Когато канихме своите автори, казахме им: в София има много (културни и социални) локви, но забравете за тях за момент – ние ви молим да поскачате от камък на камък. Разкажете за секретните си софийски пътеки, по които сте се движили в биографията си на обитатели. Личните истории трябваше да бъдат допълнение към проекта „Алтернативна културна карта на София”¹ – трябваше да са дори още по-алтернативни. Целта им бе да напомнят, че един град не е просто „машина за живеене” с правилна урбанистична схема или съвършено функционираща инфраструктура, нито е туристически обект, бил той нестандартен, пълен с алтернативни и интересни места. Откакто човекът не живее в буколически пространства – а това е много, хилядолетно отдавна – градът винаги е бил самата атмосфера на живота, условие за битийното отваряне. Тази атмосфера няма откъде другаде да дойде освен от „поетическото обитаване” на града (Хайдегер, извинявайте), което се случва тъкмо в личните употреби на градското² – прави се от безцелни крачки и лични градски пътеки – от малките безкористни бракониерства (де Серто) на талантливите.

* * *
След дълго събиране на подходящи частни текстове, накрая съставихме настоящия брой, който си харесваме много. Той до голяма степен изпълнява описаната по-горе редакторска визия и разказва за странното очарование на индивидуални и ефимерни убежища, изплита търсените мрежи от неподозирани софийски маршрути, картини и карти. Уверяваме ви, че дори да сте родени и да сте живели дълги години тук, едва ли сте виждали тези Софии – градове на алтернативни театрални „хладилници”, под които има тайно резониращи антиземетръсни тръби, на нелегални птичи пазари и полу-съществуващи квартали, на вътрешни дворове с вече забравена детска кабала³ на ефимерен пост-социалистически уют⁴. Едва ли знаете, че в тези скрити от обикновените очи места все още минават призрачни австрийски трамваи, крият се местни динозаври (Deinotherium thraciensis), бучат потоци от тайната звуковата хидрография на София, а в небето – точно над „Мария Луиза”! – се въртят разни бухари и айвари, „преметачи”…

Нашите автори наистина разказват за такива невиждани ъгли на София, за гледки и собствени пътища: понякога инатливи или копнежни, друг път откровено утопически или високомерно естетски, трети път – интимни, почти идиосинкразни. И струва ни се, че историите им наистина успяват – те превръщат „града на липсите”⁵, в онова, за което редакцията си мечтаеше в началото: друг, пълноценен, странен и красив град, в който е вълнуващо да се живее.

* * *
Все пак налага се да признаем, че в някои отношения съчиненията, които получихме, са доста различни от първоначалните ни намерения. И понеже този увод трябваше уж да бъде съвсем кратък, а се проточи, ще споменем само две от тези разлики.
На първо място те не всички са спазвали нашата молба да не критикуват този град на дупките – били те цивилизационни, пътни или духовни. В много текстове непремиримостта към тази София си пробива отново път, а в съчинението на Еленко Еленков, онова, което липсва в града, е централната тема.

На второ място, в тях се появява проблем със смисъла на „личното”, за който не подозирахме. Повечето от текстовете наистина са от „скачащите по камъни”, както помолихме. Получили свръх-задачата да опишат своята лична поетическа София, доста от нашите автори са се насочили в най-очевидната посока – паметта за далечните детски години, примесена с носталгия. (Вероятно, защото носталгията идеализира – тя лесно пресушава цивилизационните локви в образа на миналото.) Доста от текстовете (на Ицхак Финци, на Райна Гаврилова, на Васил Видински, на Георги Арнаудов, на Миглена Николчина, дори на младата Невена Германова) са именно такива – спомнящи си, сдържано носталгични. Под фактическите разкази за това или онова от тогавашните софийски махали, те всъщност преследват онова загубено in illo tempore, детско време, когато никой не е обръщал внимание на дупки, хаос, пъклен трафик и мръсотия, а още е виждал „теменужената” София, с нейните ухаещи Ючбунари, с тайнствени начални училища и стръмни лозенецки улички. Подобни операции на паметта възстановяват изключително интересни подробности, но правят и нещо друго – скрито полагат върху реалния град картината на един очароващ първозданен, детски свят. Толкова първичен, че в него първата дума на детето, не е била Далчевото „кон!”, а нещо съвсем софийско: примерно – „ввввв ввв… ватманнн!”, или „Кноррр” или дори „Аккксакофффф!”.

Същите съчинения обаче показват, че „личното”, дори когато е детско и носталгично, наистина си има проблем. Преследването на тази прустовска София се прелива и сблъсква – преливането и сблъскването някак успяват да се случат едновременно! – с друг град, изначално несимпатичен: носталгичната София уродливо се е сраснала със своите идеологически знаци. Още тогава, в далечните детски години, пулсирането на града–хибрид между екзистенциал и лозунг неминуемо е озадачавало – и споменът неохотно признава това – дори детския поглед. Защо, примерно, моята улица се казваше „Жданов”, а сега се казва „Пиротска”? (а май че още по-преди пак се е казвала „Пиротска”, а?) Защо ли, дразни се тогавашното дете, улиците нямат едно и също име? Представете си как би се ошашавил Пруст, дразни се сегашният възрастен, ако някой му беше подменил „Комбре” с „маршал Петен”! Кой е този строг Трайчо Костов с каменните очила, защо после го махат? Защо на един ъгъл в моята махала с гранитни букви пише „Сладкарница”, като сладкарница там няма въобще (е, имало е дете, ти просто не помниш…, е, а гранитът на буквите…?) Каква му се пада „Клементина” на „Стамболийски”? Твърде често детето се е сблъсквало с подобни неща: конфуз, квартални ОФ-нелепици, необясними промени в графо- и статуо-сферата, гузно мълчание на възрастните, софийски срам и страх във въздуха. И още тогава, в първозданните времена, това е попречило на неговия поглед да бъде истински наивен. Носталгичните истории за София, които събрахме, запечатват този вътрешен разрив – и то без да имат това за цел, почти като във филма „Фотоувеличение”. От някой ъгъл в разказа изведнъж става ясно как смайването от града-първосвят без преход се превръща в детинско недоумение от абсурдите, вписвани десетилетия наред в градското тяло – били те сталинистки, живковистко-просташки или глобалистко нео-либерални. Градът е бил винаги едновременно екзистенциално и перверзно-политическо пространство: и за детето това е било особено некомфортно. Въпросната некомфортност обаче се предава и на разказването от днешна гледна точка – „личното” бяга от себе си, поетическото обитаване се преплита с недоумение, дори с отвращение …

* * *
Но разривите не спират тук. Въпросната вътрешна разцепеност на личното има и доста други варианти, далеч не само (пост-)социалистически.

Например – жителят на София почти никога не успява да я гледа само със собствените си очи. От тях винаги стърчат разни чужди инстанции–образци, далечни модели, интуиции за друг живот. Още тогава, преди войната, детето Ицхак Финци е усещало: ранните, предсоциалистически трамваи са някак по европейски солидни и комфортни, – и тъкмо защото в тях няма нищо балканско, българско и паянтово, те са били така хипнотизиращи! Защо ли съученичката ми, пита се друг наш автор, носеше далечния и малко забранен прякор „Швецията?” (какво значи и това, че аз още помня този странен факт днес?). Софийските текстове, които събрахме, някак си продължават да очакват, че Секс Пистълс все пак ще се появят и в кино Влайкова; и, колкото и да харесват небето с гълъби над „Мария Луиза”, не забравят да пуснат да лети там и „духът-куче” на Джим Джармуш.

Т.е. самоколонизацията на подобен градски поглед не му позволява да остане при себе си, да обитава автономно своята София, без паралелно да извършва операции по екс-центриране. По културна необходимост, а не по лична приумица, всеки обитател на този град, пълен впрочем с улици като „Мадрид”, „Монтевидео” и „Париж”, винаги търси чужди референции, образцови призми – иначе просто не може да усети и разбере чара на неговата половинчатост⁶. Дори преминалият през всичко архитектурен дух на Георгий Станишев има нужда от тази чужда инстанция – при това не на кои да е, а на отегчените очи на Жан Новел и Франк Гери: той трябва да им покаже, разкаже и обясни своя град – може би за да го разбере сам по-добре⁷.

Някои от текстовете се изхитряват да сблъскат повече от една ментална карта: те смесват рисково и пародийно „малките спомени на София” с глобалната истерия на този разбягващ се във всички посоки град. В прекрасния смешен текст на Лъчезар Бояджиев носталгията, склерозата, самоколонизацията и нейната самоирония са сложени в един кюп. В тази история си говорят двама герои (по-точно единият говори на глас, а другият – наум): първият разказ (този на „мама”) е деградирал до застинали, досадни маршрути от овехтяла студентска младост през 50-те. Вторият пък – предаден като авто-пародийния вътрешен монолог на сина – налудничаво тегли едновременно към всички глобални посоки. Така се оказва, че вътре в малката соц-София, има една друга, по-голяма. София е приютила в себе си посоки, непрекъснати невротични хуквания – едновременно към Буенос Айрес, Сингапур, Рабат, Бордо, Ташкент, Милано… Най-забавното в историята на Лъчо е, че тъкмо голямата, глобална-нервна София с досада и синовен дълг кара с колата си малката – защото обича мама.

Впрочем, в два от текстовете конкретни чужденци (а не техният интериоризиран двойник в душата на всеки) живеят и наблюдават София. Интересното е обаче, че чужденците не са свободни спрямо софийските напрежения, те също изпадат в крайности: например, възприятието им на града се люшка смешно между природа и култура. Макар помолена да описва софийски места, италианката Елиса Калоси, например, директно си казва, че за нея местата не са съществени. И успява да види този за нас любим в проблемите си град някак по съвсем безпроблемен начин. Нейната София е урбанистична и културна tabula rasa, състояща се главно от Витоша, слънце, паркове, ведра лежерност, работилнички и симпатичен хаос (е, с малко лични маршрути до най-необходимото: до стария басейн, био-магазина, института за съвременно изкуство, домът на някоя българска приятелка). В обратната крайност московчанката Яра Бубнова със самоиронизирано пост-имперско високомерие разказва как в началото й е изглеждало „селото София”, сравнено с истинските културни мегаполиси (разбирай Москва). Но някак в хода на живота (и в хода на разказването) високомерието на московчанката бавно се е превръща в разни, съвсем местни микро-възхищения. Тя започва да цени малките свободи, намека за буржоазна култура, деликатната мъдрост и човешкия мащаб в този безстилен град, станал вече така свой… Дали ако чужденците поживеят малко в София, те преживяват свой разрив със себе си? – защото, и това е почти сигурно, постепенно биват спечелени за абсурдната поезия на този град. Не щеш ли, минават няколко години и… „София, палми са твоите кестени!”, се провиква с цитати натурализираната софиянка Бубнова.

* * *
И на последно място, в един от безспорно най-силните разкази в сборника, личната София успява не просто да раздвои, но и някак да се разтрои, раз-четвори, дори да се отчужди от самото „лично”. Подобно Итало Калвино и де Серто, софиянецът е мислил, че бракониерства, употребява нелегално града за свои цели – всъщност бракониерствал го е градът, употребявали са го и са го размножавали градските места и времена. Онова, което в други съчинения, биха били просто последователни възрасти – младост, юношество, зрялост, старост на един и същи човек в различното му отношение към града – в съчинението на Миглена Николчина се оказват… просто много софиянци. Сблъскала се с нестандартната си, лична София, личността е загубила биографичното си единство: самата Миглена се е разпаднала на тайнствени архетипи: самотникът, влюбеният, групата, единакът. Така, без болка, де-центрираният и ексцентричен град е разкъсал обитателя си, предал му е собствената си разпарчетосаност. А понеже всяко софийско парче от това място-живот има своя непреводима магия, самият фланьор се е разпаднал на магически модуси, които напомнят на тайнствени фигури от градски романи от различни епохи и с различни хронотопоси, с различни поетики и несъвместими начини на поетическо обитаване.

* * *
Да спрем дотук. Доволни сме, че нашето списание направи опит да смени самоколонизиращата и цивилизационно-назидателна перспектива към този град, на който всички непрекъснато се карат за нещо. Представяме ви резултата такъв, какъвто се получи – трети брой на сп. „Пирон”: 17 лични Софии и един софийски Париж. Пожелаваме ви приятно читателско шляене из тези симпатично отместени софийчета, които събрахме: разкажете ни и вие за вашите, ще ги прибавим, както прибавихме и градските фото-серии на студентите Петко Славов и Светлана Тончева, и на художника Чавдар Гюзелев – естетически максималист, визуален минималист, по сърце и призвание неуморен изследовател на София.

1. Виж текста на Светла Казалардска и линка към самия проект http://piron.phls.uni-sofia.bg/projects/kulturna-karta-na-sofia?layout=default [↩]
2. А за теорията на тези употреби можете да прочетете в интересното съчинение на Албена Николова/ [↩]
3. Днес термините на тогавашните детски игри звучат като египетски заклинания: абета, тафели, пенали, кале, чорчици, гуди, асирийчета, ашици… [↩]
4. Например кино Влайкова, за което разказва Ана Благова – докато издадем броя, то така се модернизира, че вече е съвсем друго! [↩]
5. За това «какво няма» в София, за «развалеността на явленията» в този град виж текстовете на Еленко Еленков и Демна Димитрова в настоящия брой. Но проблемът за липсите, както е известно, не е от вчера, нито от тези текстове. [↩]
6. Може би в предлаганите от нас съчинения само тихите и бавни „средни пространства” на Васил Видински се опитват да изрежат безболезнено всички идеологии, всички чужди погледи – но пък се приземяват в софия-та „ништо не разбирам”. [↩]
7. От друга страна когато софиянецът отиде в чужд град, устойчиво вижда там собствените си културни комплекси /виж забавния колаж на Иван Ланжев за парижките гробища/. [↩]