Бележка на редактора: бях в изпитната комисия, когато Ивайло Александров защити дипломната си работа за „дисонантното” – т.е. събуждащо спорове, разногласия, противоположни мнения и оценки – архитектурно наследство на комунизма в София. Работата така ми хареса, че го помолих да напише вече не научен, а личен текст за този брой на „Пирон”. Питах се, какво си мисли един млад човек, който не е живял по времето на комунизма, но се е сблъскал – при това не само като жител на града, но и вече като изследовател, с мрачните следи, които това време е оставило върху градското тяло. Ивайло се съгласи, за което му благодаря – долният текст е резултатът на молбата ми.

Когато си поставиш тема за дипломна работа, е от изключително значение дали тя буди силен интерес и любопитство у теб, дали те предизвиква, притежава ли някаква мистерия. Именно такъв беше в моя случай. Темата ми беше за обществените сгради със съветско влияние, строени в София за периода от 1944 г. – 1955 г. Знаех, че са сгради, пропити с кръв, пот и неизвестност, знаех донякъде защо в действителност са строени и как някои от тях (например Мавзолея на Георги Димитров) се превръщат в реалност само за броени дни и часове – от замисъла за построяването до действителното им издигане. Подобно на него и други сгради от т.нар. “сталинска” или „култова” архитектура са издигани за изключително кратки срокове, като не са пестени нито финансовите средства на страната, нито работната сила на „трудещите се”: Партийният дом на БКП, тогавашните Министерства на електрификацията и на тежката промишленост, ЦУМ, хотел „Балкан”, Полиграфическия комбинат и т.н… В постоянно търсене в библиотеките и разговори с най-различни хора, в главата ми постепенно се избистри идея за същността на това „дисонантно наследство”. Днес то представлява следа за утопичната природа на комунизма: превърната в тоталитарна идеология, тя се е стремяла към пълно архитектурно преобразяване на София в годините на „култа към личността”.

Четях, и не можех да повярвам на очите си, разгръщайки страниците на пропагандните комунистически вестници „Работническо дело” и „Отечествен фронт” от 50-те години. На всяка страница виждах лицата на съветските „вождове” Ленин и Сталин и едновременно с това призиви от рода на: „Да следваме великия Сталин”, „В чест на великите строители на комунизма Ленин и Сталин” и т.н. Подобни безумия още повече ме „настървиха” да се нахвърля върху темата. Защо българските комунисти (представящи се навсякъде като патриоти, радетели за национално благоденствие и подем на българското) се прекланят така силно пред една чужда държава и тоталитарна идеология? Постепенно достигнах до извода, че благодарение на много насилие, жертви и „промивка на мозъци” БКП успява да пусне пропагандните „пипала” на държавните институции във всички обществени сфери, чак до отделните граждани. Тя успява да създаде една масова утопична илюзия, по която мнозина се подвеждат и в последна сметка налага съветската комунистическа идеология над българското общество. Всичко е направено с цел едни (партийните членове) да бъдат облагодетелствани за сметка на други, чрез „замазването” на очите на народа с официална сценична постановка, в която всички „трудещи се” са представени като равни помежду си.

Тази масова пропаганда има и архитектурни измерения. Неин ефект са и „култовите” обществени сгради в София, които много красноречиво отразяват времето, в което са били строени, защото издават неимоверното желание да се копира един чужд и той да се наложи върху София. Нашият град постига своя крайно-тоталитарен облик до средата на 50-те години, след провеждането на Априлския пленум на БКП. Въпреки това съветското влияние и по-късно остава много силно, но вече в различна форма. И различните исторически етапи на идеологията личат много ясно в сферата на архитектурата.

Създаването на „социалистическа” София – един „град на мечтите” на комунистите, който да контролира масите и да създава уют на избраните партийни членове, не се осъществява напълно. За щастие не са реализирани едни от най-необмислените проекти на обществени сгради в центъра на София – 14-етажната сграда на Дома на съветите (проект арх. Иван Васильов и арх. Станчо Белковски) на мястото на днешната статуя на Св. София срещу Партийния дом и сградата на Министерски съвет (проект арх. Иван Васильов) с лице към Градската градина, при която се е предвиждало разрушаването на бившия дворец на княз Александър Батенберг. По думите на съвременни български архитекти, построените сгради със съветско влияние притежават и национални черти, което показва таланта на българските архитекти, които са ги проектирали в съответствие със своите възгледи, въпреки зададените строги „съветски” рамки от страна на комунистическата партия. И други държави в Европа носят „белега” на сталинската „култова” архитектура в своите столици – например Дворецът на културата и науката във Варшава, сграда почти копие на Московския държавен университет, който се намира в руската столица. Дворецът на Чаушеску (днес Румънски парламент) и комплексът на „Свободната комунистическа преса” в Букурещ също представляват сгради – „подаръци” от съветския народ на държава, поробена от комунистическата доктрина.

Тайната на сталинската обществена архитектура всъщност се корени не в „грижата за отделния човек”, а в една приумица да се строи за личното удовлетворение на комунистическия вожд в СССР. Затова видът на култовите постройки е меко казано представителен и монументален – те приличат на дворци (не само поради заемките от старите класически архитектури на Древна Елада и Рим), но и поради внушителното въздействие на огромното количество строителен материал, с което са били издигнати. Подобно на пирамидите (неслучайна е приликата на ленинския мавзолей в Москва с древните източни зикурати, характерни за Древен Шумер, Акад и Вавилон) тези обществени сгради са планирани като орнаменти с множество тайни изходи и подземни проходи. Известно е, че в миналото е имало подземна връзка между мавзолея на Георги Димитров и Партийния дом, целта на която е била да бъде спасено мумифицираното тяло на комунистическия вожд в случай на опасност.

Фотографирането на „сталинските” сгради в центъра на София породи у мен още по-силно желание за разкриването на тайната, която крият. Именно това ме отведе до почти всички библиотеки в София – Столичната, Народната библиотека „Кирил и Методий”, Библиотеките на Софийския университет, на УАСГ, на БАН и т.н. Разпръснатата информация, поради факта, че в различните библиотеки имаше непълна колекция от броевете на списание „Архитектура”, ме накара да обикалям около две седмици между различните институции. В един момент дори имах уговорка за посещение на таванско помещение – архив на техническата библиотека към БАН, където се намирали може би единствените месечни броеве на гореспоменатото списание от 1954 г. В крайна сметка успях да го открия в специализираната библиотека на УАСГ. Всички тези пречки не ме спряха, защото в крайна сметка желанието за разгадаване на градските пирамиди надделя въпреки усещането, което имах – че става дума за информационно затъмнение относно периода на комунизма. Трудното намиране на информация за това дисонантно наследство в известна степен е и днес предопределено от факта, че все още на много хора с власт е угодно да не се знае много-много за управлението на БКП от 1944 г. до 1989 г. Това не е така в други европейски държави, които могат да се похвалят с музеи, свързани с тяхното тоталитарно минало – примери са Музеят на комунизма в Прага, Музеят на терора в Будапеща и други. Скриването на истината явно е изгодно за част от съвременните ни политически среди и затова написването на дипломни работи, подобна на моята, е свързано с доста миткане и всевъзможни търсения в сферата на комунистическата ни история. От друга страна повечето от документалните източници, които предоставят информацията, са обременени политически, т.е. те представят едностранно фактите и не предоставят никаква критика. Именно поради това е необходимо да се чете между редовете на тези пропагандни материали, за да се направят някакви независими заключения.

Създаването на дискусия в обществото би било много интересно от гледна точка например на бъдещата съдба на това дисонантно наследство. Какво би станало, ако утре по новините ни съобщят, че предстои събарянето на Партийния дом или на Паметника на съветската армия и какви реакции би предизвикало това съобщение? По този начин много лесно могат да се проверят нагласите на гражданите относно бъдещето на дисонантното наследство на комунизма. Със сигурност все още е налице една субкултура, която вярва в комунистическите идеи и която ще излезе да протестира срещу разрушаването на такива култови паметници от периода на управлението на БКП. Въпреки това София има нужда от преобразяване – но не от застрояване с монументални стъклени молове, а от решаването на проблема със знаците на паметта на дисонантното архитектурно наследство на комунизма.