Езикът, за който говоря, безспорно е най-характерен за телевизиите. В пресата, по-конкретно в отделни страници на в. Дневник, в. Новинар, в. Стандарт и по-рядко във в. Труд, все пак се открива отстъпване от институционалния тон. Не просто, заради смислени анализи, които могат да бъдат открити там, но и заради различния език. Нали разбирате, в мисленето за клишетата имена като Любослава Русева и Калина Андролова просто не могат да присъстват. Те са обратното на обсебващото клише.

Радиата и по-конкретно БНР, Дарик, Дойче Веле компенсират институционалното говорене в новинарските емисии, с все пак смислени аналитични, задаващи въпроси предавания и коментари. В този смисъл, радиата изглежда са най-малко потърпевши от лошите влияния на медийното клише. И последно – информационните сайтове. Те също са силно подвластни на общия език, но нека приемем, че се крият зад концепцията за агенционната си същност и най-обикновеното предаване на новини.

Клишетата се оказват някаква медийна необходимост, която по странен начин оформя информационния дневен ред. Същите тези понякога съвсем леко изменени клишета оформят и медийното говорене за изкуство. Изкуството пък липсва активно в дневния ред. Странно наистина, как тогава са се формирали и превърнали почти във виц въпроси като „бъдещите творчески планове”. Защо ли всяка пиеса, изложба, концерт, филм или изобщо всяко „парче изкуство”, което дадена медия благоволи да представи, не подлежи дори на минимален критически анализ ( с малки изключения, разбира се)?

Ако става дума за телевизии, там вече е събитие новина в сферата на изкуството да влезе в дневния ред. И ако ненадейно това се случи, тя или е леко преработено прессъобщение, или е препълнена със суперлативи, чиято честа употреба поставя под съмнение знанията на говорещия. Клишетата просто компенсират липса на компетентност, присвояването на фрази и свръхупотребата им, унищожава не само силата на думите, но често опропастява и новини, които при наличие на елементарен речник биха били важни. А те често са.

Примерът с медийното говорене за Музея за съвременно изкуство в София ми се вижда доста подходящ. Този музей остана неразбран и преписан от пресинформациите, разпращани по медиите. Това обезличи един проблем, който трябваше да се превърне в дебат, принизи го до най-общо медийно дрънкане или просто до кратки информации, звучащи масово така: „Музеят за съвременно изкуство в София да отвори врати след две години с норвежка изложба, пожела в Деня на музеите Тове Скарстейн – посланик на Норвегия у нас. Музеят ще бъде в сградата на бившия Софийски арсенал – между хотел “Хилтън” и музея “Земята и хората”, стана ясно на пресконференцията вчера. Сградата е на Министерството на културата. Проектът е под патронажа на президента Георги Първанов. Технически е разработен от арх. доц. д-р Бойко Кадинов… Закритата изложбена площ е 980 кв. м. Реконструкцията е подчинена на философията на съвременния “зелен дизайн” – с екологично чисти материали. Ще се използва естествена светлина. Декар зелена площ около музея ще бъде интегрирана и защитена като експозиционно пространство.”

Така в средата на 2009 г. без особено много въпроси или разсъждения, Музеят за съвременно изкуство придоби временен статут на новина и това се случи още няколко пъти през последните три години, но с все същия срок на нетрайност.

По дефиниция масовите медии задоволяват масов вкус, но често те сами определят какъв е той. Отхвърлянето на дадена новина, директно я превръща в неновина, тя спира да има информационна и следователно – обществена стойност. Всички следващи периоди на поява и „развитие” на новината за Музея бяха задавани институционално и едва след това, следвани от редица телевизионни, средно количество вестникарски и радио клишета. Медиите, често усвояват институционалните клишета и си служат с тях напълно безотговорно. Следването на езика, любезно предоставян от институциите, е всъщност малка част от проблема, защото зад него прозира липсата на свободен въздух, задушаващ българските масови медии. Преди зрителят, слушателят, читателят да припознае информационния дневен ред като създаден от медиите, този ред вече веднъж, съвсем не толкова тайно, е зададен от самите институции. В голяма част от случаите, най-важното в един ден е определяно първо на институционално ниво, а медиите в България стриктно следват „първоизточника”. Недостатъчно често медиите си позволяват да пренебрегнат институционалното говорене и поради това го превръщат, дори го афишират като медийно. Може би за да не се почувстват уязвими, за да не се накърни привидното самочувствие, позоваващо се на независимост и „лично творчество”.

Често съм си мислела, какви ли новини бихме гледали и чели, ако един ден нито една редакция не получи прессъобщение от институциите. Тогава вероятно бихме видели напълно ясно страшните последствия от покорното медийно поведение, което неизбежно води до липса на въображение, липса на желание за изследване и отскачане от повърхността, която предлагат институциите. Институциите навсякъде по света правят опит за подобен контрол, но твърде рядко се случва той да бъде взет без никаква съпротива. Нещо повече, тук това става с явно сътрудничество и в тихо съгласие. Изясняването на отношенията масови медии-институции се нарича гордо медийна политика, но за това по-късно. Така или иначе тези взаимоотношения на съществуване в тишина силно смущават идеята за „четвърта власт” особено във втората част на това словосъчетание, което впрочем също се превърна в обикновено безсъдържателно клише.

В този ред на мисли връщането към темата за Музея за съвременно изкуство ще обособи четири фази или четири медийни пика на масово присъствие на темата за този музей в информационния дневен ред. Тези моменти на медийна поява, подобна на новина, също са обсебени от езикови клишета и прости отношения медии-институции. Първата фаза, по подразбиране, е моментът, в който новината се появи на 17 май 2009 г. Тогава най-цитиран, като че ли беше арх. Бойко Кадинов, направил архитектурния проект за музея, по това време наричан САМСИ. Интересното е, че това име отпадна тайно и естествено от медийния език, тъй като институциите изведнъж спряха да го наричат така. Медиите пък следват тенденцията, без да задават излишни въпроси. По същия начин цитати като: “стратегически е много важно София да влезе в съвременността именно чрез музей, който липсва” (арх. Кадинов) останаха абсолютно без коментар и дори най-малка ирония, каквато безспорно можеха да породят. Тогава в очаквана алтернатива, на несъществуващ медиен анализ, се превърнаха блоговете. Те се оказаха полето на алтернативния, на очевидно „чуждия” език. Ако масовите медии изграждат език на установени, празнодумни изрази, то блоговете създават не просто нов език, те заместват дебата, който не се случи на медийно ниво. Там най-вече бива преразказан или директно изразен експертният език. Мненията са в опозиция на обикновеното информативно говорене. Блоговете родиха и въпроси, които абсурдно, но останаха запечатани и без отговор все там. Когато новината за Музей за съвременно изкуство се появи, именно архитектурни блогове стояха в основата на реална организирана дискусия, която отново остана встрани от дневния ред.

Истината е, че изкуството все повече губи своето място в масовите медии. В телевизиите такова му беше отредено в края на сутрешните блокове, но и този модел лека-полека започна да изчезва. За културни предавания (освен БНТ) вече просто не може да се говори. А в телевизионните емисии не е прието да се отразява изкуство. Това може да се случи само ако има някакви протести, концерти (за предпочитане, на които телевизията е медиен партньор) или евентуално няколко изречения, казани за награда, която е спечелена в сферата на изкуството. Никоя телевизия вече не си позволява да се измества от клишето, в което на теория, новините не допускат изкуството, защото презумпцията е, че то изисква телевизионно време и анализ. Това не би било особен проблем, ако все пак телевизиите компенсираха тази липса с някакви други възможности за представяне на изкуство, както правят вестниците и радиата. Вестниците – със своите отделни страници за култура, а радиата, спрямо собствената им характеристика и насоченост, отделяйки новини за изкуство в предавания или просто в едни най-обикновени 15 минути. Всъщност, не съм докрай справедлива, защото Музеят за съвременно изкуство все пак влезе в информационния поток на новините. На 29.10.2010 г., когато министърът на културата Вежди Рашидов официално направи „символичната първа копка” , поради институционалната си стойност, това иначе безлично събитие прие форма на новина в дневния ред дори и на някои телевизии. Вестник „Монитор” обаче сложи заглавие, което директно разкриваше общата неяснота какъв точно музей се прави („Строят музей за модерно изкуство в Южния парк”). Проблемът с коректното назоваване на музея си остана двоен – и на институциите, и на медиите. Объркването на модерно и съвременно идва отново първо от институциите. Безразборното ползване на думи от чужд, недопустимо некомпетентен речник не оправдава липсата на усилие в посока на някаква поне привидна информираност, която е отговорност на медиите. Уви, липсата на знание за значението на думите е просто привиждано, представете си, като експертна дребнавост.

За да сме хронологично точни, министърската копка беше предшествана, макар и не със същата интензивност, от освобождаването от длъжност на директора на Националната художествена галерия (НХГ) Борис Данаилов, “заради неизпълнение на служебните му задължения, съобщиха от министерството в петък. Проверка на Министерството на културата констатирала, че Борис Данаилов “е допуснал множество нарушения в управлението на проекта за изграждане на Музей на съвременното изкуство в София.” И отново последва липса на сериозно журналистическо любопитство – почти никакви интервюта, почти никаква яснота.

Говоренето на медиите създава рисков фактор на отпадане от полезрението. Ако те не разполагат с речник или с набор от клишета, с които да оформят дадена новина, те не я разпознават като такава. В някакъв смисъл това е комуникационен, дори езиков проблем. Освен заличаването на един евентуален дебат, друг риск, отново дължащ се на ограничения медиен език, непозволяващ (понякога дори забраняващ) дълбок анализ, е превръщането на един проблем в жълта или още по-лошо – в „светска” новина. През това говорене се оформи четвъртата фаза на масови текстове, отнасящи се до Музея за съвременно изкуство. Те отново имаха своя министърски повод (инспекция на ремонтните работи по музея), но тук в център се превърна идеята на министър Рашидов – датата за откриване на музея да бъде съобразена с пристигане на норвежката кралица Соня. Поради този ентусиазъм възникна и следният диалог, предаден от радио Дарик: „Трябва да се съобразим с пристигането на кралицата. Кога предвиждаме пристигане на кралицата”, попита министърът. Посланикът на Норвегия отговори: „Все още не знаем дали ще дойде, но ще направим всичко възможно”. От своя страна Рашидов зададе въпрос „А искате ли българския крал да го докарам?” и уточни, че става дума за Симеон Сакскобургготски.”
Тук просто ще поставя символично многоточие…

В същата тази новина става ясно, че музеят се е нуждаел от укрепване, но ние няма да загубим субсидията и ще го открием в срок, т.е. всеки момент през юни. И пак тук абсолютно без коментар, а може би и без нужда от такъв, останаха думите на министъра на културата: „Министър Рашидов увери, че Музеят за съвременно изкуство ще отговаря на всички европейски стандарти. „Хората, когато дойдат в този комплекс да го обикалят, да пият едно кафе, както е навсякъде по света: магазинчета за каталози, чашки… Като отидете в музея на Хуан Миро, виждате – престилки, гумички с лепенки на Миро, на картините. Ще направим един съвременен нормален музей, каквито са музеите в Европа”.

Ех, мечтая за музейни стандарти като чашки, престилки и гумички. Но да не преиграваме.

Проектът за Музей за съвременно изкуство беше приет по друго управленско време. С обладаването на министерско-културния пост от Вежди Рашидов се възроди и друг, много „по-грандиозен” проект. Този за „Българския Лувър” и още няколко музея. Там още по-силно пролича езиковата безпомощност на медиите, които натрапчиво следваха назоваванията на министъра. Във в.Труд и в. Дневник имаше няколко текста, които поставяха под съмнение това говорене, но все пак непрестанното повтаряне официализира и превръща подобни словосъчетания в редовен медиен и обществен речник. С друга цел обаче споменавам мечтата на българския министър на културата. Тя зае доста по-обширно медийно пространство, отколкото Музеят за съвременно изкуство. Това напълно потвърждава твърдението, че медиите отиват и отразяват онова, в което има политическо (и за предпочитане властово) присъствие. Извън краткото обособено говорене за Музея за съвременно изкуство, всичко останало преминаваше през интервюта на министър Рашидов за радиа , телевизии и вестници и някъде между бъдещия музей, наречен от него „Лувър”, съвсем случайно може би се прокрадваше и някое изречение за Музея за съвременно изкуство. Разбира се, има известно количество интервюта (като тук мога да отбележа основно БНТ, ТВ7/ но във формата си преди повече от година/ и БНР ) направени, с хората, които работят в сферата на съвременното изкуство в България и които участват отчасти в медийния дебат, но никога не бяха поканени за подобна дискусия на държавно ниво. Техните мнения можете да чуете тук (макар това да не е пример от масовите медии, поне може да е образователен за тях) – http://www.ica-sofia.org/ („Музеят – какво, за кого и как?”).

За да не звуча твърде назидателно ми се иска да оправдая имената, които стоят зад репортажите. Не защото не носят отговорност, а защото те са напълно притиснати от нещо, наречено медийна политика. То е по-голямо от знанията на всеки журналист, защото именно политиката изисква клишетата, „обективността”, простото предаване на видяно и чуто. Тази политика казва, че изкуството не е интересно за масовия зрител, че то трябва да бъде разбираемо за него, да бъде леко жълто. Тази политика, всъщност, определя вида на масовия зрител и според нея той е повърхностен, но дали е така е тема за съвсем различен текст. Отново според тази политика, трябва да се говори и най-вече да се мисли в рамки и в псевдоправила. Малкото оазиси на мисълта, които можеха да ме опровергаят сега, започват да добиват все по миражен характер.

Цялото това общо поле на език, среда, политики, практики, последователност, дълбочина обособява медийния образ на Музея за съвременно изкуство. Образ, всъщност, на абсолютна нецялост. В огромна степен той е неясен, мъгляв, за него се говори малко и всъщност нищо не се знае. Никой не иска да попита, няма интерес, а само стандартна, схематична, суха, институционална информация, която обаче повдига толкова много въпроси, че ми е трудно да открия отговор защо ги намирам само в един текст: „Реконструкцията е в настояще време, но всичко останало около музея за съвременно изкуство отново витае в бъдещето. Едва догодина ще се търсят куратори, които да подготвят изложби, след това пък ще се създава екип от експерти, който тепърва ще работи по концепцията за структурата на музея и колекцията – поне такава е актуалната информация от министерството. Дали нямаше да е по-разумно всичко това да се случва по обратен ред?”

Ако медиите определят информационния дневен ред, не трябва ли да бъдат по-отговорни, по-любопитни? Годините липса на музей за съвременно изкуство е твърде важна празнина, за да бъде лишена от елементарен интерес, за да не повдига въпроси към вече изграждащия се музей. Нямам точен отговор дали обществото е толкова трагично незаинтересовано или медиите го поставят в тази среда на обикновена агенционна журналистика. Там където информацията е просто съкратен вариант на нещо, случило се през деня, без коментар, без въпроси, без връзка, без история, без експерти. Между празните думи няма отговори – защо нямаше експертна работна група, защо никой не се обърна към професионалната гилдия, така ли трябваше да изглежда архитектурният проект за този музей, това ли е най-подходящото място за него, защо се случва чак сега, каква ще бъде колекцията щом това е музей, каква изобщо ще бъде политиката на музея или най-простото, което можеше да се направи – какви са европейските примери в тази посока. Отговорите на тези въпроси щяха да лишат медийното пространство от пусто говорене и може би, в един идеален вариант, щяха да оформят конструктивен дебат, който ако не друго, щеше поне да заяви необходимото място в обществения дневен ред. Така само може би, създаването на нов музей щеше да е част от общественото знание. Сигурни ли сме, че нямаше нужда да попитаме? Дали пък да не научим нови езици?!

Ако положите минимално усилие да проследите подобна тема като Музея за съвременно изкуство в медиите, ще откриете едно монотонно, еднопластово, незаинтересовано говорене, оформено от фрази като: “гордост за България”, “стратегическа важност”, “европейски пари”, “бъдеще за младите творци”… Впрочем тези клишета са същите като онези футболните, политическите, ежедневните, институционалните. Клишетата са общата рамка на мислене, в която не попадат само медиите, а и институциите. Това, ако се следва логиката на формиране на един език, би трябвало да означава, че изкуството не се нуждае от обособени специално за него думи, защото то не е припознавано като нещо специално. То по никакъв начин не провокира сегментираност на медийно-институционалния език, защото наличието на такава изисква отделна политика, отделен интерес. Клишетата ни спасяват от отделност и правят всичко общо. Така нищо не е специално, нищо не е конкретно и за всичко може да се говори по съвсем същия начин като за „българската гордост, първият Музей за съвременно изкуство в България, направен с европейски пари и в името на бъдещето.” Този съвсем обикновен трик се използва, когато съществува намерение да бъде отровена информацията, за да бъде превърната в маловажност. Засега само езикът е отровен, когато спрем да го забелязваме ще бъдем отровени ние.