Мурманск и антропологията

МУРМАНСК И АНТРОПОЛОГИЯТА

 

Като социолог винаги съм се отнасял към антропологията със смесени чувства. Истината е обаче, че имах доста невярна представа за нея. Приемах я като хитър способ да си забавляваш под претекста, че правиш наука. Харесвах антропологията, защото в тази наука изследователят разполага с пълната свобода да интерпретира както си иска своите наблюдения. Антропологът не се тревожи, че племето, което изучава, не е представителна извадка от всички племена. Той не търси дали има значима корелация между възрастта на шамана и броя на болните от диария в племето.

Завиждах на антрополозите, защото както си представях тогава, антропологът вместо да раздава анкетни карти на туземците (което е безсмислено, защото по определение туземците не знаят да четат и пишат) и после да кодира отговорите и да вкарва данните в компютъра си, той се търкаля на сламена рогозка с някоя млада туземка в просторна колиба, която племето му я построило от благодарност, че ще ги изследва. Когато напълно се изтощи, той измъква изпод рогозката своя дневник и започва главата “Брачни и извънбрачни отношения на племето нунга-нунга” Признавах, че в миналото антрополозите са рискували да завършат изследването си в казана на племето и да се превърнат във вкусен курбан по случай племенния празник. Но оттогава, благодарение не толкова на антрополозите, колкото на сателитната телевизия и Мак Доналд, първобитните племена се цивилизоваха и антрополозите не предизвикват никакъв, дори и гастрономически интерес. Затова пък изяждането на социолозите продължава, макар и в преносен смисъл, стига резултатите от техните изследвания да влизат в противоречие с възгледите на управляващите. Според мен да бъдеш уволнен, изритан и лишен от препитание, понякога е по-жестоко, отколкото да бъдеш сварен.

Признавах също, че в едно отношение антрополозите са много по-нещастни от социолозите. Техните обекти на изследване – първобитните племена – почти изчезнаха, смлени от глобализацията и приобщени към съвременния свят. Бях убеден, че дори и да отидеш в най-затънтените дебри на бразилската джунгла или в най.безводното кътче на африканската савана, ще попаднеш на племе, което дъвче дъвка и коментира отнемането на правата за попечителство на Бритни Спиърс. Ако главатарят на племето те удостои с аудиенция, то ще е само защото откакто е завършил Харвад, не е имал много възможности да поговори с някого върху рефлективната антропология и да изложи своето несъгласие с възгледите на Клифърд Гиърц.

При това положение нещастните антрополози се опитват да се присламчат към някаква секта, проповядваща края на света, за да изследват механизмите на масовото внушение. Някои от по-смелите почват да посещават циганските махали, в опита си да проучат подсъзнателните фиксации, пречещи на ромите да си плащат тока, а най- отчаяните направо си съчиняват първобитни племена, използвайки невежеството на публиката.

Преди няколко години, вървейки по улиците на София, бях привлечен от един плакат, на който бяха изобразени двама антрополози в кожени ескимоски дрехи на фона на страховит снежен пейзаж. Плакатът съобщаваше, че двамата видни антрополози са се завърнали след многогодишно изследване на ескимоските племена, населяващи мурманския полуостров и на еди коя си дата в толкова часа ще разкажат за своите наблюдения в една от известните зали на столицата.

Воден от любовта ми към антропологията, в съответната дата и час се отзовах в залата, препълнена от студентки, тръпнещи в очакване да зърнат храбрите изследователи на северните народи.

Те се появиха, но за съжаление на студентките не бяха с арктическите си шуби, а в най-обикновени костюми и дълго говориха за изпълнения с трудности изследователски живот на антрополога. После обясниха, че те са привърженици на едно модерно направление, наречено “визуална антропология”, което най-общо се състои в това, че професионалният антрополог обучава туземците как да боравят с камера, дава им по една и ги пуска да снимат своите съ-туземци и техния живот, така както те самите виждат нещата, изцяло непрофесионално, но непринудено, естествено, наивно и напълно искрено, така документално, така сурово правдиво, както никой цивилизован оператор не би могъл да го направи.Докато туземците снимат своите първи и навярно последни в живота им филми, антрополозите наблюдават, водят записки, разговарят с героите на филмите – местните хора, после гледат филмите, сравняват и пишат своите научни трудове. “Защото – както каза по-възрастният от антрополозите – ние сме тези, които можем да пишем. Туземците могат да се научат да държат камера, за да създадат суровия материал на нашите анализи, но те не могат да пишат.” После добави: “В първото филмче, ще видите как обучаваме нашите оператори и режисьори, а после ще видите техните филми.

Светлината в залата загасна, студентките притаиха дъх и на екрана се появи фасадата на една сграда, която веднага познах. Беше фасадата на културния дом в Мурманск. (Дворец культуры имени С. М. Кирова). На стълбището пред входа се появиха нашите двама лектори, облечени със същите костюми, с които преди малко се бяха явили на катедрата. Тръгнаха към входа. Камерата ги последва и заедно с тях ни въведе в една зала, където вече се бяха събрали десетина млади мъже, също в костюми. Като изключим един-двама с леко дръпнати очи, останалите бяха с учудващо за ескимоси европейски лица.

Нашите антрополози отвориха чантите, които носеха, извадиха портативни камери и започнаха да обясняват на английски как се борави с тях. Появи се и една жена с вид на учителка, която започна да превежда на руски.

Първото, което ми направи впечатление, е че туземците почти не слушаха преводачката, а някои направо на английски питаха антрополозите за някоя подробност по камерата. После разменяха реплики помежду си на съвършен литературен руски език. Вгледах се в лицето на един от питащите на английски и о, боже!, познах Володя, моят незабравим, любим приятел от Мурманск.

Володя беше роден от смесен брак на руснак и иженка и независимо от малко по-присвитите очи, спокойно можеше да мине и за славянин. Беше завършил военноморското училище, но поради някакво заболяване се наложило да остане на сушата. Володя компенсирал, като се справил с изискванията на науката, и преподаваше в мурманското морско училище. Володя срещнал своята любима сред “комсомолките”, пристигнали от различни краища на голямата страна, оженил се и имаше един пъргав хлапак, който по времето на нашето запознанство току що беше проходил на училище. Жената на Володя беше комсомолка, но не в официалния смисъл. На местния жаргон комсомолец означаваше да си заточен до двадесет години. Имаше пионери, изпратени само до седем години и разбира се, партийци с над двадесет години срок. Както много други партийци и комсомолци, жената на Володя беше устроила живота си на новото място и вече не виждаше смисъл да се връща в родния Ленинград. Питах се високо образованият Володя какъв ли наивен филм ще направи? Володя беше влюбен в киното и с часове можеше да говори за Луис Бонуел и Уди Алън, За Ингмар Бергман и Микеланджело Антониони, за Акира Куросава и за Андрей Арсеньевич Тарковски, както и за техните филми, които беше гледал многократно и познаваше до най-малки детайли.

С Володя се запознахме на официално организирана среща на българо-съветската дружба между преподавателите от морското училище и нашия екипаж. След официалните речи, преминахме към същинската част. От лявата ми страна седеше един капитан трети ранг с отегчена физиономия. На третата водка той реши, че е време да се заяжда, обърна се към мен и началнически попита:

- Защо вие българите упорито твърдите, че някакви си Кирил и Мефодий са открили славянската азбука. Не знаете ли, че два века преди това, тя вече е била създадена от руснаците?

Чудех се какво да отговоря, когато се намеси Володя и каза:

- Не обръщай внимание на капитана. Когато пийне, обича да се заяжда, но иначе е добър човек. И щом си в Русия би трябвало да знаеш, че ние руснаците сме открили всичко – от каменната брадва до атомната бомба.

От другата страна на капитана стоеше Сашо и той с таланта си да говори така, че да не знаеш дали говори сериозно, или се шегува, започна да разяснява историята на капитана.

- Не сте съвсем прав капитане. Истината е, че азбуката са я открили Кирил и Методи, по нареждане на тогавашното КГБ, защото те всъщност са били руски шпиони, изпратени с помощта на азбуката да подкопаят Византийската империя, като приобщят дотогава гърчеещите се южни славяни към Русия и към правилния марксистко-ленински мироглед.

- Какво КГБ, какъв мироглед, големи невежи сте вие българите. – ядоса се капитанът, изпи си водката на един дъх и ядосан си тръгна от срещата.

След провала на включеното ми наблюдение в Зверософхоз, остатъкът от пребиваването ми в Мурманск прекарах в компанията на Володя – една група от образовани млади мъже и жени, които говореха проникновено за изкуство и с горчива ирония коментираха прелестите на системата, в която бяха принудени да живеят. Като изключим леката фалшификация с туземците-оператори филмите, които ни показаха антрополозите бяха наистина хубави. Повечето бяха великолепни и всички показваха как иженците се русифицират, а от тяхната оригинална саами иженска култура са останали жалки късове и объркани спомени на възрастни хора. Изведнъж на един от филмите видях познати сгради. Видях в центъра сградата, която беше кметство, управа на софхоза и поща. Видях улиците със старите дървени руски къщи от двете им страни, видях и двора на колхоза, където се редуваха в дълги редици клетките на нещастните норки, отглеждани заради ценните им кожи и откъдето беше дошло и името на селището. “Зверосовхоз” . Извиках спонтанно и в мен нахлуха спомените ми от моята експедиция в Мурманск.

* * *

Искрено съжалявам, че по времето, когато пътувах, подценявах антропологията и не съзнавах каква лудост, себеотрицание и героизъм се изисква понякога от антрополога – изследовател. Колко по-различно бих осмислил своите пътувания, ако си водех антропологически дневник, записвах впечатленията си и провеждах включени наблюдения. От мен можеше да излезе нов Миклухо Маклай или Еванс-Притчард и днес можех да преподавам къде по интересната и увлекателна антропология, вместо скучната социология, която откакто се е съюзила със статистиката, е изпаднала в дребнаво уточняване на представителността на извадката и на коректността на процентите и корелациите.

Въпреки че живях няколко месеца в Мурманск и дори посетих селата на туземците, аз останах равнодушен към тяхната самобитност и общувах с “комсомолци” и “партийци”, някои от които се държаха като цивилизовани хора, дори и когато се напиеха. Все пак се опитах съвсем спонтанно и непреднамерено да извърша нещо като включено наблюдение, за което ще разкажа по-долу. То се оказа неуспешно, но промени възгледите ми за антропологията, убеди ме, че нямам самоотвержеността да бъда изследовател, и ме изпълни с уважение към опасния труд на антрополога.

Текстът е част от книгата на Иван Евтимов – “Socilogia del mare или фрагменти от живота в морето”, Кота, 2010, стр 103-108

***

КОМЕНТАРИ

Уважаема Редакция,

Не мога да отмина публикацията на Иван Евтимов „Мурманск и антропологията“. От 1994 работя като социален антрополог в тундровата част на Мурманска област. Разбирате, че това писание не може да ме остави равнодушен.

Списание за изкуство и култура би трябвало да бъде по-внимателно с текстовете, които публикува. В публикацията има две недопустими неща. Първото е по-малкото: въпиюща фактуална неграмотност. Второто обаче е наистина непростимо: отсъствие на съвременна просветеност по въпроса за коренните народи (в англо-езичната литература: indigenous peoples, самата дисциплина: indigenous studies, indegeneity). Тъй като невежството ражда провинциално пренебрежение, никак не се учудвам, че го виждам да прозира. Това е ужасно, наистина.

Но първо за фактите. Мурманска област се намира в Европейската част на Русия, граничи на запад с Норвегия и Финландия. Какви ескимоси очаква да види авторът там? Терминът е некоректен:трябва да се употребява самоназванието на даден, особено коренен народ, а не колониалното название, което други са му дали. В случая правилната употреба е инуит, инуити. Но какви инуити в Мурманска област? Прочее, нека авторът пък и редакторите знаят: Мурмански полуостров няма, има Колски п-ов. Той е част от самата област, която по големина е 144,000 кв.км., с към 800,000 население. Това е най-урбанинизираната част на Субарктика в глобален мащаб. Мурманск е град с половинмилионно население, главно работни мигранти и техните поколения. Насилствени заточавания след 1953 няма. Огромного нарастване на областта е свързано с различни фактори, един от тях и много действен – северните надбавки към заплатите. Совхоз (советское хозайство) се пише с „в“ (а не софхоз). И така нататък.

Второто е обаче наистина непростимо. Авторът (социолог наистина?) има смътни представи за социо-културната антропология, при това: с откровено колониално-пренебрежителен оттенък. Какви туземци, какви иженци? Обръщам внимание: правилната употреба е ижемци, т.е. коми-ижемци, част от народа коми. На Колския п-ов мигрират в края на 19 в., в момента към 2,000 души, но с широка градска диаспора. Ижемци идва от поречието на р. Ижма в северозападната част на сегашната Република Коми. Много малка част са еленовъди, мнозинсtвото са градски жители с градски занимания и професии. Но те не са коренният народ. Коренният народ (вероятно „туземците“ по израза на вашия автор), са самите, или саамите (колониално название: лапландци, руско кол. название: лопари). Смятат се за най-старото изконно европейско население. Бих призовал вашите автори да се отнасят с уважение към този впечатляващ народ. В момента ок. 1600 д. в Мурм. област, отново преимуществено градски жители.

Ако Сибир за повечето млади хора у нас е мъгляво пространство (както, уви, многократно съм се убеждавал), то СЗ Европа не би трябвало да е. Какво да кажем за съседните части на Финландия и Норвегия – на няколко часа път от Мурманск, т.е. докъм Пловдив? Може би и там очакваме да видим „туземци“, „ескимоси“, „иженци“? Обръщам внимание: в света, в който живеем – в Европа! – това е междурегионална евро-арктическа общност, включваща феноскандинавските страни, Мурманска и Архангелска области, Републиките Коми и Карелия. Нарича се Баренцов регион (Barents EuroArctic Region, BEAR).

Това че вашият автор пише по някакви не дотам изтрезнели спомени от едно време, не извинява неграмотност.

Това с визуалната антропология го оставям настрана. Ние имаме едно голямо световно име във визулната антропология с работа в Сибир, както впрочем и в България, по начин, за който авторът говори: Асен Баликси. Но за проф. Баликси: може би друг път. Не дай Боже авторът да хвърля камък и към него.

Това е. Какво да кажа друго? Много тъжно.

Ю. Константинов,

Катедра по археология и социална антропология,

Университет в Тромсьо,

Норвегия

***

Когато една редакция получи писмо като това на проф. Константинов, това, разбира се, не е приятно. Още повече, когато критиките в писмото са фактически, справедливи и прецизни, макар и сурови, а авторът е сериозен изследовател и авторитет в съответната област.  Ще трябва да направим своите изводи и наистина двойно по-внимателно да проверяваме всички материали, публикувани в „Пирон”. Това съвпада и с намерението ни списанието стъпка по стъпка да стане peer reviewed, т.е. всеки негов материал да  получава поне по две рецензии от учени в съответната област.

Така че, признаваме – не можем да възразим по никакъв начин на критиките: нито за фактите относно коренните народи в Мурманската област, нито относно езика, на който са описани те. Все пак имаме само едно разминаване с проф. Константинов: според нашия прочит есето (по-късно разбрах, че то даже е откъс от роман) на Иван Евтимов няма претенции да бъде сериозна научна публикация – то е личен спомен, субективен и пълен с хумор, бихме казали – добродушен хумор, в него има дори лични анекдоти. Това обяснява и донякъде извинява небрежностите и хиперболите: самите твърдения, изказани в този текст са игрови, на случаен, външен и може би не напълно осведомен наблюдател, който говори субективно, импровизира, не подлага своите мисли и лични  спомени на някаква строга научна критика. А това включва и известна безотговорност, макар че симпатията към коренните народи, поне според нас, ясно личи в този текст. Т.е. проблемът донякъде е жанров: твърде строго, твърде научно и политически коректно, съди проф. Константинов лекомисления жанр на личното есе. А „Пирон” е хибридно списание – на ръба между наука, изкуство, лични размисли. Разбира се, след критики като тази на Юлиан Константинов ще трябва  много да мислим, включително и по жанровата си политика.

Благодарим на проф. Константинов, че чете внимателно и критично публикациите в „Пирон”. Даваме по-долу право на отговор на автора Иван Евтимов и на водещия редактор д-р Нора Голешевска.      

Проф. Александър Кьосев, Гл. редактор 

***

Уважаеми проф. Константинов,

На ваш коментар, постъпил в редакцията на университетското списание за култура и изкуство “Пирон”, в края на миналата година, отговарям аз, в качеството ми на водещ на брой No 6, посветен на визуалните изследвания. Като негов гост-редактор, всъщност аз съм човекът, по чието настояване беше включен този текст в броя, онагледяващ плурализма в съвременните подходи към визуалната култура.

И тогава, и сега изборът ми бе воден от аргументи, които ще се опитам да обобщя в няколко абзаца. Намирам, че откъсът от романа на доц. Евтимов непринудено проблематизира някои особености на визуалната антропология, тематизирайки близкото минало по един нетравмиращ начин. Бързам да уточня, че терминологичните неточности, на които обръщате внимание в коментара си, се дължат на тенически проблеми със сайта на списанието, при които редактираните варианти на някои от текстовете бяха временно изгубени. Уверявам Ви, че в печатния вариант на книгата това не е така. Уточнявам също, че романът формулира множество фантастични измислици и псевдонаучни твърдения, които обаче, са напълно логични, от гледна точка на един роман, който не си е поставил задачата да доказва научни истини. В подкрепа на тезата си обръщам внимание, че жанрът на книгата е заявен като (псевдо)социология на морето, което е само намигване към онази ‘истинската’ на Кроче. За мен най-важното за този текст не е, че описва ижемците, руснаците и т.н. (или не точно тях)“, а че погледът на ‘псевдо-социолога’ е обърнат навътре – към собствените спомени за практиките, навиците и вярванията на моряшкия етнос, по времето на комунизма. Такава е заявената претенция на книгата (стр. 4) с уточнението, че “Те, разбира се не са етнос, но притежават много черти, които ги приближават до етноса. Обитават една уникална територия и говорят свой език, който е напълно неразбираем за хората на сушата. Културата на този етнос остава уви непроучвана”. В този ред на мисли, текстът претендира за достоверност, тя е именно литературна и като такава тя е от субективен порядък.

Именно в този текст обаче, аз случайно открих публикуваните в броя кратки и непретенциозни, макар и леко щекотливи, размишления върху визуалната антропология, точно в момент, в който у мен се породиха опасения, че броят по никакъв начин няма да засегне това значимо поле в съвременната хуманитаристика (правя пояснението, че проф. Ивайло Дичев отклони предложението ми да подготви текст за броя. Въпреки желанието ми, с оглед на напредналите срокове не успях да реализирам и идеята ми да взема интервю от проф. Баликси). В никакъв случай не смятам, че фрагментът от романа изчерпва полето(!). Освен дидактичната цел, брой No 6 на списание “Пирон” застана зад стремежа да отвори дискусия относно отминалите и днешни дискурси в сферата на визуалната култура, а в тази перспектива – и в визуалната антропология. (дисциплината е изправена пред съвременни предизвикателства, като и критики от страна на съседните си дисциплини). Гарантирам Ви, че списанието е отворено за всеки, който има желание да се включи в дискусията. Още повече, към ден днешен се формулират и алтернативни антропологически проекти в сферата на образа и визуалното, какъвто например този на проф. Белтинг, който бе гост на софийския визуалния семинар, през ноември миналата година. Поради тази причина се радвам, че именно Вие повдигнахте тази тема и споделям, че предстои нов брой на списание Пирон, чиято тема е именно „Визуална антропология“ (следвайки темата на ежегодната международна конференция в гр. Априлци, организирана от Културния център на СУ през декември 3013). Водещ на броя ще бъде колегата Васил Видински.

Приемам отправените от Вас критики с пояснението, че моя милост не е професионален редактор. Този брой бе първият ми редакторски опит, който стана възможен благодарение на гласуваното ми от проф. Ал. Кьосев доверие, след защитата на докторската ми дисертация по темата, през 2012г. В края на отговора и в контекста на казаното по-горе, държа да отбележа, че ми се струва по-уместно урокът в ‘провианциализъм’ да бъде отнесен предимно към мои личностни харатеристики и най-вероятно се дължи на факта, че аз самата намирам повече потенциал (и личностен и изследователски) в граничността на периферията.

С уважение: д-р Н. Голешевска

Нагоре ↑

« »