…идвайки с кола от град Етрополе (където е родена и израсла майка ми – Маргарита Лазарова Бояджиева на 82 г.,която се вози до мене в колата в състояние на трудно контролиран стремеж към разговор за каквото и да било), или от с. Млечево, намиращо се в Балкана под връх Ботев (където е роден баща ми и където аз непрекъснато ходя кога с приятели, кога с роднини, кога и с тези, и с онези; и откъдето непрекъснато се връщам в града, най-често с майка в колата), навлизам в София откъм североизток по Ботевградското шосе и чувам (за кой ли път…) от устата на майка си, че…

 1/ „…когато бяхме малки при всяко идване от Етрополе в София, наближавайки кооперацията от дясната страна на бул. „Заимов” (днес бул. „Мадрид”) пред Подуянската гара, започвахме да пляскаме с ръце и да викаме „Ура – вече сме в София, мирише на София, мирише на София…!” Какви малки глупачета сме били да се радваме на мръсния, миришещ на кюмюр въздух и да не разбираме какво щастие сме имали да живееме на чист, свеж и здравословен балкански въздух в Етрополе…”

 …слушам…или поне се правя, че слушам защото историята ми е позната до втръсване от вече стотици пъти преразказаното впечатление на майка ми от детството и от града. Понякога кряскам, а понякога се замислям (…но рядко) – проблемът на възрастния човек е, че никой не го слуша (или, че просто вече няма кой да го слуша). Новите впечатления са малко, а старите се въртят на все по-бързи обороти в спирала на повторяемостта. Когато чуете някой да повтаря все една и съща история (или устойчив набор от истории – казарма, художествено училище, бригадите, купоните, гаджетата, болежките и т.н.) при сходни външни обстоятелства и ситуационно предизвикани сходни асоциативни вериги ще знаете, че тя или той са на ръба на старостта… Така забелязах, че след като се сдобих със своя кола и започнах да се движа с нея из София – градът изведнъж „остаря”, започна някак си да се повтаря и да става все по-скучен – едни и същи кръстовища, повтарящи се маршрути, задръствания и паркирания. Тези се завихриха в един порочен кръг и тъп ритъм на ограничени амбиции (ура, избягнах тапата!) и скромно щастие (ура, забих му го аз на онзи с джипа – паркирах си таман на място!)… Живият град изчезва във впечатленията ми за да се подмени с някакво визуално и наративно непълноцено подобие на филм с урбанистична тематика… Като че ли пространството на града е реалити шоу, в което всички са и зрители, и участници…

 Приносът на майка ми в това шоу е уникален – дали защото не кара колата, или защото все по-често и все по-лесно влиза в спиралите на спомените, но неотдавна забелязах, че всеки път когато сме заедно в колата и когато минаваме през едни и същи места из София тя разказва едни и същи истории… Като че ли за нея София е едно гигантско място на паметта, където малко нови неща са случват или появяват – устойчивата ментална „карта” на София в главата й е по-силна от каквито и да били нови провокации на урбанистиката, дори и от моловете…           

 …опитвайки се да последвам някои от маршрутите на тази ментална „карта”, тръгвам от първото място на паметта (площада пред Подуенската гара), което майка е набила в главата ми и „вървя” нататък все направо в права линия, и все в посока към град Рабат, Мароко… След около 3400 м стигам до…

 2/ „…ъгълът на бул. „Скобелев” и бул. „Прага”, където най-горе на 6-ия етаж в ъгловата стая съм ходила на уроци по немски език през 1942-43 година, това е на 5-те големи кьошета…”

 …от там тръгвам в посока Ереван и вървя все по права линия в продължение на 1300 м за да стигна до…

 3/ „…ъгъла на ул. „Паренсов” и бул. Васил Левски” (отивайки в посока Университета), на левия ъгъл след като се пресече ул. „Паренсов”, където живееше леля Люба – на втория етаж, ъгловия апартамент. Върху кооперацията косо във входа падна бомба и разруши стълбите и мазето. Убити бяха свекърът на леля и внучката на портиерката…”

 …след това тръгвам в посока град Бордо и в продължение на 1600 м крача все направо за да разбера, че веднъж,…

 4/ „…отивайки с файтон за агенцията (автогарата) за Етрополе и минавайки покрай Руския паметник през 1939 или 1940 г. при строежа на кооперацията, отляво след Ливанския ресторант, по време на обедна почивка имаше един сторител, който се излежаваше най-горе високо на скелето и си пееше гръмогласно „Тих бял Дунав се вълнува…”

 …това добре, поемам напред и все напред в продължение на 40 м в посока столицата на Монголия – славния град Улаан Баатар и се оказвам…

 5/ „…до същата кооперация, в следващата кооперация – на партерния етаж до двора на предишната (в който сега е магазин за луксозно бельо), живееше братовчед на татко (дядо ми, Лазар Христов Попов, 1895-1945 г.) – вуйчо Никола Батоев. Обичах да ходя на гости у тях с мама (баба ми, Свобода Данаилова Попова 1899–1988 г., по баща Янкова и като така – първа братовчедка на известния ми дядо-вуйчо Майор Коста Янков…- 1925 г., църквата Св. Неделя… No comment!), защото съпругата му вуйна Пенка ни четеше много хубави стихотворения, съчинени от нея…”

 …което ми напомня, че трябва да продължа право напред още около 80 м в посока Солун (този връх на българските мечти за митници и Егейски плажове) за да се окажа…

 6/ „…на отсрещната страна на бул. „Македония” в една къща, която се намира между две кооперации, където живееше учителката по история на кака Виви (леля ми, Виолета Лазарова Попова, 1924-1950 г.); ние ходехме у нея на гости, защото тя много обичаше кака.”

 …да…, все едно… продължавам упорито и право напред (600 м) като с широка крачка и умерен оптимизъм се целя в град Ташкент за да науча от майка ми, че… 

 7/ „…като малка много обичах да ходя на гости у вуйчо Тодор Батоев (братовчед на татко) на ул. „Цар Асен” 7, тъй като много ми харесваше къщата, както отвън, така и вътрешната подредба, която много ме впечатляваше с големите кресла, дивани и маси.”

 …е, не е толкова важно, но пък по-нататък, след бърз ход в посока Техеран и след около 1600 м, стигам до едно място…

 8/ „…на бул. „Евлоги Георгиев” след Орловия мост, отивайки в посока Подуене от лявата страна – където също много често сме ходили на гости. Там живееше приятел на татко, видният столичен адвокат Васил Вълков. Апартаментът беше много голям с няколко стаи и хол, много луксозно обзаведен. Винаги ни посрещаха много топло и радушно, а леля Дора, съпругата, беше голяма сладкарка и това най-много ни харесваше – вкусотиите, с които тя ни черпеше.”

 …М-м-м, минало бешело… – имоти, сладкиши… жалко!, Но пък по-нататък, след още ходене в права линия в посока Милано и само след около 1600 м, стигам до мястото, където…

 9/ „…на ул. „Света София” и пл. „Света Неделя”, на левия ъгъл, влизайки в улицата откъм площада – беше кантората на татко, която после ни отчуждиха и не я реституираха.”

 …да, това и аз го помня добре… след 1989 г. много се надявах, че ще ни върнат имота, че да го разменя за ателие някъде. Не стана… Така че – пак напред и все направо към град Архангелск и вървя, вървя около 700 м за да стигна до едно място, където…

 10/ „…в къщата на ъгъла на ул. „Струма” и ул. „Сердика” съм празнувала студентски празник с приятели. Там живееше гаджето ми В.Г.”

 …това е било много преди да се родя, и поне 5-6 години преди мама да срещне татко… Сега обаче ходя 1000 м право към град Лима в Перу и стигам…

 11/ „…на бул. „Христо Ботев”, където беше кабинета на д-р Евстатиев, при който ме заведоха когато бях на 4 години. Паднах на стълбата в Етрополе, разбих и разцепих лявата си буза; вдигнала съм температура и се уплашили, че имам тетанус.”

 …ужас!!! …и какво е станало после? …

 11 а/ „…той ме прегледа и установи, че съм болна от скарлатина и веднага ме приеха в Първостепенна болница на Сточна гара.”

 …до която съм стигнал, след спешно подтичване в посока Астана в Казахстан и то в продължение на цели 2000 м по права линия!

 Там каквото става – става! После започвам пак – цели 1200 м ход като по конец (в посока Рио де Жанейро…) та чак до една къща…  

12/ „…на ул. „Стефан Караджа” – също с В.Г., ходехме на купони…”

 …ама че майка съм имал – направо да и се не надява човек… тръгвам почти в отчаяние (какво ли още има да научавам за майка си, да е живот и здраве…?), към Сингапур и само след 1000 м в отмерена крачка се озовавам… 

 13/ „…на площада на паметника Левски, на ъгъла на бул. „Заимов” и ул. „Панайот Волов” в един дюкян беше агенцията, от която тръгваха и пристигаха

автобусите от Етрополе.”

 …ясно…, маршрутът е почти затворен в кръг… още малко търпение – само 100 м по-нататък в посока Джакарта стигам, дори и по корем да се влача, до къщата…

 14/ „…на бул. „Заимов” до Институт за заразни и паразитни болести, където живееше Митко Йоруков – там сме се събирали на купони.”

 …айде пак купони… нямаше ли учене за вас? …нищо, от мен да мине – няма да разпитвам повече. То и без това знам, че за да стигна в края на краищата до место учението на майка ми ще трябва да тръгна към Виена (от предишното място на едновремешните веселби) и като вървя около 800 м ще стигна до мястото …

 15/ „…на ул. „Искър” – II-ра девическа гимназия – 4 клас; ул. „Дунав” и ул. „Искър” – 5 и 6 клас; и на ул. „Дунав” – 7 клас, по старому…”

 …не е много ясно, но и без друго е време да се прибирам… което и става – след 2600 метров преход в посока към Беунос Айрес си влизам обратно в къщи.

 …също както онзи път, когато се върнах в самия край на 2006 година от Москва – градът, в който са минали първите 3 години от живота ми (1957 – 1960) и който безвъпросно, безпрекословно и безпрекъсване вече над 50 години е градът мечта, идеал, мания, дълбока любов и дълбока тъга за майка ми… – просто това е градът на нейната младост, така както е Ню Йорк за мене.

Все едно, тогава се връщах от десетдневен престой в Москва, където снимах града за да събера материал за цикъл от фотографски работи, предназначен за 2-то Московско Биенале на съвременното изкуство през 2007 г. В декемврийска Москва, странно топла (само – 2° C), безснежна и прекрасно осветена от ниското зимно слънце (тотален барок на форми, светлини, облаци, дълбоки сенки, архитектурен разкош и т.н.), бях направил към 5000 снимки – обикновено правя повече, защото никога не съм сигурен коя ще се окаже „шедьовър”. Специално за майка отидох в квартала до площад „Таганка”, където знаех, че сме живели в онова далечно време. Снимах много и изчерпателно – двора, подхода и входовете, балконите и прозорците на „нашия” апартамент, вътрешния парк, околните ъгли и малки улички из махалата – просто исках да я зарадвам с нещо, което ще и напомни за младостта. Дори не разчитах, че в това бурно време на промени нещо много е останало същото в тази част на Москва…

Оказа се, че греша – майка гледаше снимките с настървение и с окото на познавач на района, за когото няма тайни – нищо не се беше променило, нито в спомените й, нито в реалността на града! Сеансът на показване приключи неочаквано, но не и преждевременно… – бях се изчерпал. Отново нейната ментална (и в случая визуална) „карта” на Москва се оказа по-реална и по-силна от реалността – след като й показах серия от панорамни 360° снимки на района пред нашия стар блок тя така се беше вживяла във визуалната среда на снимките, че каза: „А, а – сега тука дай малко по-вдясно и ще видим магазинчето на Зинаида Ивановна, откъдето си купувахме…”. Невероятно! Трудно беше да й обясня, че не е че не искам повече да й показвам снимки от любимата й Москва, ами че просто няма как това, което тя иска да стане – ако не съм снимал магазинчето няма как да „врътнем” погледа си надясно и да го видим щото сме в снимковата реалност, а не в живия град…

 В последните 2-3 години майка отблъсква всяка възможност да отиде в Москва, макар и само за месец при приятели…