Резюме, ключови думи и биография:

 „Окупирай Уолстрийт или как е възможно да се пише за права, за които не може да се говори”

 Новите технологии раждат спорове как трябва да бъдат прилагани. Такива спорове раждат не само новата техника, но и нови биополитически мишени от рода на геномиката или нови технологии от рода на високочестотната търговия, пакетирането на дълг или количественото облекчаване. За да бъдат решени споровете как трябва да бъдат прилагани такива технологии, трябва да се реши кой е прав и следователно, кой има право. Но тъй като в такива случаи правото все още не е кодифицирано като законови права, за него не може да се говори с езика на закона. Същевременно за него не може да се говори незаконно, защото това би обрекло на неуспех опитите да се настоява върху съществуването на такова право. Поради това за подобно право едновременно трябва и не може да се говори. Ще опитам да покажа, че на това затруднение се дължи една характерна черта на съвременните протести, тяхната неспособност или нежелание да формулират нормативни претенции. Ще опитам да покажа също, че в замяна на това те са изобретили фигуративни методи на писане, които им позволяват да показват нормативните си претенции, без да ги изказват. Ще опиша два подобни метода, изобретени от нашумялото напоследък движение „Окупирай Уолстрийт” – писането върху тялото на града и върху собственото тяло. Надявам се с това да допринеса за изясняването на въпроса как е възможно да бъдат създавани права, които все още не съществуват. Според мен този въпрос е от особена важност, защото негов залог са тъкмо онези бъдещи права, които биха могли да ограничат бъдещото потисничество.

Tодор Христов е преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“, доктор по теория на литературата и по социология. Научните му интереси са в областта на критическата теория, културните изследвания, изследванията на властта и на съвременните форми на протест.

……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………….

 

#ОКУПИРАЙ УОЛСТРИЙТ КАТО SELF-HELP ДЕМОКРАЦИЯ

 

 

#Окупирай Уолстрийт не издигна искания.

В средата на октомври 2011 г. членове на движението публикуваха два списъка с искания, които не получиха подкрепа, макар да бяха широко разпространени от медиите (Coup Media Group 2011, Hart 2011). В края на октомври специална работна група предложи искането да бъдат създадени 25 милиона нови работни места, които да подобрят достъпа до образование, здравеопазване, обществен транспорт, жилищно настаняване и устойчива енергия (Jobs for All 2011). До края на декември общото събрание на „Окупирай Уолстрийт” обсъди това искане девет пъти, но не го прие.

Противниците на движението твърдяха, че щом не издига искания, тези, които имат власт да му дадат, каквото иска, не могат да му го дадат, то не може да го получи и понеже се обрича само на провал, не трябва да бъде взимано насериозно.

Много от академичните привърженици на движението опитаха да предотвратят провала му, като го просветят. Социолози проведоха серия анкети в Бостън и Ню Йорк. Пред множествата на окупираните площад „Свобода” и парк „Зукоти” говориха Джудит Бътлър, Славой Жижек, Гаятри Чакраворти Спивак, Наоми Клайн, Саскя Сасен, чиито речи бяха публикувани. Статии публикуваха важни автори като Майкъл Хард и Антонио Негри, Уенди Браун, Уилям Конъли, Джудит Бътлър, Крейг Калхун, Никлас Мирзоф, Дейвид Харви. Списанията E-flux и Theory and event посветиха на движението специални броеве. Членове на департамента по социология в Станфорд публикуваха сборник с кратки есета. Социологическото списание на университета в Бъркли създаде метастраница за релевантни научни публикации.

Тези задълбочени и плодоносни опити да бъде защитено движението се стремяха да кажат какво всъщност иска то, какво трябва да иска или какъв е смисълът му.¹ Предложените от тях обяснения могат може да бъде сведени най-общо до следното:

  1. Окупиращите публични пространства всъщност искат да декларират, че съвременният капитализъм е несправедлив (Hardt, Negri 2011), че доброто за него невинаги е добро за обществото (Hardt, Negri 2011), че той разрушава публичните блага (Brown 2011, Harvey 2011), че мнозинството има право на присъствие (Mirzoeff 2011, Sassen 2011), че представителната демокрация не го представя (Hardt, Negri 2012, 2011, Harvey 2011), че съвременната демокрация нарушава принципа на народния суверенитет (Zizek 2011), че политически, икономически и правов ред е нелегитимен (Graeber 2011), че е възможна и необходима алтернатива (Zizek 2011).

  2. Участниците в движението трябва да искат коалиция между безработните, студентите, имигрантите, потисканите на работното място и изобщо между всички, които чувстват, че нещо е сгрешено (Harvey 2011), ново политическо устройство (Zizek 2011), реална демокрация (Hardt, Negri 2011), намаляване на социалните неравенства (Harvey 2011), премахване на олигополите, увеличаване на корпоративния данък, подобряване на финансовата стабилност, стимулиране на инвестициите в производство, създаване на работни места (Connolly 2011).

  3. Смисълът на движението се състои в това какво го причинява. Това, което кара участниците в него да окупират публични пространства, може да бъде обяснено със социалните неравенства (Connolly 2011, Harvey 2011), с несправедливостта на съвременния капитализъм (Zizek 2011, Connolly 2011), с унищожаването на обществените блага под влияние на неолиберализма (Brown 2011), с преразпределението на обществени ресурси в полза на корпорациите (Brown 2011), със зависимостта на публичната власт от тях (Brown 2011, Hardt, Negri 2011, Zizek 2011), с липсата на адекватни механизми на политическо представителство (Hardt, Negri 2011, Harvey 2011).

  4. Смисълът на движението се състои в това какво постига. То превръща справедливостта в основна тема на политическите спорове (Brown 2011, Zizek 2011), експериментира с хоризонтални политически структури (Hardt, Negri 2011, Mirzoeff 2011, Graeber 2011), със съчетаването на политически и социални мрежи (Hardt, Negri 2011, Mirzoeff 2011, Graeber 2011), на публично и частно (Mirzoeff 2011), създава език на политическите жестове (Mirzoeff 2011), дава лице на статистическите данни (Mirzoeff 2011), утвърждава правото на присъствие на обезвластените (Sassen 2011), допринася за постигането на тактически политически цели като подкрепа за политиките на регулиране на финансовите пазари и създаване на работни места (Connolly 2011).

  5. Движението придобива смисъл в качеството на елемент от по-широка серия протести, основани върху пробематизиране на общото (Hardt, Negri 2012), върху съчетаването на политически и социални мрежи и артикулирането на градското пространство като политическо послание (Sassen 2011, Hardt, Negri 2011, 2012 Mirzoeff 2011). Тази серия включва арабската пролет, испанското движение на възмутените, гръцките протести срещу мерките за финансово стабилизиране (Brown 2011, Sassen 2011, Hardt, Negri 2011, Harvey 2011), израелските протести срещу икономическата несправедливост (Hardt, Negri 2011), антиглобализационните протести (Hardt, Negri 2011, Graeber 2011), някои латиноамерикански случаи на окупация на публични пространства (Sassen 2011).

  6. Смисълът на движението се състои в това кого представя. От социологическа гледна точка то представя високообразованите, работещи, предимно бели американци с либерални убеждения и средновисок доход, обезпокоени от икономическата ситуация (OWS Public Opinion Project 2011).² Но ако бъде отчетено съпричастието, изразено от социални групи, които не участват пряко в движението, може да се твърди, че то представя също и недоволните, потиснатите, множеството, противопоставящо се на господстващата констелация от неолиберални и консервативни политики (Hardt, Negri 2011, Sassen 2011, Harvey 2011, Graeber 2011).

За да можем да кажем какво иска, какво трябва да иска или какво означава #Окупирай, трябва да можем да кажем истината³. Но движението не само не казва какво иска. То не говори с един глас, не казва нищо единно или дори нищо едно.⁴. Поради това не казва истината за себе си. То по-скоро я показва. Неговата истина проличава в самото събиране на участниците, на мястото на събирането им, на мястото на окупираните публични пространства. Така че за да кажем истината за движението, трябва да го схванем като място на истина (Foucault 2008: 30-33).

Това би ни дало важни предимства. То би ни позволило да видим в окупираните площади и паркове алтернатива на други места на истина от рода на пазара, да ги видим като места на алтернативна истина.⁵. Тъй като пазарът е ключово място на истина за съвременния неолиберализъм (Foucault 2008: 32), бихме могли да видим в тях място на истина, алтернативна на неолиберализма (Brown 2011, Hardt, Negri 2012)⁶.

Но това предимство има цена. Да схванем окупираните публични пространства като места на истина предполага да приемем, първо, че окупиращите ги само показват, но не казват истината за себе си; второ, че тъй като все пак говорят за себе си, те не казват истината дори когато думите им я показват; и трето, че тъй като ние им казваме истината за тях, ако те не усвоят, каквото им казваме, ако не го приемат като своя истина, ако откажат да го потвърдят или заменят с алтернативна истина, ако продължават да не казват истината за себе си, те биха се показали неспособни да я кажат.

Накратко, за да мислим окупираните публични пространства като място на истина, алтернативна на неолиберализма, трябва да третираме окупиращите ги като празноглавци.⁷. Според мен това е прекалено висока цена.

Тази цена е прекалено висока, защото ражда подчинение. Ако съм празноглав, не знам истината за себе си и следователно не знам какво е добро за мен. Поради това не мога да решавам правилно за себе си. Но тогава е правилно друг да решава вместо мен. Нещо повече, тъй като дори да опитам да решавам за себе си, аз бих решавал неправилно, или дори да взема правилно решение, това би се дължало по-скоро на шанс, отколкото на способност, самото право да се взимат решения за мен би следвало да бъде предоставено другиму.

Но подчинението се състои тъкмо в това друг да има право да решава вместо мен. Поради това да бъда третиран като празноглавец означава да бъда подчинен, да бъде предизвикано или оправдано подчинението ми. При това да бъда подчинен по начин, който може да бъде прилаган както в голям, така и в малък мащаб, както в политически, така и във всекидневни ситуации, който може да оправдава ефективно употребата на сила и дори насилието в сцени, в които то не може да бъде оправдано с юридически, административни, политически или морални правила. Преди да продължа, бих искал да илюстрирам ефективността му с един пример.

Наскоро бях свидетел на това как немощна възрастна жена беше изхвърлена от лекарски кабинет. Тя беше казала на лекаря, че е болна. Но пациентите не могат да решават дали са болни. Дори да го решат, това не е решаващо за истината. Право да решава каква е тя има лекарят, който в случая прецени, че старицата е здрава. Тя продължи да настоява, че се чувства зле, но понеже лекарят, когото познавам като внимателен и кротък човек, не допускаше, че е способна да казва истината за себе си, той виждаше в настояването й неразумна упоритост, ирационална съпротива срещу правото и истината. Поради това той в крайна сметка я изблъска силом от кабинета си, без да престане да се чувства внимателен и кротък и без да се бои, че останалите ще престанат да го виждат такъв, защото схващаше станалото не като насилие, а като възпитание⁸.

Тъй като не бих искал да допринасям за нарастването на подчинението, ще опитам да опиша окупирането на публични пространства не като опит да се каже или покаже определена истина, а като опит да се направи нещо, като опит да бъде изобретена нова икономия на политическото.

Да приемем за целите на тази статия, че политическото се състои в това да се решава за общото (Marchart 2007: 36). Когато нещо общо е споделено от голямо множество, винаги има разногласия. За да се вземе решение, трябва да се установи кой има право. Но обикновено се налага да взимаме решения за събития, чието развитие е несигурно и поради това не можем да знаем кой в крайна сметка ще се е оказал прав. В такива случаи да се прецени кой има право означава не толкова да се установи кое решение ще се окаже правилно, колкото кой има право да решава.

Това право да се решава може да остава нестабилно, зависимо от ситуацията, от конкретни разногласия, от съотношението на силите, от преценката колко усилия или време си струва да му бъдат отделени, както например във всекидневните спорове за разпределението на домашните или служебните задължения⁹.

Но ако бъде стабилизирано под формата на институции, правомощия, практики, норми, то би се превърнало в специфична дискурсивна икономия (Фуко 1993: 95, Certeau 2000: 155-156), която за целите на тази статия ще нарека политическа.

Представителната демокрация може да бъде описана като подобна политическа икономия, защото стабилизира правото да се взимат решения за общото, разреждайки, утаявайки, поддържайки и задълбочавайки разногласията. Тя разрежда разногласията, защото задължава множеството да избере малцинство, което да решава вместо него и защото не брои гласовете на тези, които нямат избирателни права, не ги упражняват или са изгубили гласуване според правилото на мнозинството. Тя утаява разногласията, защото им придава устойчива институционална или политическа форма, например формата на спорове между законодателна и изпълнителна власт, между политически партии или между леви и десни. Поддържа разногласията, защото разпределя правото да се решава между дейци, които се ограничават или конкурират взаимно. Накрая, представителната демокрация задълбочава разногласията, защото призовава всеки да се идентифицира с позицията, заета от едно или друго политическо малцинство например в борбата между ляво и дясно, в конкуренцията между партиите или споровете между институции.

По-горе приех, че подчинението се състои в това друг да решава вместо мен. Когато се взима решение за нещо общо, което споделям с други, ако не постигнем съгласие и не съумея да им наложа своето решение, те взимат решение вместо мен. Поради това решенията за общото могат да пораждат подчинение.

Представителната демокрация опитва да избегне подчинението, като го удвои. Тя гарантира, че дори друг да решава вместо мен, няма да му бъда подчинен, защото изборите ще ми дадат възможност на свой ред да решавам вместо него.

Но да си представим, че изборите изискват икономически или социален капитал и че тъй като политическите малцинства не разполагат със самостоятелен капитал, той трябва да им бъде даден от друг. Тогава гласът ми би бил толкова по-решаващ, с колкото повече капитал разполагам.

Ако обаче не разполагам с капитал, гласът ми не би бил решаващ. В такъв случай дори да ми дава право на глас, представителната демокрация би ме лишавала от правото да решавам кой да взима решения вместо мен и следователно би ме подчинявала на други решаващи малцинства.¹⁰.

Участниците в окупирането на публични пространства са събрани от убеждението, че съвременната представителна демокрация се е превърнала в механизъм за подчинение на множеството от малцинства, които не могат да бъдат избирани, но чиито гласове са решаващи за всеки политически избор. Ще илюстрирам това убеждение с откъс от единствения официален документ на #Окупирай Уолстрийт, декларацията на общото събрание:

„Събрани солидарно, за да изразим усещането си за масова несправедливост, не трябва да губим от поглед това, което ни събира. Пишем до всички вас, които се чувстват ощетени от световните корпоративни сили, за да им съобщим, че сме ваши съюзници. Като един народ, обединени, осъзнаваме действителността: бъдещето на човешката раса изисква сътрудничеството на членовете й; системата трябва да защитава правата ни; поради корумпираността на тази система се налага индивидите да защитават правата си сами; демократичното управление получава справедливата си власт от народа, но корпорациите не търсят съгласие, когато извличат богатства от хората и земята; не може да бъде постигната никаква истинска демокрация, когато процесът е предрешен от икономическа власт. Обръщаме се към вас във време, в което корпорациите, които поставят печалбата над хората, собствения си интерес над справедливостта, и потисничеството над равенството, ръководят нашите правителства.” (Declaration of the Occupation of New York, 2011)

Движението опитва да освободи множествата от подчинението, което им налага съвременната представителна демокрация, създавайки нещо, за което е нужно да се решава общо, отменяйки установеното право да се решава за общото и изграждайки нови механизми за преодоляване на разногласията.

Общо, за което е нужно да се решава, поражда самото окупиране на публично пространство. Защото то кара участниците в движението да решават как да организират себе си, времето си, дейностите си и дори самото място, например дали и колко да заседава общото събрание, дали да има библиотеки, или палатки само за момичета, какво да се прави с боклука.

Установеното право да се решава за окупираните публични пространства бива отменено преди всичко чрез оспорване на правото на властите да представят множеството. Ще илюстрирам това оспорване с два цитата от сайта “Ние сме 99%”, изиграл ключова роля за формирането на движението:¹¹.

„Ти си някой, който не знае дали ще има достатъчно пари да плати наема си. Ти си някой, който се разболява и изкарва на крак, защото не може да си позволи да плати за лекар. Ти си някой, който опитва да се справи с планина от дълг, който никога не намалява, независимо колко се стараеш. Правиш, каквото трябва. Купуваш с намаление. Намираш си втора работа. Учиш, за да подобриш компетенцията си. Но не е достатъчно. Никога не е достатъчно. Тревогата, фрустрирането, безсилието остават. … Казват, че е така, защото си мързелив. Защото правиш лоши избори. Защото си разглезен. Ако се стараеше малко повече, ако работеше малко повече, ако планираше малко повече, работите ти щяха да вървят добре. Защо да имаш нужда от помощ? Не са ли ти помагали достатъчно? Те казват, че не можеш да обвиняваш никого освен себе си. Казват, че вината е твоя. … Те са 1% Те са банките, кредитната индустрия, застрахователната индустрия. Те са важните. Те се нуждаят от помощ и я получават, като при това ги хвалят, че създават работни места. Ние се нуждаем от помощ, не получаваме нищо и ни се казва, че имаме права. Живеем в общество, създадено за тях, не за нас. Това е техният свят, не нашият. Ако сме късметлии, ще ни оставят да работим в него, ако не поставям под въпрос благодетелността им.” (We Are The 99%, 2011а)

„Бях почти без дългове, когато ме сполетя голяма криза със здравето ми на 37-годишна възраст. След дълго възстановяване, съм отново на работа. Сега от заплатата ми се издържат седем души – никой от които не е мой партньор, съпруг или дете. Някога скромният ми дълг се разрасна прогресивно. Страхувам се за здравето си и нямам идея как ще успея да платя дълговете си, да спестя и да се пенсионирам. Аз съм 99%.”(We Are The 99%, 2011b)

Освен това, тъй като в нормална ситуация право да взимат решения за публичните пространства имат публичните власти, участниците в движението опитват да оспорят нормалността на ситуацията, като карнавализират окупираните паркове и площади¹². Макар много академични привърженици на #Окупирай да отхвърлят карнавализирането като несериозно или нерационално, то артикулира окупираните пространства като хетеротопии, изключени от нормалното градско пространство и същевременно наслагващи върху него територията на една въображаема общност, устроена обратно на несправедливото обществено устройство¹³.

Накрая, движението се стреми да изобрети ново разпределение на правото да се решава за общото, което със самата си нестабилност да гарантира, че няма да поражда подчинението, пропило политическата икономия на съвременната представителна демокрация. Участниците опитват да постигнат тази нестабилност, като откажат да избират малцинства, които да решават вместо множеството, като се откажат от правилото на мнозинството и като признаят на всеки участник правото да не се подчинява на решения, с които не е съгласен.

Тъй като нуждата да се решава за общото поражда разногласия дори когато то се свежда до окупиран парк, движението опитва да ги разреди (Marchart 2007: 35-36). На първо място, то класифицира разногласията по жанрове, вариращи от мнения за икономическата криза до предложения за обща идеология. Второ, когато разногласията са достатъчно мащабни, изработената от движението процедура за взимане на решения предвижда създаването на работни групи, които да ги представят обобщено. Трето, процедурата предвижда съставянето на списъци на изказванията, изключващи повтарящи се, отхвърлени или неуместни предложения и привилегироващи представителите на дискриминирани групи. Четвърто, процедурата задължава всеки участник да представи накратко изказването си пред модераторите, които решават дали да го представят пред водещия, който на свой ред решава дали да го представи пред общото събрание.¹⁴.

Участниците в движението предполагат, че тази процедура на взимане на решения, напомняща по-скоро група за взаимопомощ, отколкото парламентарен процес, не подчинява множеството на решаващо малцинство, защото се основава върху представяне на изказвания вместо върху представяне на гласове, защото натоварените с това представяне модератори взимат формални, а не съдържателни решения, и защото всеки запазва правото си да не се подчини на решение, с което не е съгласен, или дори да блокира приемането му, като кръстоса ръце, показвайки, че то би го накарало да напусне движението.

Съмнявам се, че са възможни чисто формални решения, които не засягат съдържанието на една дискусия. Но дори такива да са възможни, изобретеният от #Окупирай режим на представителство би имал прекалено висока цена. Защото за да ни освободи от подчинението, налагано от съвременната представителна демокрация, той изисква да станем политици. Ако свободата изисква да изоставим живота си, за да се занимаваме с политика, малцина биха я предпочитали дълго пред подчинението. За да постигнем трайна свобода, трябва да открием начин да водим свободно обикновен живот.

Литература:

Гарфинкъл, Х. 2005. Студии по етнометодология. София: ИК „Критика и хуманизъм”

Григоров, Е. Бележки върху американската есен. Култура 42 (2660) 9.12.2011

Маркова, Р. 2011. Окупирай виртуалното | апокалипсис. Култура 35 (2653), 21.10.2011

Фуко, М. 1993. Волята за знание. Плевен: ЕА

Agamben, G. 2005. State of Exception. Chicago UP

Brown, W. 2011. Occupy Wall Street: Return of a Repressed Res-Publica. Theory & Event 14.4

Butler, J. 2011. For and Against Precarity. Tidal 2011.1: 12-13

Butler, J. 2004. Precarious Life: The Powers of Mourning and Violence. New York: Verso

Certeau, M. 2000. The Certeau Reader. London: Blackwell

Connolly, W. 2011. What Is To Be Done? Theory & Event 14.4

Coup Media Group 2011. Occupy Wall Street Demands. http://coupmedia.org/occupywallstreet/occupy-wall-street-official-demands-2009, посетен на 16.05.2012

Declaration of the Occupation of New York. 2011. http://www.nycga.net/resources/declaration/, посетен на 16.05.2012

Foucault, M. 2008. The Birth of Biopolitics. Palgrave Macmillan

Garfinkel, H. 2002. Ethnomethodology’s Program: Working Out Durkheim’s Aphorism. New York: Rowman & Littlefield

Graeber, D. 2011. Occupy Wall Street’s anarchist roots. AlJazeera http://www.aljazeera.com/indepth/opinion/2011/11/2011112872835904508. html, посетен на 16.05.2012

Hardt, M., A. Negri. 2012. Declaration. http://antonionegriinenglish.wordpress.com/2012/05/16/declaration-by-hardt-and-negri/, посетен на 16.05.2012

Hardt, M., A. Negri. 2011. The Fight for ‘Real Democracy’ at the Heart of Occupy Wall Street. Foreign Affairs, http://www.foreignaffairs.com/articles/136399/michael-hardt-and-antonio-negri/the-fight-for-real-democracy-at-the-heart-of-occupy-wall-street?page=show, посетен на 16.05.2012

Hart, L. 2011. Proposed List Of Demands For Occupy Wall St Movement! Occupy WallStreet http://occupywallst.org/forum/proposed-list-of-demands-for-occupy-wall-st-moveme/, посетен на 16.05.2012

Harvey, D. 2011. The Party of Wall Street Meets its Nemesis. Verso Blog, http://www.versobooks.com/blogs/777-david-harvey-the-party-of-wall-street-meets-its-nemesis, посетен на 16.05.2012

Jobs for All. 2011. Proposal for Sunday, 12/18, General Assembly:Jobs for All – Demands Working Group. http://www.nycga.net/2011/12/18/proposal-for-saturday-1217-general-assemblyjobs-for-all-demands-working-group/, посетен на 16.05.2012

Marchart, O. 2007. Post-foundational Political Thought: Political Difference in Nancy, Lefort, Badiou and Laclau. Edinburgh UP

Mirzoeff, N. 2011. Occupy Theory. Critical Inquiry: In the Moment http://critinq.wordpress.com/2011/10/26/occupy-theory/, посетен на 16.05.2012

OccupyWallSt. 2011. Today Liberty Plaza had a visit from Slavoj Zizek. Occupy Wall Street 09.10.2011, http://occupywallst.org/article/today-liberty-plaza-had-visit-slavoj-zizek/, посетен на 16.05.2012

OWS Public Opinion Project. 2012. Results Archive. https://sites.google.com/site/owspublicopinionproject/results-of-pre-survey, посетен на 16.05.2012

Sassen, S. 2011. The Global Street Comes to Wall Street. Possible Futures, http://www.possible-futures.org/2011/11/22/the-global-street-comes-to-wall-street/, посетен на 16.05.2012

Spivak, G. 2011. On General Strike. Tidal 2011.1: 8-10

Tancons, C. 2011. Occupy Wall Street: Carnival Against Capital? Carnivalesque as Protest Sensibility. E-Flux 30.12 2011

We Are The 99%. 2011a. “Allow Us to Introduce Ourselves”. http://wearethe99percent.tumblr.com/Introduction, посетен на 16.05.2012

We Are The 99%. 2011b. http://wearethe99percent.tumblr.com/post/13545826230/i-was-almost-debt-free-when-i-was-struck-by-a, посетен на 16.05.2012

Zizek, S. 2011. Actual Politics. Theory & Event 14.4

 

 

1. 1. В качеството на изключение в това отношение може да бъде посочено обръщението на Джудит Бътлър към участниците в окупацията на парк „Зукоти” (Butler 2011b). [↩]
2. 2. Според резултатите от анкета, проведена на 22-23.10.2011г. сред участниците в окупациите в Ню Йорк и Бостън, 59% от респондентите се определят като бели, 54% работят на постоянна, 9% на временна работа, 14% следват в университет или колеж, 45% печелят над 40 000 USD годишно, около две трети имат висше образование, около половината са на възраст между 20 и 40 години. Заключението за либералната нагласа на участниците се основава на това, че 74% от анкетираните се противопоставят на законодателни мерки за ограничаване на абортите, 80% предпочитат прогресивното данъчно облагане, 65% подкрепят здравната реформа от последните години, 80% се противопоставят на войната в Афганистан. При все това либералните нагласи на участниците не бива да бъдат надценявани, защото близо половината респонденти подкрепят военната операция в Либия, 65% смятат тероризма за сериозна заплаха, 80% настояват за протекционистична икономическа политика и за по-строги мерки за контрол на нелегалната имиграция и нелегалния пазар на труда, 70% препоръчват ограничаване на икономическата либерализация, 78% искат строга фискална дисциплина, съчетана с ограничаване на бюджетния дефицит, 41% смятат публично-частното партньорство за по-добра форма на предоставяне на публични блага в сравнение с предоставянето им от публични институции. [↩]
3. 3. За да кажем какво иска едно движение или какъв е смисълът му, трябва да можем да кажем особена истина. Не истина, която може да бъде установена отвън, например датировката или числеността му. Трябва да кажем истина, която може да бъде установена само отвътре и поради това остава непроницаема за противниците му или за незаинтересованата публика; която може да бъде открита вътре в него и която би му дала да открие себе си, едновременно истината за него и неговата истина. [↩]
4. 4. Например, когато представител на работната група казва, че предлага движението да иска 25 милиона нови работни места, други гласове му отвръщат, че за това са нужни много пари, че трябва да бъде поискано друго, че искането не е добре формулирано, че показва слабост или съгласие с корумпираната система (Jobs for All 2011). Нещо повече, множеството остава многогласно дори когато мълчи. Например, когато Славой Жижек говори пред смълчаните участници в окупирането на парк „Зукоти”, за едни той казва, че не разполагаме с език, с който да говорим срещу властта или че съвременният капитализъм не може да бъде контролиран, докато други чуват комунизъм, постмодернизъм, несериозност или не чуват нищо разбираемо (OccupyWallSt 2011). Понеже е многогласно, множеството не може да говори. Когато говори, се чува шум. Поради това то не е способно да каже истината за себе си. Тя трябва да бъде казана от друг, единичен глас. Но за да може той да каже истината на множеството, за да не се окаже, че вместо нея огласява своята единична истина, той трябва да казва истината, показвана от множеството. Тъкмо това съчетаване на казване и показване може да бъде постигнато чрез артикулирането на окупираното от множеството публично пространство като място на истина. Под артикулиране имам предвид очертаването на област, в която истината се показва по начин, придаващ на описанието му силата на истина. Пример за подобни места на истина могат да бъдат клиниката, сексуалността или пазарът, както той функционира в рамките на либерализма и неолиберализма. [↩]
5. 5. Да схванем окупирането на публични пространства като място на алтернативна истина ни дава допълнителното предимство, че то ваби ни позволило да настояваме върху истината, че може и трябва да бъде друго. Тъкмо в това е вкоренена съвременната критическа теория, която се надява да промени света, като го обясни различно. Но казването, че може и трябва да бъде различно, не е достатъчно, за да направи разлика. Преди всичко то прави разлика на думи, но различните думи често не са достатъчни, за да променят нещо. Понеже думите имат сила, когато се разменят, разликата, която правят, зависи от другите, с които ги разменяме. Поради това да опитаме да направим разлика с думи означава да се откажем да я правим сами, да приемем, че самите ние не сме способни да променим нищо. Накрая, да се казва, че може и трябва да бъде различно, не прави разлика, защото това днес е по-скоро банално. Нещо повече, то е вградено в съвременните режими на управляемост, които ни казват например, че ние сами сме виновни за положението си, защото е можело да бъде различно, че и сега го приемаме, защото все още може да бъде различно и ние не правим нищо, за да го променим. [↩]
6. 6. Всъщност окупираните публични пространства биват артикулирани не просто като място на алтернативна истина. Това място бива устроено да показва истината, че съвременният капитализъм е несправедлив и разрушителен, че представителната демокрация вече не е представителна, че може и трябва да бъде друго. Тъй като това противоречи на истините, върху които се основава съвременното управление от северноатлантически тип, окупирането на публични пространства бива артикулирано като място на контраистина. Силата на тази контраистина зависи от това доколко силно може да се противопостави тя на истините на съвременното управление, вкоренени в неолибералната концепция за пазара като място на истина. Но от неолиберална гледна точка пазарът е формално понятие, приложимо към всяка ситуация, която може да бъде представена като конкуренция за оскъдни ресурси, дори тя да изглежда твърде далеч от икономиката (Foucault 2008: 160-161). Ако пазарът бъде схванат по този начин, той лесно може да усвои окупирането на публични пространства, интерпретирайки го като свидетелство за нарастваща потребност от публични блага, удовлетворима от пазарни дейци с пазарни средства. Аргумент в полза на последното би могло да бъде дори съдействието, оказано на #Окупирай Уолстрийт от мениджмънта на „Зукоти парк”, на свой ред предоставен на нюйоркската публика като компенсация за реализирането на частния интерес на компанията „Зукоти” от изграждането на офис център, нарушаващ градските норми за високоетажно строителство. Подобен аргумент може да бъде и ключовата роля, която изиграха за организацията на протестите комуникационни услуги, предоставяни от частни компании като Twitter и Facebook. С оглед на подобни примери може да се твърди, че окупацията на парк „Зукоти” представлява пример за потребността и предимствата на частното предоставяне на публични блага и оттук за раждането на нов пазар, който най-общо можем да наречем пазар на публични блага. Но ако окупирането на публични пространства може да бъде представено по този начин, то се противопоставя не толкова на пазара, колкото на определени пазари, както предполага например Никлас Мирзоф, виждащ в него конфликт между публично отговорни пазарни модели от рода на тези на Twitter и Facebook спрямо по-старите неангажирани с публичния интерес форми на пазарно присъствие като тази на Google (Mirzoeff 2011). [↩]
7. 7. В смисъла, който придава на този термин етнометодологията. Според Гарфинкъл социалните учени третират някого като празноглавец, когато схващат действията му като предрешени, игнорирайки несигурността, очакванията, страховете, обикновените знания, необичайните употреби на знаци, неформализируемия остатък, с които се характеризират всекидневните ситуации. Когато нечии действия биват схванати като предрешени, той е третиран като неспособен да решава сам за себе си. Но тъй като не си дава сметка за това, той е третиран също и като неспособен да знае истината за предрешаващото действията му, истината за действията си и в крайна сметка истината за самия себе си. За да се знае обаче, че не съм способен да знам истината за себе си, трябва да я знае друг. Поради това, когато ме третират като празноглавец, друг получава правото да знае и казва истината за мен. Според Гарфинкъл социалните учени са извоювали това право, първо, чрез вкореняването на знанията си в поведението на социалните дейци, второ, чрез разработването на методи за формален анализ, които абстрахират поведението на социалните дейци от всекидневната несигурност, правейки възможно представянето му като избор между предопределени алтернативи, като следване на предрешени правила, преиграване на предустановени езикови игри, и трето, чрез дефинирането на рационалността като придържане към подлежащи на формално описание режими на правилност (Гарфинкъл 2005: 77-80, Garfinkel 2002: 171).Тъй като етнометодологическото понятие за празноглавие остава вкоренено в критиката на социалните науки, за да можем да го прилагаме в изследването на властови отношения, е нужно да го преработим по начин, който да го абстрахира от тази критика. За целите на тази статия предлагам да схващаме празноглавието като отношение между социални дейци, характеризиращо се с асиметрично разпределение на правото да се знае и казва истината, изключване от това право, необратимост и еднопосочност на упражняването му. Този начин на схващането му може да бъде изяснен накратко по следния начин: Аз съм в положението на празноглавец, когато друг ме третира като неспособен да знам истината за себе си. Да си представим, че се държа по определен начин и другият ми казва, че знае какво ме кара да се държа така. Да си представим също, че той твърди, че аз не мога да знам това. Тогава той би претендирал, че знае истината за мен, че аз не знам истината за себе си, че това, което знам за себе си, не е истина, че тъй като го смятам за такава, не съм способен да различавам истината дори когато става въпрос за самия мен. Нещо повече, тъй като тъкмо тя ме кара да се държа, както се държа, другият би претендирал, че тя предрешава поведението ми, че тъй като не я знам, не аз го решавам и следователно се показвам неспособен да решавам за себе си. Сега да си представим, че не мога да оспоря претенцията на другия, защото не мога да претендирам за същото право да зная и казвам истината. Тогава бих бил изправен пред избора или да усвоя неговото знание за мен, или да упорствам в незнанието, неизменно потвърждавайки претенцията му, че не съм способен да решавам истината за себе си. Това би произвеждало подчинение, защото в първия случай бих могъл да казвам истината за себе си с цената на това, че бих се отказал да решавам каква е тя, отстъпвайки това право на другия. Във втория случай бих давал основания свободата да решавам сам за себе си да ми бъде отнета поради неспособността ми да я упражнявам и да бъде предоставена на друг, който да я упражнява вместо мен в мой интерес, както се прави с децата, болните, анормалните. [↩]
8. 8. Когато казвам, че не трябва да третирам никого като празноглавец, нямам предвид, че не мога да знам повече от друг. Имам предвид само, че не мога да решавам каква е истината за друг вместо него. Например ако бях лекар, вероятно щях да знам за болестите повече от пациентите си и вследствие на това щях да знам дали са болни по-добре от самите тях. Но въпреки това не бих имал право да претендирам, че знам по-добре от тях дали се чувстват болни, а оттук и да решавам вместо тях как се чувстват. По същия начин не бих третирал другия като празноглавец, ако претендирам, че казвам истината, когато той не е съгласен с мен, но бих го третирал като празноглавец, ако претендирам, че няма право да не е съгласен с мен, че несъгласието му показва неговата неспособност да разпознава истината, да се държи рационално, да употребява автономно разума си, да решава за себе си. Дискурсивната фигура на празноглавеца възниква, не просто където има асиметрично разпределение на знанието, а където то служи за това някому да бъде отнето правото да решава за себе си каква е истината. [↩]
9. 9.  В такива случаи то е прекалено нестабилно, прекалено зависимо от необичайни или непредвидими ситуации, за да бъде уловено с понятия за право от рода на тези, които ни предлага политическата философия. Въпреки това тъкмо то може да ражда тактически права, решаващи за прилагането и оттук за смисъла на правата, с които се занимава политическата философия, както показва например случаят с извънредните права, кристализирали около прилагането на Patriot Act от службите за сигурност (Butler 2004: 52-55, Agamben 2005: 85-86). [↩]
10. 10. Гласът на такива малцинства може да бъде решаващ не само поради икономическия капитал, с който разполагат, но също и поради социалния или образователния им капитал, или дори поради специфичното им електорално поведение на swing voters, което би позволило да се спечели важно политическо предимство. [↩]
11. 11. Сайтът публикува декларация, послужила за основа на декларацията на общото събрание на #Окупирай Уолстрийт. Потребителите могат да я подкрепят, като кажат накратко защо и публикуват снимка на обяснението си. Това, което събира публикуваните на сайта лични истории, несъмнено е страданието. Но то не може да обясни събирането на множества, окупиращи площади и паркове. Окупиращите не се събират, за да споделят страданието си, тъй като то е вече споделено. Според това,  което ги събира, е по-скоро желанието да го променят. При това не като поискат от властите да променят положението им или състоянието на нещата, нито като ги принудят, защото това не би могло да бъде постигнато без искания и цел, каквато те не просто не успяват, а не опитват да изработят. Напротив, според мен участниците в движението не изработват цели и искания, защото се стремят да променят положението си сами, защото се стремят да си дадат сила сами. Опит личните истории, публикувани на сайта „Ние сме 99%” като симптом на създаването на нов тип право, правото на добър живот, виж (Brown 2011). [↩]
12. 12.  Участниците в движението опитват да оспорят правото на публичните власти да взимат решения за публични пространства също и като се позовават на конституционното си право на събиране или на липсата на правонарушения, които да оправдават намесата на полицията. [↩]
13. 13. За карнавализирането на овластеното малцинство като политическа тактика виж (Brown 2011), за връзката й със ситуационизма виж (Tancons 2011), за критика на рисковете, които създава карнавализацията пред движението, виж (Zizek 2011). [↩]
14. 14. Разбира се, прецеждането на разногласията през работни групи води до утаяването им, ограниченото време за дискусии в общото събрание изключва много гласове, а убеждението, че участниците в движението представят от една страна множеството и от друга, бъдещето, превръща окупираните публични пространства в метонимия на идната демокрация. [↩]