НОВИЯТ ПИРОН
В нашето самопредставяне накратко ще дадем заслужени отговори на въпроси от типа: „Защо Пирон?”, „Къде да чукам?”, „Какъв Пирон, бе?” и възклицания от типа: „Айде стига с тия пирони!“.
Пироните играят съществена роля в историята. Изобретявайки ги, неандерталецът станал кроманьонец, а кроманьонецът безразборно започнал да чука новата си цивилизация. След като постепенно нещата стигнали до пироноексцес, Ной изоставил самозабравилите се кроманьонци и накрай всичките си екоприготовления – пак с пирони! – заковал вратата на Ноевия ковчег отвътре, за де впусне безразсъдно из потопа. Малко по-късно – с четири от най-ръждивите, разпънали Христа. В непрактичното Средновековие на последните дълго им се кланяли като на реликви в църкви и катедрали, докато дърводелците изпитвали остър дефицит и се чудели с какво да си сглобяват дървенията. На други места цивилизациите на ацтеки, инки и кхмери се саморазглобили и изчезнали, защото не ползвали пълноценно пирона или го забивали под неправилен ъгъл. Модернизацията дошла с всякакви ръждаеми и неръждаеми, малки и големи, а после направила от простите гвоздеи всевъзможни винтове, нитове, втулки, танкове, пиротехники и микрочипове. Но библейските пирони не се загубили – по неведоми пътища те попаднали у Самюел Бекет и той ги зачукал в края на играта1. Самостоятелно и независимо немският художник Гюнтер Юкер прозрял залеза на Гутенберговата цивилизация и зачукал с кръстни пирони безполезните книги2.
Междувременно, още от най-стари времена, освен практически, пироните били използвани теоретично и политически. Античният скептик Пирон /Purrwn , Pirrho from Ellis ca. 360 BC – ca. 270 BC/ демонстрирал, че гвоздеят на съмнението може да се забие навсякъде, дори в най-твърдото онтологично дърво – затова по-добре да нямаш грижи (ataraxia). Тази идея била продължена методически от Renatus Cartesius, след като намерил пирон под философския юрган на своето Сogito, а Маркс внесъл социален елемент като призовал гробокопачът-пролетариат да изостави за момент лопатата и да забие последен пирон в ковчега на капитализма. Феминизмът от своя страна призовал да се изостави всичко фалическо в пирона и по възможност той въобще да не се зачуква, тъй като това води до брутален пироноцентризъм, неспрведливост и неравенства. Това обаче било експериментално опровергано по време на соца. През февруари 1974 г. един симпатичен луд от Лясковец, възстановил равенствата като с ясен автофалически жест и епистемологико-политическа цел счупил обвиненията /машинката за подстригване нула номер/ – с гвоздея, собственоръчно зачукан в личния му череп.
Точно тук идва ред да отбележим, че българската нация никога не е изоставала от световното развитие на пирономанията, дори има свой оригинален принос към нея. Родният фолклор е пълен с поговорки от типа на горчивото: „Пирон ли бе – да го забиеш, пирон ли бе – да го зачукаш”, презрителното: „Един пирон няма вкъщи” или екстатичното: „Тури го, тури го, тури го, хей, и на пирон го зàкачи!”. Подобно на ръждив пирон е забил Ботев Христовия кръст в живото тяло на народа, на пирон се закачили навущата на Апостола, когато прескачал изпочупения плет на ханчето в Къкрина, местен пирон използвал и младият принц Батенберг, за да окачи суспендираната Конституция… Социализмът измъкнал Христовия кръст от тялото на нацията, само за да начука на негово място своя пролетарско-диалектически пирон – и така да я прикове към СССР, дефицита и „Тоника СВ”. На крив пирон висят и днес разпадащите се надежди на Българския преход.
Все пак смятаме, че за най-съществен български принос трябва да се обяви антиколониалната употреба на пирона: когато с устата на могъщия Алеков герой родината отправя към Европа разтърсващо обвинение: „Ама проста работа тези немци, един гвоздей не се сетили да забият, а казват, че ние сме били прости”.
* * *
В българския културен и художествен живот напоследък се забелязва сериозен недостиг на пирони. Въпреки някои бегли опити да се манифества с чук, повечето сериозни критици /а има ли въобще такива?/ не се сещат един гвоздей да забият! Ако се пише критика, тя е по-скоро на антипиронен и лобистки принцип: дума дупка не прави, кажи му, аго, да му стане драго! Вместо да се забиват критически гвоздеи в снагата на българската литература, кино, театър, визуални изкуства и пр., се раздават награди, правят се идилични шоу сбирки с китари, чете се щафетно, състезава се телевизионно и се организират куртоазни „рицарски двубои”. Цари комуникация, чат руумс и life style, т.е. лафче, не стил. Днес никой не посмява да пошепне на другарчето по художествена гилдия, нито дори на графоманията, плъпнала в Интернет, че е „дъвкач на думи” или „фасулковец, клекнал пред прага на културата”.
А трябва!
Ето защо решихме да продължим античната и българска пиронотрадиция и да почукаме тук-там с настоящото списание, първия брой от което гледате на екрана си.
Казано съвсем непретенциозно и без майтап, новото списание на магистърската програма цели да преодолее една важна липса – на критически авторитети сред младите. Списанието е магистърско в двата смисъла на думата: то е списание на студенти-магистри по изкуствата, а заедно с това и на онези, които искат да станат masters в софийския художествен живот и да имат правото на своето magister dixit!
По-долу представяме редакционния състав, концепцията и структурата на списанието по рубрики. Всички те е възможно в бъдеще да претърпят промени, подмени и усъвършенстване.
- Следвайки Cohn, Ruby. Samuel Beckett: the comic gamut. New Brunswick, New Jersey. Rutgers University Press, 1962, магистърската програма „Изкуства и съвременност” отдавна е установила в курсовата работа на Момчил Цонев, че името Клов произлиза от френската дума clou, в английската си версия nail и означава „пирон, гвоздей”. Имената Наг и Нел произлизат от германските езици и по-точно от думата naegel, на немски Nagel, на английски nail – „пирон, гвоздей”. Името на баба Пег, която само се споменава в диалозите на Хам и Клов, идва от друга английска дума за гвоздей – peg. Интерпретацията на името Хам се развива в две посоки – от една страна, латинската дума hamus означава „кука, ченгел, извит гвоздей”; от друга страна, английската дума за чук е hammer. Следователно, заключава Руби Кон, всяко име в „Краят на играта” е гвоздей, с което героите от пиесата иронично символизират човечеството, приковало Христос на кръста. Всички герои в пиесата са инструменти, работещи за реалното случване на първата дума в пиесата – „Свършено е”. Поради асоциацията с чука името на Хам превръща този персонаж в още по-активен „съучастник” в разпъването на Христос – Хам е едновременно гвоздеят и чукът, който забива гвоздея в тялото на Бога. [↩]
- Виж текста на Диана Папазова в настоящия брой. [↩]