Епиграф: Той [баща ми] беше изключително трудолюбив човек. Беше по своеобразен начин свободен човек. Независимо от това къде е роден, къде е живял. Роден е в Турция, после са имали магазини и са живели по веригата Истанбул, Одрин, Стара Загора, Казанлък. Войната го заварва в Казанлък. Изселват го в Плевен, където работи в трудов лагер. Една трудна младост. Не му разрешават да завърши висше образование и почва веднага работа. Той обичаше да пее и пееше великолепно. … Това му даваше свобода. Дори като работеше, пееше. Той беше началник на една кооперация, която изработваше амбалажни опаковки. (ГА)

 

1.

Начинът, по който днес се говори обикновено за свобода, е вкоренен в определена политическа философия, чиито корени могат да бъдат открити в либерализма. [i]

Тази политическа философия схваща свободата като господство. Тя приема, че сме свободни, доколкото сме господари на самите себе си или доколкото върху нас не упражнява господство друг. [ii]

Но ние никога не сме напълно господари на себе си. Например нямаме власт да накараме тялото си да лети като птиците, да плува като китовете, да порасне, да се смали, да не страда от болест (Helvetius 1810: 30).

Освен това никога не сме напълно неподвластни на други. Защото докато живеем с други, докато живеем сред други, докато споделяме с други това, от което зависи животът ни, ние зависим от тях.

Тъкмо затова политическите философи днес като правило приемат, че няма смисъл да кажем просто, че сме свободни. Има смисъл да го кажем, само когато същевременно казваме, че сме свободни да направим нещо и че сме свободни от някого или нещо (MacCallum 1967: 314). Например има смисъл да кажа, че съм освободен от задължението да водя лекции, за да напиша закъснялата си докторска дисертация. Но ако казвам просто, че съм свободен, ако не казвам от какво и за какво съм свободен, това не е нищо повече от фигуративен речеви акт, който има също толкова малко действителна сила, колкото казваното от актьорите на сцената (MacCallum 1967: 315).

Но когато говорят за свобода, интервюираните в рамките на проекта „Академичният ъндърграунд” не говорят, както предполагат политическите философи:

 

„Аз се чувствам свободен, когато съм в ателието. В групата „Градът” ние си помагахме и израствахме. Имахме вътрешна солидарност, обич, дисциплина. Това стабилизираше всичко.” (Греди Асса)

 

„Все още имаше.. ако става дума за младежки субкултурни групи, все още имаше спомен за хипита. Е, ние бяхме хипари, да го кажем така. Повече от философстващите бяхме хипари, свободомислещи.” (Калин Янакиев)

 

„Като казвам, че атмосферата не се е променила, имам предвид, че по същия начин темите се обсъждаха свободно, предлагаха се свободно. Всеки, общо взето, говореше на тези Гьолечици понякога и по теми, които не са непосредствено в кръга на неговите теоретични интереси, но като че ли още тогава – нещо, което е характерно и за сегашните Гьолечици – е това, че съществува перспективата да се отиде на Гьолечица, караше хората в някакво отношение да излизат от кръга на непосредствените си теоретични интереси и да се занимават и с теми, които, да речем, почти нямат отношение към непосредствената сфера на тяхното преподаване.” (Хари Паницидис)

„Това личи от Гьолечица. Тя тръгна като място за свободни разговори, беше продукт именно на младото поколение, млади хора, които да размахат крила. Това се каза и първия ден. Никой не пречеше открито. Не бива в това нищо дисидентско да се вижда. Тук са идвали страшно много хора. Включително и партийни величия. Но тук може да се говори свободно, както виждате, понякога с висок тон, с плам.” (Олег Георгиев)

Когато говорят за свобода, интервюираните в рамките на проекта като правило не казват свобода от какво или по отношение на какво имат предвид. Тогава как трябва да четем това, което казват за свободата?

Дали трябва да го четем като серия фигуративни речеви актове, като думи на актьори от сцената? Или да проясним сериозния му характер като го допишем така, че да обясним свобода от какво и за какво имат предвид? Или да приемем, че интервюираните говорят за свобода по начини, различни от препоръчваните от политическите философи, и следователно говорят за различна свобода, която не може да бъде сведена до автономия, до господство над себе си в определени граници?

Тъй като първото ми се струва безотговорно, предлагам да изпробваме останалите две възможности.

2.

Интервюираните говорят за свобода по различни начини.

Понякога те казват, че не са били свободни от нещо или за нещо, например да слушат рок по радиото. [iii]

Но цитатите от предходния раздел илюстрират друг начин на говорене за свобода, който може да бъде сведен до това, че на места като Гьолечица, Елена, Философския салон, Философския факултет на Софийския университет, Института за младежта, е можело да се говори свободно.

За да опростим анализа, който предстои, предлагам да формализираме този начин на говорене за свобода. Да си представим, че някой от интервюираните ни казва: ‘можехме да говорим свободно’.

Сега да опитаме да допишем това изказване така, че то да не изглежда фигуративно от гледна точка на политическата философия. Това предполага на първо място да изясним свободно от какво са можели да говорят.

От какво е трябвало да бъдат свободни, за да могат да говорят свободно, изглежда някак предварително ясно – от тогавашните партийни, държавни, университетски власти. Но семинари като този в Гьолечица не са били извън обхвата на тези власти:

„Ами някакви места, някакъв апартамент, някаква къща – такива места, нямаше особени публични презентации. Е, случвало се е и в Гьолечица. Но и тя също не трябва да се героизира, също не трябва да й се придава някакъв кой знае какъв смисъл. Ние, разбира се, бяхме малко по свободни да говорим там; бяхме и доста различни. Имаше групички, които имахме различни интерпретации и позиции по отношение на ставащото или на миналото, или на бъдещето. Но имаше и невидима граница, която не се прескачаше. Все пак Гьолечица беше сравнително публично място, то не е от тези места, където ще бъдеш изключително откровен.” (Здравко Попов)

„Абсолютно [чувствахме, че разговаряме свободно на Гьолечица]. Със сигурност е имало ченгета. Не искам да споменавам имена, но излязоха имена на хора, които са присъствали и са били ченгета. Не сме го и подозирали. Аз, специално, категорично отказах да отида да си видя досието. Не искам да знам, какво е било, така или иначе е станало; но се чувствахме абсолютно свободни.” (Недялка Видева)

Ако подобни семинари не са били извън обхвата на партийните и държавните власти, последните са можели да попречат да се говори свободно. Тогава защо не са го сторили? Защото не са го намирали за нужно? Защото не са виждали в говореното там съпротива?

Но ако не са виждали съпротива, те са виждали подчинение. Тогава как е можело да се говори свободно? Ако една свобода е дотолкова скрита, че изглежда подчинение, дали тя не е само привидна свобода?

Доколко е свободен някой, когато казва: ‘ще направя, каквото ми казваш, но скрито ще откажа да ти се подчинявам’? Аз съм изпробвал тази свобода като дете, когато скрито си казвах, че щом порасна, никога няма да постъпвам като възрастните. След време тази свобода не ми изглеждаше нищо повече от мърморене. Когато наистина можех да говоря свободно, вече мислех, че свободата да мърмориш не е свобода да говориш.

Бихме се заплели в такива или дори по-трудни противоречия, ако не отчитаме начина, по който интервюираните говорят за това, което може. Защото макар да не са били санкционирани, макар да не са били ограничавани, те все пак са можели да бъдат.

„По-скоро у тези организатори, у Деян Деянов и хората около него, имаше един непрекъснат страх, че това може да бъде провалено, забранено. Даже според мен имаше прекален страх, защото действително тук се събираха хора, които седяха по-долу в йерархията. Тук си позволявахме да говорим на теми, които са определено метафизически или постмодернистки, а и марксистите включително не говореха по ортодоксалния начин за марксизма. Пък и винаги имаше някой, за когото не се знаеше как е дошъл и се мислеше: „Ето доносника, който ще отиде и ще каже: ама вие знаете ли какви работи се говорят на тая конференция?” и ще я спрат.” (Калин Янакиев)

„Тя [Гьолечица] тръгна от 1983 г. и до 1986 г. организаторите бяха „Марксовият семинар”, когато с тържествена церемония всичко беше прехвърлено на Цочо Бояджиев, Здравко Попов, Стоян Асенов и т.н., но на практика – на Цочо, защото той продължи да бъде формалният организатор след 1987 г. Та те бяха генераторите и инициаторите. Понеже знам как много от тях ще започнат да се правят на „активни борци”, само искам да им припомня, че главен спонсор и закрилник беше ЦК на Комсомола. В тази връзка, освен с Деян Деянов, непременно трябва да се говори с Андрей Райчев и особено – с Андрей Бунджулов. Райчев и Бунджулов спасиха Гьолечица през 1985 година.” (Георги Каприев)

 

Ако не отчитаме това, което е можело да стане, няма да разбираме нито страховете, нито надеждите, за които говорят интервюираните, нито рисковете, нито дързостта, нито носталгията, нито разочарованието им.

Но политическата философия говори за свобода в особена модалност, в която трудно може да бъде вписано ‘може’. Наистина, каква работа би вършело понятие, според което някой е свободен, ако може да се окаже способен да стори нещо, без да му попречи друг? Как можем да знаем какво може? Какво може да стане? Какво ще се е оказало, че може? Но дори да знаем, такова понятие не би ли се оказало еднакво приложимо към свободата, на който се радват гражданите, тираните и крадците.

Но да речем, че успеем да изобретим модалност, в която политическата философия ще говори не само как стоят, как не трябва или трябва да стоят нещата, но и как може да стоят. Дори тогава начинът, по който интервюираните говорят за свобода, би пораждал трудни въпроси. Ще опитам да ги реконструирам хипотетично. Да си представим тиранин, който не постъпва тиранично. Дали следва да приемем, че независимо от това той остава тиранин, защото може да постъпи тиранично, не остава ли той само потенциален тиранин? Не е ли свободата от потенциален тиранин потенциална свобода? Как можем да бъдем актуално свободни от потенциален тиранин?

3.

За да допишем фразата ‘можехме да говорим свободно’, така че да не изглежда фигуративна от гледна точка на политическата философия, трябва да изясним също за свобода по отношение на какво става въпрос.

Казаното на семинари като Гьолечица е оставило малко писмени следи. Тъй като днес трудно можем да преценим какво се е говорело там, ще илюстрирам как се е говорело с цитат от едно от интервютата:

„Ние (Марксовия семинар) искахме Гьолечица на критическия диалог, Гьолечица на несъизмеримостите, Гьолечица на изморителните разговори, дори скандали; като казвам изморителни, имам предвид, че ние работехме по 15 – 16 часа на ден и така нататък, по някое време пиехме, спяхме ли не мога да се сетя. Като казвам пиехме, не значи запивахме, а отново това беше разговор, критика на повишен тон, затишие, китари. Тези три години, когато ние, пак ще го кажа, се замислихме, че не само ние сме критици на модерността и че у нас има учудващо, боже господи, пост-модернисти и не толкова учудващо – хуманитари.” (Деян Деянов)

„И показвам на Ирибаджаков снимките от Гьолечица, стига той до тази снимка и го вижда как спи. И го вика – „Ти! Аз съм те командировал, а ти спиш!” А той спи, момчето, защото Деян Деянов в типичния си стил правеше някакви безумни Гьолечици, освен сутрешно заседание, което започваше по-рано – като регламентът беше 25 минути за доклад и дискусия, и за двете. Докладите се четяха без почивка. Някакъв конвейер абсолютен. Можеше човек да чете по няколко доклада и се четяха по няколко доклада от един и същ човек. Имаше сутрешно, следобедно заседание, по-дълги от сега и вечерни заседания. Свършваше се някъде към полунощ, понякога и след полунощ, после се слизаше долу и започваше да се пие. И пие се до 3-4 и в 8.30 отново си на заседание, така че момчето си спи съвсем регламентирано.” (Цочо Бояджиев)

Както изглежда, на такъв семинар е можело да се каже всичко. Но в такъв случай фразата ‘можехме да говорим свободно’ трябва да бъде дописана не като ‘можехме да кажем свободно това’, а като ‘бяхме способни да говорим свободно’.

Ако обаче я допишем по този начин, би следвало да приемем, че участниците са ставали способни да говорят свободно тъкмо на семинара. Как е възможно една способност да бъде локализирана? Как е възможно тя да принадлежи не на субект, а на място? Как е възможно да бъде дотолкова островна?

Струва ми се, че не можем да отговорим на тези въпроси, без да предположим, че семинарът е правел участниците способни да говорят свободно, защото ги е освобождавал от принуда, която им е пречела да говорят свободно другаде. Но така отново бихме се заплели в трудните въпроси, резюмирани в края на предходния раздел.

 

4.

За да говорим за свобода различно от политическите философи, не е достатъчно да не говорим като тях.

Ако просто не говорим като политически философи, има опасност да се окаже, че не знаем добре какво говорим.

За да говорим по друг начин за свободата, трябва да знаем друго. Трябва да познаваме друга свобода, отвъд границите на техните знания.

Но за да можем да укажем в какво се състои тази свобода, трябва да посочим ограничеността на знанията им. Тук бих искал да се спра накратко на три такива ограничения.

На първо място, понятието за свобода на политическата философия работи добре, когато се говори за несвобода. За да кажа, че не съм свободен, трябва да мога да кажа също и от какво и по отношение на какво.

Да си представим, че двама души лежат в тъмница. Но докато единият е окован, другият лежи болен (Hobbes 1991: 91). След Хобс политическите философи неведнъж са твърдели, че първият може да каже, че не е свободен, за разлика от втория (Berlin 1969: 3). Поради това първият може да каже и че е свободен да излезе от тъмницата, ако бъдат отключени оковите му. Докато когато оздравее, вторият може само да каже, че вече е способен да излезе. Но да си представим, че край тъмницата минава трето лице, може би политически философ. Тъй като не е бил окован, той не би могъл да каже, че е свободен от нещо. Тъй като не се стреми към премахването на определена несвобода, той не може да каже и че е свободен да направи нещо определено, например да минава край тъмници.

На второ място, понятието за свобода на политическата философия е пригодено към индивиди. В този смисъл то предполага индивидуализиране. То изисква свободният човек да може да каже ‘аз’. Тъкмо затова работи трудно в множествено число. Например как можем да кажем по отношение на какво сме свободни ние, след като животите ни са дотолкова различни, че вероятно никога няма да се пресекат? Как могат окованият, болният и политическият философ да кажат, че са свободни заедно? Струва ми се, че те могат да кажат това, само ако редуцират множествеността си, например приемайки, че са братя, човеци, сънародници, граждани, малцинство, буржоа.

На трето място, понятието за свобода на политическата философия предполага определена самоувереност. То предполага преди всичко да мога. Тъкмо затова фактът, че не мога да летя като птиците, не ме прави несвободен. Но освен това то предполага да мога тъкмо аз. Например ако се върнем към примера с тъмницата, дори да може да се излезе от нея, няма да бъда свободен, докато не мога тъкмо аз. Така че в крайна сметка от гледна точка на политическата философия съм свободен, доколкото мога да кажа ‘аз мога’. Но да кажа ‘аз мога’ предполага да знам какво мога. При това да знам какво мога предварително, преди да съм се уверил, че мога. Тъкмо в този смисъл да го кажа изисква самоувереност, която би проличала особено добре ако мислим за хората, които казват ‘аз мога да успея’. Независимо как мислим успеха, всъщност малцина успяват. Поради това щом някой каже това, аз обикновено подозирам, че не знае какво може, че не е способен да разграничава възможното от невъзможното. Ако при това той твърди, че дори да не успее, все пак ще е бил свободен да успее, след като е можел да каже ‘аз мога’, аз мисля, че не знае какво е свобода.

Обикновено ние не сме нито толкова несвободни, нито толкова егоцентрични, нито толкова самоуверени. Тогава как е възможно да говорим за свобода? Ако обикновено не можем да говорим за свобода, не е ли свободата нещо необикновено? Но ако свободата е необикновена за нас, как можем да кажем, че сме свободни?

Тъй като последното ми се струва непоносимо, предлагам да приемем, че обикновено не говорим за свобода като политическите философи. Че говорим за свобода различно. Но ако говорим различно, ако това, което казваме, не се отличава със самоувереността, индивидуализираността, сигурността на едно ‘аз мога’, ако това, което може, няма характера на прекратяването на една несвобода, ако не сме уверени какво можем, ако ни се вижда излишно да казваме ‘аз’, то свободата, за която говорим, не казва нищо повече от едно ‘може’.

 

5.

Според мен свободата да се говори, на която са се радвали участниците в семинари като Гьолечица, е всъщност обикновена.

Тя е била лишена от самоувереност, неиндивидуализирана, несигурна свобода. Свободата, която е давало това, че е можело да се говори свободно.

За да изясним по-добре в какво се състои тази свобода, да я освободим от усложненията, които създава миналото време. Да приемем, че участниците в подобни семинари са били свободни, доколкото са си казвали, че може да се говори свободно.

За да разбираме какво означава това, трябва да си дадем сметка, че ‘може’ предполага особена неопределеност и че тази неопределеност е практическо постижение в смисъла, който придава на практическите постижения етнометодологията.

Това практическо постижение може да бъде откроено, ако се вгледаме в разликата между ‘може’ и ‘възможно е’. Тази разлика би могла да бъде видяна например в това, че макар да е било възможно социализмът да рухне, на практика всички интервюирани не са предполагали, че той може да рухне.

За да кажем, че нещо може, не е достатъчно да е възможно.[iv] Защото дори когато се отнася до нещо възможно, казването на ‘може’ рискува да се окаже фигуративно или несериозно, независимо от интенцията ни. Да вземем следните хипотетични примери:

 

1.1. А: Защо не искаш да излезем?

Б: Може да завали.

 

2.1. А: Какво толкова може да се случи?

Б: Може да изгубим.

 

1.2. А: Защо не искаш да излезем?

Б: Може да вали метеоритен дъжд.

 

2.2. А: Какво толкова може да се случи?

Б: Може слънцето да угасне.

---