В българското театрално пространство не е честа практика опитът за симбиоза между поезия и сценично действие. В повечето случаи поезията се представя от автора било по повод на новоизлязла книга или като самостоятелно четене от ръкопис, в друг случай от актьор, най-често артикулиращ стихотворенията с интонация и ударения, които изместват фокуса и отдалечават строфите от специфичността на конкретната поетика и вместо вокализацията да обогати, то често се случва обратното – да ограби написаното.

През последните години зачестиха различни форми на разчупване на този модел на четене на живо, инициативите „Литурне“, „Литмоб“, „Безпризорните в неделя“, пърформансите „Литературен сериал“, „Точка срещу точка“, „4х4: Поетично кабаре“, „Акорд:еон“, „Чета Елиът, слушам Бийтълс“, „Зачитане“ и „Бавно: изговорен свят“ – да посочим само някои от тях. Но театърът страни от това да драматизира или постдраматизира поезията. Изключения представляват представленията „Амант“ на Любомир Младенов, използващ поетичния триъгълник Ахматова – Манделщам – Цветаева, „Плебеи по рождение“ на Маргарита Младенова, където текстовият материал е българска социална лирика, или „Тапетите на времето“ на Юлия Огнянова, по стихове на Константин Павлов. Това са представления, които, за съжаление, са останали в миналото на театъра ни. Също както и ако някой иска да чуе Цветаева, при това в изпълнение на руски от Снежина Петрова, може единствено да се върне в спомена за „Станция Елабуга“ (отново на Маргарита Младенова).

„Тъй наречената любов е изгнание и от време на време по някоя честитка“, пише Бекет в „Първа любов”. Е, в беглата им любов, понякога и театърът праща честитки на поезията. Прелъстява я отново.

В „Ела, легни върху мен“ 9 1/2 жени (като по Питър Грийнауей) и един мъж показват версията на Снежина Петрова (този път в качеството й на преподавател в Нов български университет) на стихове на Силвия Чолева, сами засегнати до сърцевината си от изгарящия хлад на временната любовна честитка и изгнание. Резултатът е нещо повече от топла кореспонденция между театър и поезия.

Въздушното, екстазно и средиземноморско оголване в стихове е поставено от гласовете и телата на младите актьори в нов контекст и в друга пълнота, различна от концептуалността на книгите на Чолева „Писма” и „Картички”. Момичета, жени излизат от бита, от ровенето в чантите, от разминаването в ежедневието, от синхрона на сешоарите, забравят с помощта на сутрешното кафе и влизат в интимността и интензивността на тайното битие, което често остава недоизказано и си отива с дима на цигарата. Пред очите на публиката се сглобяват фрагменти от случки и жестове в дома, на гарата или в някакво вътрешно (за душевен интериор става въпрос), неконкретно, но много женско място.

„Ела, легни върху мен” отваря широко прозорец, от който влиза студ, но студът някак неочаквано сгрява със споделената гледка на маса, върху която има съвсем топли неща – ту мъж, ту жена (и между тях порцеланова кана), ту парче сирене, череши, ту жената е сама и не спира да желае напасването на гласовете, или наместването на телата, или той да набере телефонния й номер. Преди тя и той да са преминали предела на болката, преди телата им да са станали сенки.

В този случай диалогът между театър и поезия е за това, което се желае най-силно, преди да е станало прекалено късно. Пълноценна интимност. Заслужава си разговорът да бъде подслушан, наблюдаван, шпиониран. А кореспонденцията между изкуствата да продължи с още експерименти, които, и това да е главното им достойнство, въобще да не бъдат усетени като експерименти.

Спектакълът се играе в Учебния театър на Нов български университет, гостувал е в ТР Сфумато и в залата на Културния център на СУ.