Куратори: Яра Бубнова и Роланд Финк

Софийска градска художествена галерия, 13 март – 15 април 2012

Едва ли някой новопоявил се музей или галерия за съвременно изкуство скоро ще организира изложби, подобни на тези, които сме виждали през последните години в Софийската градска художествена галерия. Една от последните, заслужаващи специално внимание, е показаната в края на 2011 година Контакт София – изложба, представяща някои от най-значимите произведения на съвременното изкуство в страните от Централна и Източна Европа, проследяваща зараждането и развитието на различни художествени практики в специфичния контекст на споделеното близко минало.

Няколко месеца по-късно в галерията се появява друга, не по-малко интересна изложба, носеща името Common History and its Private Stories (История и истории). Макар и не експлицитно, двете са обвързани и биха могли да се мислят като взаимни реплики и дори като взаимни продължения. И в двата случая са използвани произведения от виенски колекции – съответно от колекцията на асоциацията „Контакт“ и от тази на MUSA; и в двата случая става въпрос за сътрудничество между български и австрийски куратори: Мария Василева и Валтер Зайдл през 2011 година и Яра Бубнова и Роланд Финк през 2012. Но това е само формалната близост; онова, което наистина прави впечатление, е вниманието към проблема за историята и историзирането, за видяното като минало и преживяното като настояще, за границата и отношението между обект и субект на историята, за модалността на тези категории.Common History and its Private Stories е показана за първи път през 2009 година във Виена и е замислена като опит да се отбележи 20-годишнината от падането на Берлинската стена. Веднага прави впечатление обаче, че централно тук е не самото събитие от 89-а, а желанието да се види и изследва какво се случва след него. Ако се приеме, че падането на Стената присъства невидимо – като „отваряне“, като разделителна линия и начало – то неизбежно и необходимо е тогава да се зададе въпросът начало на какво именно е то. Точно този въпрос пронизва иначе разнообразните като теми и техники произведения. И получава различни отговори – множество частни и нито един общовалиден. Ето тази липса трябва да бъде подчертана и изнесена на преден план от изложбата – липсата на една История. Защото, докато не се застане отстрани (но как е възможно „отстрани“, кое е това неутрално пространство?) и не се посочи с пръст Историята като един Разказ, тя не съществува като такава (при цялата условност изобщо на възможността за съществуване на една история). Напрежението между частно и публично, между интимно и споделено изпъква в съпоставянето на изложените творби, за да внуши или просто да напомни, че историята се случва тук и сега, постоянно и навсякъде, че тя не е нещо паралелно, независимо, друго, а е нещо, което всеки прави и за което всеки е отговорен. Това не е онази ситуация, в която големият разказ е предварително зададен и силово наложен, в която трябва да бъде той „разбит“ на множество малки истории; напротив, това е опит от другата страна – да се съпоставят различните погледи, личните реакции, да изпъкне в това съпоставяне с нова сила проблемът за общото.

И все пак, при цялата хетерогенност на творбите и повдигнатите въпроси, изложбата поставя един силен акцент – и това е настояването, че заедно с мисленето за историята като време, като поредица от политически, културни, социални или лични събития, тя трябва да бъде мислена също така в пространства. Тъкмо това условие сближва най-силно работите в колекцията, тъкмо то се оказва обща точка за всички тях: усещането за пространство, за територия, за положеност – или извънположеност – в определено място. Реферирайки, макар и не пряко, към събитието на „отварянето“, повечето произведения носят отпечатък не толкова от идеологическо, колкото от чисто териториално, физическо разделение. Този мотив получава различни измерения: от травматичното, почти клаустрофобично чувство на закотвеност (Йозеф Даберниг, София), към момента на преодоляване на затвореността или поне фактическото й премахване (Камен Стоянов, Хайде към Гюргево!), за да се стигне до другата крайност – чувството, че не принадлежиш на никое пространство, че няма място, което да бъде разпознато като свое (Кен Лум, Няма нищо по-хубаво от дома). Поставен е проблемът как обитаваме пространства от миналото – отломки, паметници, изгубили значението и смисъла си – без да сме напълно способни да си дадем сметка за това, как тази среда ни формира днес (Гернот Виланд, Decode project 1; Никола Жасмен, The WINNERS) и не на последно място – как обитаваме чужди пространства (Лъчезар Бояджиев, Виенски сгъвки; Либия Кастро и Олафур Олафсон, Болногледачки). Същевременно значението на пространството се засилва от повдигането на важната за голяма част от творбите тема за глобализацията, а с това се засилват и контрастът и напрежението, идващи от самото й вътрешноприсъщо противоречие – фактът, че тя е непременно сдвоена с процеса на парцелиране, на ново териториално деление и нова йерархия, в по-голям, световен мащаб. Този сблъсък, който е постоянен и в известна степен латентен, се вижда ясно в работи като Служба за критикуване на глобализацията, където критикуването се случва откъм бюрокрацията и по този начин само е поставено под въпрос; и Болногледачки, засягаща проблема за очевидното икономическо разделение между Западна и Източна Европа. Това, което изглежда ни казват повечето от работите, е, че както трябва да бъде разбит единият глас на историята, така трябва да бъде разбит и единият образ на глобализацията, да започне да се говори за нея в множествено число. Не глобализация, а глобализации, не единен, а многообразен процес. Ето това проследяване на отношението между различните времена и различните пространства и начинът, по който те се съотнасят помежду си, е основният залог на изложбата, нейното важно значение. Важно е, защото поставя проблеми и изследва контексти.