Пиесата е съставена по стихове, публикувани в интернет от личност с потребителско име “ghostdog”. Сдружение „По действителен случай” я поставя на сцена от пролетта на 2008 г. Спектакълът минава през Русе и Малкия сезон на СФУМАТО, а след това има няколко представления в Младежки театър „Николай Бинев”, София.

Искам обаче не да коментирам, а да разкажа за него – като за преживяване, дори като за случка. „Пеперудите са всъщност изтребители” е словесно-сценична поезия, за която зрителят би могъл да възкликне пред свой познат: „Да знаеш само какво ми се случи!” – и да започне да разказва. Моят разказ ще е чернова за рецензия – не анализ, който обхваща максимално целостта, а начални бележки за такъв. Нека е в хронология, обратна на очакваната: дневник на едно развиващо се отношение към спектакъла в дати с обратен ред. Както когато в детството разтягаме с пръсти дъвки от устата си и ги прибираме обратно на конец, извличайки удоволствие от това, въпреки всякакви хигиенни и естетически стандарти.

Съставителите на интернет страници, в които текстовете се вписват периодично, предпочитат първият появяващ се текст да е най-късно въведеният. Същевременно, възприемането на изкуство често протича на етапи, при които съзнаването е обвързано с отдалечаване. Моментът, който е най-отдалечен от директния сблъсък с творбата и предшестващ говоренето, или писането за нея, нерядко е най-изпълненият с разбиране. Това е моментът на този текст – когато преживяването прехвърля кулминацията си, но все още не поражда стройна интерпретация.

Започвайки от 15-ти юли, ще проследя личното си преживяване на спектакъла „Пеперудите са всъщност изтребители” обратно до датата на посетената от мен постановка, 23-ти май. Някои дни ще са разделени на части, понеже съставят отделни етапи от „случката”.

Дълго време след като се възприеме едно сполучливо произведение, мислите се връщат към него неочаквано, но по линия на някаква връзка. Така е и в този текст – някои разсъждения бликват изненадващо, но не самоволно. На сцена спектакълът, за който вече разказвам, си играе по подобен начин със зрителя, а чрез стиховете в интернет – с читателя на блогове. Ако един съответно разказващ текст иска да е негово правдиво отражение, нека му се позволи също да поиграе с адресата си.

15 юли 2009 г., по обяд

Разглеждам мрежата от блогове, свързани чрез линкове с този на ghostdog (www.psychobaiko.blogspot.com). Подобно на него, повечето са на самобитни таланти, интересни сами по себе си, градящи всеки своя художествена координатна система за опосредстване на реалността. Споделят общи насоки, но всеки обогатява с уникална творческа гледна точка. Абонирам се за някои от тях.

15 юли 2009 г., сутринта

Прекарвам няколко часа с текстовете и повечето от коментарите в блога на ghostdog. Целя да открия суровия материал за „Пеперудите са всъщност изтребители”, но забравям за характерната блогърска контрахронология и тръгвам от най-скорошните към първите постинги. Тези, които ме интересуват, се оказват чак в края. Но пък така прекарвам достатъчно време в неволно изучаване на изказа и посоките на търсене при писането на ghostdog – когато стигам до текстовете, които търся, вече се е заформил усет за стила на този автор. Това не е стратегически подход от моя страна, а чиста проява на несъобразителност, но ефектът е добре дошъл.

Разсейват се всякакви съмнения относно пола на ghostdog – С. Георгиев.

Припомням си доста неща от спектакъла – тук те са mot-a-mot. Получава се интересна база за сравнение между словесни и сценични решения, изпъкват наслагванията в театралното пространство. Например празното поле между абзаците в „Две минути преди/ след събуждане” на сцената е запълнено с крещене с цяло гърло, блъскане на плюшен заек в декора, барабани. В пиесата тази намеса е мотивирана от ясната си функция да изнесе напред скритите „между редовете” в текста емоции и затова е силно изразителна и обединяваща. По време на същия монолог героинята лакира в ярко червено ноктите на ръцете си, като значително си нацапва и пръстите. Блогът ме връща към самия текст, неподпомогнат от аудио-визуалните способи на театъра, но и донякъде невъзвратимо проникнат от по-рано видяната сценична интерпретация: „…напълних си джобовете с натрошени стъкла и зарових пръсти в хладните парчета. Събрах цяла шепа и стиснах – не е същото. Стиснах още два пъти просто за да съм сигурна. Нищо особено само дето цапа повече.” В пиесата никой не стиска никакви стъкла и не си пъха ръцете в джобовете, но режисьорското решение с лака напластява смисъл върху смисъл.

Най-много ме занимават преводите-интерпретации на ghostdog – в тях преводачът избира да е верен на внушения и впечатления, а не на строга лингвистика. Макар да нямат директна връзка със спектакъла, в тях видимо бълбука интерпретативната му страст и интригува, засипвайки обогатяващо възприятието с неочакван сетивен пласт и нестандартна гледна точка. Симпатично е, че преводачът все се „извинява” за интерпретациите си, но е толкова истински и искрено провокативен в това, че ако не бях гледала спектакъла, щях да искам да го видя. Щях да изпитвам приятно леко опасение от евентуална свръхзвукова интерпретация на някой уж познат поет – такава не е спестена в блога на (според реда на четене, т. е. обратно на реда на публикуване): лорд Алфред Тенисън, Езра Паунд, Уилям Бътлър Йейтс, Пърси Биш Шели, Хуан Рулфо, Хенри Лонгфелоу, Робърт Фрост и дори една македонска песен. Въпреки отклонението, не мога да не дам пример – да речем, ghostdog-овият Йейтс, случаят с най-лека интервенция:

William Buttler Yeats by ghostdog

Днеска в поетическата рубрика “Курс на младия свинар” ше ви представиме ирландският нападател, безумната деветка – Уилиам Бътлър Йееееееейтс. Накратко казано това произведение е описание на някакви дрехи които стария крал Аед мечтае да хвърли под белите нозе на някаква мацка та тя да ходи по тях. Фетишистка му работа.

Aedh Wishes For The Clothes Of Heaven – Аед си мечтае за дрешки от Рая

had i the heavens embroidered cloths

inwrought with golden and silver light

the blue and the dim and the dark cloths

of night and light and the half light

i would spread the cloths under your feet

but i being poor, have only my dreams

i have spread my dreams under your feet

tread softly because you tread on my dreams

да имах от извезаните райски дрехи

бродирани със златни и сребърни лъчи

и сините и избледнелите и мрачните

на тъмнината, светлината и по средата

пък да зема да ги просна пред краката ти

ама не, нали съм беден, аз само си мечтая

и вместо райски дрехи мечтите си постилам

да стъпваш нежно върху тях

Сега не е баш така както Йейтс го е направил ама то не може…

Прилежно затварям цитата точно преди характерната за блога дума-псувня. Докато чета нататък (все по-назад във времето), стигам до оригиналния постинг „Пеперудите са всъщност изтребители” и се запитвам: каква ли пък е „случката” на ghostdog с този спектакъл? Откривам, че не ме интересува неговата случка, а крайният продукт от нея – готовият спектакъл. Така си обяснявам и защо прескачам всички постинги относно „Малката кибритопродавачка”, които вероятно ще попаднат в бъдещата пиеса „Мъртвата Дагмар или МАЛКАТА КИБРИТОПРОДАВАЧКА”. В този случай съм от хората, които предпочитат да изчакат, докато произведението е изцяло завършено и официално представено, за да го разфасоват чрез своето собствено преживяване. От двете страни – личните „случки” на автори и зрители, по средата – изкуство. Това е само една от възможните реакции, но е съвсем реална.

Не бях се сетила, че „зайовщината” на пиесата може да се обясни с препратки към “Rabbit, Run” на Джон Ъпдайк. А може и да не може…

Записки по спомени от спектакъла.

• За силата на страстта. Експериментално наблюдаване на интензитета. На ефекта.

• Разбито сърце – самосъхранение.

В някакъв момент през юни 2009 г.

От недоглеждане оставям Гугъл да ме отпрати в блог, който ме интригува дълго, но звучи доста отдалечено от стила на „Пеперудите са всъщност изтребители” – главно с това, че я няма оголената провокативност на жаргонната словесна нецензурност. Тя така и не ми допада в пиесата, но независимо от личните ми предпочитания, си е част от произведението. Друга стилистична особеност, липсваща тук, е характерната за текста на спектакъла неконвенционална синтагматична асоциативност, творяща неправолинейно назоваване, което непрекъснато разбива ежедневното с нещо повече от поетичен удар. Пробвам пак с Гугъл и откривам блог с подзаглавие „плодове и зеленчуци на систематични наблюдения”, на който има „матрял”, бутон „сипвай” (за събиране на „кентаври”), постинг „Копеле sequence” и редове като: „ракети в косите очи на гърба”… Тук вече се успокоявам, че съм открила търсения автор.

24 май – 14 юли 2009 г.

Имам да пиша три рецензии за един изпит и една от тях ще е за „Пеперудите са всъщност изтребители”, въпреки че пиесата няма вече да се играе. Може би именно защото не виждам защо трябва вече да не се играе…

23 май 2009 г., вечер към полунощ

Хванах последното представление на „Пеперудите са всъщност изтребители”. Добре, че стана така, не беше за изпускане. Интересно преживяване, а и богата възможност за практикуване на анализ: балансирана и същевременно рушаща поведенчески рамки интерпретация на феномен, за който или се хленчи, или се разглежда прекалено студено и трезво, сякаш не става дума за чувства.

Записки в метрото.

• Подражание, отражение на… личното зрителско преживяване?

• Поезията (неежедневно подреден жаргон, макар извън този поетичен контекст да би бил стандартен) – лична и прослойствена.

• Представление, след което ти се иска да му направиш нещо хубаво на този свят, бе!

• Резонанс. Отекване. Рикошет. Аз – възприемащата, съпреживяващата чрез анализ.

• Жена или мъж е ghostdog? Текстът на представлението не ми казва категорично, не знам… Хем е женско, хем е надженско… Има ли значение това?

• Добър избор на журито на „Икар”-ите.

23 май 2009 г., след спектакъла

Купувам си плаката. Докато гледах пиесата, се наслаждавах на постепенното откриване на структурата, а на плаката си пише: „Елегантна раздяла в девет стъпки”… Как ли щях да го гледам, ако бях видяла плаката предварително? Образът върху него също подготвя, насочва и почти лишава от лично осмисляне – но не до такава разрушаваща степен, както текстът отгоре. Вместо да се зарадвам, че възприятието ми на творбата съвпада с визията на плаката, се чувствам ограбена от свободата да стигна до това възприятие сама. Откриването по време на гледане определено повече ми харесва.

Добре, че плакатът се появява в моята „случка” с „Пеперудите са всъщност изтребители” не като реклама, а като сувенир от процеса на откриване. Закачам си го на една врата вкъщи, въпреки че в този текст изцяло ми разваля съспенса…

23 май 2009 г., на представление на „Пеперудите са всъщност изтребители”

Усещане за ненатраплива провокация. Изпълнителите изглеждат естествени, особено във взаимодействието помежду си – ако не говореха поетично, трудно бих вместила диалога в контекст пиеса. Не мога да отделя сцената от постановката, пространственото разпределение пред погледа ми едновременно ограничава и отприщва преживяването. Музика на живо – барабани на сцената. Чувствам се добре на синия стол, атмосферата носи дух на свобода – чак си вадя тефтерчето, без да се притеснявам.

Записки по време на спектакъла.

• Движенчески театър, елементи екзерсис, акробатика, цирк.

• Етапи на преживяване на… още не знам, може би на раздяла? Определено етапи.

• Разкриване същност чрез себеоткриване, себеоткрехване, себеразлистване – чрез слово, сценични отношения, последователност в поведението на героите. Вече е извършено, раздялата е факт, но сега се преживява пред нас – не отново, а сега, по време на представлението. Живо преживяване – преживяване на живо. Заради нас или заради себе си? Въвлича зрителя да преживява или да устои на въвличането. Родено от търсене.

• Терапията на преживяването на раздяла.

• Филмът „Дух-куче” на Джармуш има ли нещо общо с личността зад текста? (мернах някъде „ghostdog”…)

• Възможните етапи надчовешки ли са? Дълбаят в човешкото – или те издърпват от него? Особено с тези трамплин и трапец…

• Залата и сцената са пространството на една душевност, „човешка, твърде човешка” – или човешкото е само в актьорите, а пространството на спектакъла е зона за излизане от това човешко?

• „Летене”, мятане на тялото, викане – изливане или влизане надълбоко? Терапевтика или ефект от нея, или първопричина за търсене на терапевтика?

• Кой ми е любимият етап? – „миенето на зъбите”. Може би понеже за „нормални” хора в „нормални” обстоятелства това може да се преживее само в контекст изкуство или в среда с терапевтична цел.

• Знаковост на повторенията.

• Синтез в това „Зайоооооо”.

• Режисираните взаимодействия на сцената изглеждат като естествени, а не художествено опосредствани реакции. Живо актьорство, комуникация. Съвременни танцови техники. Контакт. Синхрон. Физическа импровизация.

• Няма художествен популизъм и угодничество на публиката, но няма и егоизъм. „Четвъртата стена” е вещество, през което не само се виждаме зрители с актьори, а и преживяваме заедно.

• Действието е ограничено от сцената, същевременно я използва пълноценно – таван, пролуки, стени, цветове, светлини.

• Илюзия, хранеща се от истински, живеещи чувства. Понеже вероятно живеят в този момент в публиката – а не в отдавна написания текст и сценариен мизансцен.

• Само в залата ли е преживяването?

• Идеи, които тестваме с думи и движения…

• Накрая разделен ли си?

• Раздялата по принцип е много по-често третирана тема, отколкото заедността и събирането – понеже в раздялата се преживява отново (липсващата вече) заедност.

• Уау, ракурс в театъра! Моментът с изправянето на леглото и позите „върху” него – ракурс отгоре, браво!

• И кубизъм на сцената! В съчетаването на този „ракурс отгоре” с обикновения „прав” ракурс на сцената едновременно съществуват няколко различни гледни точки относно един и същ обект, тук – леглото.

• Имитация на риалити шоу – заигравка с формата.

23 май 2009 г., по обяд

След среща с майка си, бързам към касата на Младежкия театър да си купя билет за някаква постановка довечера, която обещава да е интересна, макар почти нищо да не знам за нея. Дано не са свършили местата, понеже казват, че било последно представление – не само за сезона, а и „въобще”!

—————————

* Всички откъси от блога „GHOSTDOG!” (www.psychobaiko.blogspot.com) са автентично цитирани с текстовите им особености, включително езикови недостатъци.