Музей срещу иронията
(по повод Музея на социалистическото изкуство)
Изпращането на соц паметниците в музей има очевидни ползи – опазва монументите от осакатяване, разфасовка по пунктовете, от напора на ножовките; както и от хлапашки идеи на десни партии – демонтиране, взривяване, изобщо всеки уж бунтарски жест, който би трябвало да набавя политическа идентичност, в голяма степен фалшива. Убеждението, че премахването на социалистическите монументи ще рестартира мисленето и съкруши миналото, е точно толкова наивно, колкото и първоначалната идея, че размахът им би респектирал и предизвикал почитание сред поколението, растяло през социализма.
Другата, по-важна и неочевидна полза от подобен музей е, че донякъде предпазва паметниците на социализма от ироничен прочит. Осмислянето на социализма, поне на пръв поглед, се движи през три периода. Първият – на бясно отричане, характерен за реториката на 90-те, чернобяла и силно емоционална, в която комунизмът е чисто, априорно зло, което подлежи на бърза екзекуция, без дебат, в стила на в. „Демокрация”, „синята вълна”, взривяването на Мавзолея. Вторият период е съвременният и ироничният. Изразен в боядисването на Паметника на съветската армия, в карикатурната атмосфера на „Дзифт”, в песните на „Ъпсурт”. Трябва да отбележим, че ироничният прочит, второто стъпало на осмислянето, закъсня у нас – бяха му нужни повече от 15 години. Никой не прояви скоростта на Кустурица, чиято сатирична сага „Ъндърграунд” успя да опише добре, още в средата на деветдесетте, през смях и сълзи, югославския социализъм.
Но говорихме за третото стъпало, което би трябвало да надскочи иронията – то е на обикновеното разбиране. Ако соц паметниците са разпръснати в градска среда, предизвикват най-вече иронична усмивка, ехидност, странна симпатия, която чувстваш към нещо, което е изгубило стойността си, но на което би могъл да се присмееш – и оттам, да останеш удовлетворен от чувството за превъзходство, внушено от съвремието. Иронията има плюсове: елиминира враждебността, изразява примирие, позволява ти да се откъснеш с усмивка от миналото и да продължиш напред. Подобна е ситуацията и в други страни – пирамидата на Енвер Ходжа например, някогашно непристъпно място в Тирана, в момента служи за катерушка на децата, за терен на албанските графитаджии, за фото обект на по дефиниция дълбоко развълнуваните от социалистическата епоха западни туристи. Поставянето на паметниците в музей обаче, ги натоварва с нова и най-ценна енергия: сега са документи на миналото. Би трябвало да ги виждаме най-вече като такива. Гигантският Ленин и Георги Димитров са трудно поносими в града – изолирани в парка на музея обаче, въздействат нормално. Това са символите на времето; то е далечно, може би глупаво, наивно, омотано в пропаганда, но съществува и бих могъл да го разбера: такава е реакцията, която паметниците, наблюдавани в музей, предизвикват. Без чувство за саморазправа, без ефектно атакуващата ума ирония, която е донякъде надменна – естествено, че от позицията на човек, живеещ през 2011, можеш да осъдиш помпозността и грандоманията на онази епоха; не ми се струва обаче, че това издава особена проницателност: елементарно е и лесно. Иска ми се социализмът да бъде разбиран по онзи нов и ценен начин, по който „Четецът” и „Доброжелателните” осмислят нацизма: книги, които разказват за хора-чудовища, осъществяващи престъпленията си не от вътрешно зло, дремещо в тях, а защото злото е норма, то е поощрявано, насърчавано, възхвалявано до такъв предел, че границата му се размива, става общоприето, като в един момент достига най-характерния парадокс на тоталитарните режими – че злото е въпрос на чест. Надминава личността, личността е разтворена в него, и много от хората, които са го извършвали, носят своята отговорност, но в същото време биха могли да бъдат, ако не оправдани, то поне разбрани: осмислиш ли епохата, осмисляш и престъпленията й. Именно за това помага музеят – да ни откаже от позициите на съдии. Разбира се, прави го не толкова въздействащо, колкото би могъл да бъде един прекрасно написан роман, но все пак – помага.
И все пак, какво може да се види вътре? Музеят е разделен на три части. Парк с паметници, картинна галерия и зала с екран, на който текат телевизионни репортажи за Вълко Червенков, Тодор Живков, успехите на трудещите си, чавдарчета и подобни. В парка най-внушителна е петметровата скулптура на Георги Димитров, тежаща няколко тона, довлечена от Сопот. Там е също петолъчката, белязала върха на Партийния дом. Бюст на Че Гевара. Ленин, заскулптурен в два различни прочита: пресъздават го или като интелектуалец, с аристократично излъчване, или като човек с каскет и народен вид, готов да поведе масите. Доста повреден от идеята на Николай Шмиргела стои Вапцаров – монументът се казва „Работникът-поет”, а поетът е изобразен с права лопата, изглежда нелепо, като селски главатар, всичко поетично във Вапцаров сякаш е счетено за излишно и е премахнато. По-малко мащабни са скулптури, които бихме могли да наречем „народни”. Тъкачки, предачки, машинисти, жътварки, трудови люде, които камъкът е запечатал в щастливия миг на трудополагане – необходима и задължителна част от социалистическата пропаганда. Най-много ми харесаха няколко незабележими скулптури, в които обаче героичното е отказано: нещо нехарактерно за епохата. Например скулптура на жена от Величко Минеков, озаглавена: „Очакване”. Жената е подпряла глава на ръката си, затворена в себе си и видимо притеснена от бъдещето. Издава вътрешен свят, в който не кипи патос, а нещо друго и нетипично за социалистическия реализъм.
В галерията има няколко наистина красиви картини. Успяват да са красиви дори в пропагандната инерция, в която са попаднали. Например, „Червени коне” на Дечко Узунов, „Септември” на Цанко Лавренов, „Разпит” на Никола Мирчев. Красиви са по начина, по който е красива поезията на Смирненски: може да те докосне, въпреки че е свързана с епоха, осъдена от настоящето.
Това, което липсва в музея на социалистическото изкуство, са вещите. Ясно е: той е предрешен като музей на изкуството, тоест предполага единствено произведения на изкуството, но мисля че това е грешка. Би трябвало да бъде разширен многократно, да е музей на социализма изобщо. Където би могъл да влезе целия бит на епохата – нещо, което търси „Инвентарна книга на социализма” на Георги Господинов и Яна Генова. Същото прави в момента и Орхан Памук, събирайки вещите на 60-те, 70-те и 80-те в носещия името на романа му Музей на невинността. Разбира се, Памук е силно сантиментален, не мога да си обясня как иначе може да завърши „Нов живот” с герой, който се завръща към бонбонки от 70-те, от които изпитва силно, катарзисно просветление: единственият вариант е в бонбонките да има нещо, което Памук не споменава. Но може всъщност да е прав: вещите на социализма биха предизвикали многократно по-силна реакция у посетителите на музея, отколкото грандиозните монументи. Паметниците са носители на епохата, но в същото време днес са много по-чужди на съвременниците й, отколкото запазена под витрина паста за зъби „Поморин” – звучи смешно, но нищо чудно да е вярно. Именно заради това музеят е донякъде незавършен, малко претупан. Две или три нови крила биха сондирали миналото много по-подробно.
Колкото до посетителите – почти няма, и то не защото музеят не е интересен, просто е забит до сградата на КАТ, твърде недружелюбно, свързано с неприятни емоции място, на всичкото отгоре, далеч от центъра. Носи странното усещане, че e закован именно там, не заради друго, ами от чувството за срам.
Колкото до посетителите – почти няма, и то не защото музеят не е интересен, просто е забит до сградата на КАТ, твърде недружелюбно, свързано с неприятни емоции място, на всичкото отгоре, далеч от центъра. Носи странното усещане, че e закован именно там, не заради друго, ами от чувството за срам.