“Какво е изкуство…”
Какво е изкуство…
Екатерина Дьогот· 12/05/2012
… и защо рубриката „Изкуство” в OPENSPACE.RU е такава, каквато е? 
Въпросът в заглавието, да го кажем направо, не е лишен от амбиции. При това писането на текст, дори и популяризаторски, по теоретичен въпрос изглежда днес неуместно занимание – трябва да го завърша възможно най-бързо и отида да окупирам булевардите.
Така че всъщност в този текст въпросът се разглежда по-тясно и звучи така: „Какво е изкуството в сравнение с други… ъ-ъ-ъ-ъ…. други… как да го кажа… м-м-м… изкуства?”
Ето тук стигаме до същността на нещата. (Отрано пускам колегите си по рубрика, които може би също бързат да окупират, тъй като по-натам може и да не четат – нищо ново няма да научат. Това е ликбез[1]).
Съвременното изкуство често бива обвинявано в това, че е узурпирало правата върху думата „съвременно”. Така обикновено говорят консервативните художници, като проявяват претенции върху правото също да се наричат „съвременни” на основание на това, че са живи. Дори съществува настояването, че иконите, които се рисуват днес, също са съвременно изкуство.
Разбира се, нашият читател не е дете и вече знае, че думата „съвременно” (contemporary) в дадения контекст не е неутрална, тя предполага изповядване на определена ценностна система, тя е наследник на понятието modern, което пък съвсем не е неутрално. В края на краищата, нощна пеперуда не е всяка пеперуда, която по случайност е оцеляла до падането на нощта, а такава пеперуда, чиято същност е в това да живее тъкмо и само нощем.
Претенцията за „съвременност” обаче е своеобразна съдба на хора с подчертано напредничави възгледи. Може още да се извади по-наивната, но поради това и по-трудна за париране, претенция за узурпиране от страна на съвременното изкуство на самата дума „изкуство”. Наистина, понякога ме питат – е какво, според вас театърът вече не е ли изкуство? А киното, най-важното от изкуствата? А балетът? Защо тъкмо художниците са монополизирали тази прекрасна дума, когато може би музикантите също искат да са в групата на престижните? Да не говорим пък за писателите.
На моя въпрос какво тогава трябва сложим – като название на нашия раздел, – хората започват да се затрудняват.
Предлага се, в частност, „изложби”.
Това обаче би означавало да сведем изследването на изкуството – творческата, производствената и познавателната практика – до спектъра на онези варианти на неговото потребление, които се предлагат на актуалния (и като правило на местния) пазар. Нищо чудно, че така разбират своите задачи по този въпрос всички национални и градски седмичници и нищо чудно, че ние не само не искаме да се наричаме „изложби”, но и самия жанр на рецензията (този ленив отзив на напредничавия консуматор, предназначен за консуматори, които са по-малко напредничави) се стараем, освен в особени случаи, да избягваме. Изкуството понякога се показва на изложби, но то далеч не се свежда до тях.
И още, често се предлага рубриката ни да се казва „живопис”. И така, Питър Гринуей по време на връчване на последната награда на името на Кандински прочете пламенно, но много наивно похвално слово за изкуството на четката и платното, и трима лауреати – автор на инсталации, автор на пърформанси и съответно автор на мултимедиен проект – с весело недоумение слушаха неговата реч. Изводът е, че първото, на което се налага да учим неопитните преводачи, е, че: art не е живопис, а artist не е живописец.
Накрая, има още едно не много модно (и затова никой не го предлага) понятие – „изо” или изобразително изкуство като едно от изкуствата заедно с театъра и т.н., основано (съдейки по названието) върху натуралистичното рисуване. Терминът беше разпространен в СССР в качеството му на алтернативен на понятието „изящни изкуства” (beaux-arts, fine arts), които исторически съществуват в множествено число. В числото както на изящните, така и на изобразителните влизат живописта, графиката, скулптурата и декоративно-приложното изкуство – изкуството от втори порядък, така да се каже.
Това всъщност е именно онази система, която до ден-днешен преподават в консервативните факултети по история на изкуството и против която се обявяват, – успешно разчупвайки я навсякъде, освен в нашите университети – художниците на авангарда. Лозунгът „абстракция” освен всичко друго означава, че те са решили да се занимават и с Изкуството (както би казал Кручьоних „като такова”[2]), а не конкретно с живопис или – боже, опази – с акварел или керамика, даже и ако на практика имат вземане-даване с тях. (При това, забраната върху изображението като цяло не е била особено строга, за което можем да съдим по творчеството на Кандински, пък дори и на Малевич.) Нещо повече, те избягвали да наричат себе си художници и предлагали думата „изкуственици” или други подобни. Една от тези думи била думата „монтажист”, а монтажът като цяло се е възприемал не като един от похватите или методите, а като новия ипостас на Изкуството.
Това ново, абстрактно по своята природа изкуство в нашата рубрика „Изкуство” се е заело със саморефлексивна работа, поемайки върху себе си отговорност не само за цялата история на beaux-arts (анализирайки нейните похвати от иконата до символизма), но и за художествената практика въобще и за живота като цяло. Така, разбираемото Изкуство не е предметно производство (колкото и авангардни да са били тези предмети), даже не е производство на жестове, а някакъв Gestus въобще, атитюд, познавателно ориентирано отношение към живота, намиращо своя израз в различен род планирани и непланирани събития, които могат да приемат конкретни форми, без това да е задължително обаче. Този прелом следва да се мисли като необратим. След него завръщането към старото разбиране за „изящни изкуства” е невъзможно. Камо ли пък това се случи на тясната територия на търговията с художествени предмети.
Разбирането на такова определение на изкуството как принципно неопределена практика е доста сложно. Съвременното общество повече или по-малко се е примирило с това: в изложбеното пространство зрителят е готов да види филм, текст, живото тяло на художника или въобще нищо да не види; но е готов някак с без особена охота, като компенсира своята фрустрация в театъра, киното, концертите, тоест в зоните, където, като правило, са се съхранили по-разбираеми критерии При цялата ексцентричност понякога на съвременния филм, можем да бъдем уверени, че това няма да бъде черен екран в продължение на два часа; докато в случая с видеоарта не можем да бъдем сигурни. При все целия снобизъм и претенция на съвременния писател можем да бъдем уверени, че закупената от нас книжка няма да бъде невнятен набор от букви, докато изкуството на „Изкуството” (в което влиза и авангардната аграматическа поезия) може да ни предложи подобна свинщина.
В ранния авангард, както е известно, принципно не е имало разделение на писатели, художници, музиканти, театрали, кинаджии, художници на живота и т.н. Днес те са разпръснати по разни музеи и разни истории на изкуството (или са изтикани извън пределите им, ако от тях не са останали „произведения”) по напълно „изкуствен” начин (в стария смисъл на тази дума). През 1915 година Малевич и Кручьоних били вождове на две равноправни алтернативни авангардни теории в Русия и все още не я ясно коя е била по-силната. Кручьоних не е рисувал с масло върху платното и неговите произведения след смъртта му не са достигнали онези ценови висоти, каквито са достигнали картините на Малевич – в резултат на това той е известен днес на малцина. Освен това, в рамките на традиционната литература с нейния масов тираж „Дир бул щил” не е имало никакъв шанс, затова този текст е написан под формата на ръкописна книга, тоест на територията на художествената практика.
Така че какво? Да, според нас театърът и киното не са изкуство, поне не и докато не се обявят за изкуството на Изкуството, а не за изкуството на театъра или киното (въпреки че е имало и такива, достатъчно е да си спомним Брехт и Годар).
Какво е нужно за това? Импулс за самоотрицание.
Следвайки естетиката на Хегел, рефлексивната практика на авангарда разбирала себе си като постизкуство, негов последващ етап. И това преодоляване на изкуството се е запазило като задължителен критерий и днес – опитът показва, че даже ако младият художник е дошъл от друга област (от фотографията, например), то, за да попадне в света на съвременното изкуство, той трябва вътрешно да се докосне до онзи огън на унищожението, който гори в „Черния квадрат” на Малевич. Ако той (или тя) не е способен да направи това, нищо няма да се получи, и тук дори нямам предвид голяма кариера – него просто няма да го разпознаят като свой. В края на краищата, това дали си приел Малевич, или не (или си го приел като сведение, без всъщност да си го приел) е невъзможно да се имитира и това е много видимо независимо в какви форми работи човек. Въпреки че за да се обясни как точно е видимо това, ще трябва поне още една статия, а може би няколко, но тъкмо това отделя в нашия свят своите от чуждите. Искаш да бъдеш в света на голямото изкуство – застани под знамето на Марсел Дюшан, критикувай го, но от позиция на солидарност.
И така, Изкуството в неговото собствено разбиране не е едно от изкуствата (най-важното или най-маловажното – няма значение), а единствената останала междудисциплинарна зона на наследство на авангарда в света, към която се насочват представители на други изкуства или даже други практики въобще (политически, научни), когато съществуващите в тях ограничения не им позволяват да направят и или да покажат нещо. Структурата на поддръжка на авангардните прояви се е установила само на територията на изкуството по силата на неговия исторически навик да работи с уникални екземпляри, а не с тиражи.
Изкуството е вид дейност, която принципно се отказва да определя не само собствените си плодовете, но и самия си характер. В него действа логиката на включването. Но внимание, това не е логиката на „всичко върви” (anything goes), това е вектор на включване, който се активизира само на границата, само в момент на трансгресия на границите. Смисълът на този вектор е в поставянето на границите на изкуството под въпрос. Изкуството в това разбиране принципно не може да бъде ограничавано не само от прекрасното или даже от възвишеното, не само от живописта или дори видеоарта, не само от изложбите или уличните акции, но от нищо, тъй като смисълът на художествения жест, в това му разбиране, се състои в изхода зад пределите на автономната територия, било то в политиката, науката, литературата или (това, което сега започва да се случва, не само в шегите) в селското стопанство.
Изкуството, по този начин, е сфера на принципна нестабилност и неувереност, която именно с това представлява ценност за съвременната култура. Защо е така? И как изкуството се съотнася със света на финансовите спекулации? Например, не е ли то, с неговия крайно непрозрачен, „див” пазар (който нарушава всички закони, приети на другите, „цивилизовани”, пазари и по равнището си на рискованост може да се сравни с пазара на оръжия или наркотици), някакво художествено оправдание, декор или дори възпяване на морала на финансовия риск, на неолибералната логика на „обществото, в което всички са против всички”, в което оцелява най-силният?
Не, за ликбез този въпрос е прекалено сложен.
Превод: Галина Георгиева
Редакция: Василка Шишкова