Така или иначе идеята на тези събирания беше да бъдат средоточие на „антигравните” (думата е на Клайст) занимания на човека: музика, поезия, астрономия. За да цитирам сама себе си с едно стихотворение, в което сравнявам астронома и поета,

Бяха други нещата, а може би същите.

Атракцията на това единосъщо различие беше – освен участието на Камелия Спасова, Мария Калинова, Ирина Баткова, Марин Бодаков като поети, Никола Маринов, Μytrip, wayab, Дарин Тенев, Теодосий Спасов като музиканти, Иван Христов и Петър Чухов като музиканти и поети, Николай Качаров, доц. Валери Голев, Галин Гюлчев, доц. Людмил Цанков, Веселина Калинова, проф. Георги Иванов, доц. Петко Недялков, Тодор Велчев като астрономи¹ – отварянето на телескопа при хубаво време и насочването му към най-ярките за сезона небесни обекти. А те си бяха там горе, въпреки светлинното замърсяване на града (Англия ще бъде май първата страна в света, където се въвеждат зони без светлинно замърсяване в услуга на астрономите любители!) Хвала на членовете на кръжока по астрономия – разпилели се междувременно да пишат докторати по астрономическите средоточия на света – за тяхната отзивчивост! Така бурите на Юпитер и пръстените на Сатурн бяха въвлечени в музическите събеседвания. Комбинацията се получи толкова добре, че още тогава си обещахме да я повторим в момента, в който ни осени идеята за друго място, където науката демонстрира капацитета си да бъде най-важен ресурс на модерното въображение.

Така се стигна до Мамута, който е наричан така галено, но който, както още при първата сбирка обясни палеонтологът доц. Марин Иванов, не бил мамут, а Динотериум. Не е ли забележително, че лабиринтите на Ректората са приютили този „страшен звяр”, изчезнал 11 000 години преди новата ера – екземплярът, с който разполага Софийският университет, е особено добре запазен – като колосална сигла на амбицията на човешкото знание да сгъва времена и пространства в скромните размери на днешното и наличното? И по-конкретно в залите и коридорите на Университета? Марин Иванов жречески посвети публиката, изпълнила 292 аудитория, като я въведе в обиталището на Динотериума. Който – нека си кажем веднага – се отнесе благосклонно към нахлулата в покоите му тълпа, така че поклонението пред грамаданските му ос(т)анки е вече неизменна част от събитието.

Ако добавихме роботи, за да стигнем до формулата „При Mамута: учени, поети, музиканти, роботи – срещи около човешкото”, това беше, за да отбележим под различен ъгъл междата (наречена човек) между грация и гравитация, между куклата и бога. Между динотериума и робота. Бихме могли да обясним защо тъкмо там, но като че ли и без обяснения на публиката, която започна ентусиазирано да пълни залите още от първата среща, това фигуративно място й допадна. Но защо? Защото почитателите на поезията обичат да слушат трудни думи? Защото почитателите на науката биха могли да хвърлят поглед към потънали в омара територии на поетическото? Защото Питагор вижда музика в основата на всичко? Защото всички сме наясно, че парцелизацията на научно от художествено, на наука от наука, на художество от художество не е релефът на нашата изгубена родина? Или защото в сянката на изчезнали мамути търсим закрила от растящата откъм бъдещето сянка на Машината?

Най-сетне има го и простото любопитство: от един факултет до друг ние знаем толкова малко един за друг! Така че този път науката нямаше да е една (астрономия) и съответно многолики и контрастни трябваше да бъдат поетическите и музикалните гласове. За първите три срещи разказът за фосили и древни пластове (Марин Иванов) беше сменен от повей на криле (орнитологът Любомир Профиров) и загадките на „триединния” мозък (д-р Пламен Попиванов). Прецизната стилност на стиховете на Амелия Личева и на електронния амбиент на Μytrip беше последвана от пъстрата палитра на кавал, рок и провокативни интонации (Петър Чухов, Иван Христов, Иван Вълев, Гриша Маникатов), за да се очертае особено ясно контрастът спрямо класичното включване на проф. Венцеслав Николов (виолончело) и проф. Цочо Бояджиев като поет, чиито фотографии за пръв път сериозно въведоха във форума визията като творческа изява, а не просто като илюстрация. Докато пиша тези редове, се подготвя четвъртата „испанска” среща с поезията на Хуан Антонио Берниер, музиката на HELP ME JONES и с Пабло Канямарес, който ще говори за втория закон на термодинамиката, винаги поразявал впечатлителното въображение на човека на изкуството…

Междувременно, дали подтикнат от „Мамута”, или по силата на друга логика (забравих да попитам), новият ръководител на Катедрата по астрономия доц. Петко Недялков реши да възроди „Грация и гравитация”. След първата сбирка, на която предишните организаторки присъствахме като гостенки, бяхме обсадени от млади астрономи и астрономки, които настоятелно ни попитаха що за динотериум е това нещо „теория на литературата”. Наложи се да обясняваме, че могат да се изследват не само нещата, които са ни създали (звездите, казват), но и тези, които ние сме създали и които са не по-малка загадка (в случая, литературата). Ние пък използвахме случая да минем в нападение и да влезем в ръкопашна схватка със скоростта на светлината като пределна скорост. Ха да видим кой ще се окаже прав.

1. Казвам „като”, тъй като за някои от участниците амплоато, с което се включиха в „Грация и гравитация”, не беше единственото, а понякога не беше и основното [↩]