Резюме, ключови думи и биография:

В история на философията засега няма систематично разглеждане на остаряването в нито един от четирите му аспекта (термодинамичен, еволюционен, трансцендентален, исторически). В случая – след общо теоретично въведение – се разглежда стареенето като исторически, културен феномен: природата не познава старостта преди културата. Направена е аналогия с класическите еволюционни изследвания върху старостта в биологията (най-вече Медауар и Уилямс).

Остаряването като културен феномен е устойчиво забавяне (трансформиране) на разминаването между идеи и понятия. Представени са три насоки за анализ:

     1. Общ преглед: прилики и разлики между биологично и културно стареене. Наличието и разпознаването на предродители като историческа категория;

    2. Приложение: деконструиране на шлагерната „критическа позиция спрямо презентизма“ през модела на остаряването и инверсната симетрия;

     3. Последствия: разглеждане на остаряването като мека метаморфоза и преките изводи от това. В края са представени и няколко методологически проблема.

Изложението си поставя за цел да демонстрира, че историята и футурология са немислими без понятието за остаряване. Изложението завършва с основната рамка (контекст), от който тръгва анализът: ако бъдещето е непознаваемо, то човек е дългосрочно безотговорен.

Ключови думи: остаряване, разминаване между идеи и понятия, презентизъм, метаморфози, история

Васил Видински, катедра „История на философията“, СУ „Св. Климент Охридски“. Интереси: философия на науката, философия на културата.

………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………

 

Исторически модел на остаряването

 Терминологични уточнения, контекст и две хипотези

 

 

Терминологични уточнения, контекст и две хипотези Начална констатация: Много често бъдещето ни изглежда катастрофично или упадъчно, но изключително рядко го мислим през процеса на остаряването (а това е различен феномен). В история на философията засега няма систематично разглеждане на стареенето: като необходим термодинамичен процес, като еволюционна трансформация вследствие на взаимодействия, като трансцендентална черта на живото или като тривиален исторически хоризонт. В случая ще се обърна именно към последната характеристика.

Терминологични уточнения: В „история на философията“ ще наричам ‘история’ постоянното разминаване между идеите и понятията или по-точно: разминаването между идеите и техните непрекъснати, но отместващи репонятизации. Под ‘остаряване’ ще разбирам този исторически процес, при който посоченото разминаване постепенно и дългосрочно се забавя. Репонятизацията дори би могла да спре напълно и идеите да застинат в някаква архивна, музейна и творческа форма, ала подобна крайна ситуация не е тъждествена с ‘биологичната смърт’. Защото една очевидна разлика между понятийното и биологичното остаряване е, че всеки един архивен исторически факт би могъл да получи ново репонятизиране, дори и постфактум. И накрая, едно разграничение, което може би е вече очевидно: не става дума за изследване на старостта, а на процеса по стареене.

Научен контекст: Към остаряването може да се подходи поне по два стандартни начина – като биологичен феномен или като културен феномен. Много често второто разбиране се възприема като метафора (спрямо обективните физиологични промени) – предполагам, че това е тежко и странично наследство от концепцията за „неостаряващата безсмъртна душа“.  Ако говорим за ‘остаряване на идеи’, това все още изглежда по-скоро като литературна фигура, отколкото като прецизно описание. Благодарение обаче и на биологическите изследвания през последните сто години вече е съвсем очевидно, че остаряването има и културна природа. Всъщност, старостта почти не се наблюдава сред дивите организми и в този смисъл за много от биолозите остаряването е било еволюционно невидимо и почти нерелевантно за развитието на видовете. Тези организми, които изобщо могат да стареят, често загиват преди старостта си. И чак сега, в застаряващата западна култура, остаряването най-сетне е натрапчив и повсеместен феномен. Чак сега, при внимателни и контролирани лабораторни условия, може да се проследи за първи път самия биологичен процес при различни диви организми. Това дава основание да мислим остаряването и като културна конструкция, въпреки че тя има съвсем видима физиологична основа. Трансценденталните условия на стареенето може да са биологични, но проявлението им в крайната си същностна форма е понятийно.

Две хипотези: От съществено значение за биологическите науки е забележителната лекция на Питър Медауар от 1951 г. (Medawar 1952), след която има бавен, но значителен напредък (особено в последните 30 години) по отношение на причините за остаряването (Martinez 1998; Kirkwood и Austad 2000; Pletcher и Neuhauser 2000; Gavrilov и Gavrilova 2001; Kirkwood 2002; Holliday 2006; Hayflick 2007; Baudisch 2008; Tan и др. 2012). В повечето случаи биологичното стареене се определя през постепенната загуба на функции в организма, намаляваща плодовитост и увеличаваща се смъртност: това може да се обобщи и по-фундаментално чрез понятието за „молекулярно безредие“. От друга страна, остаряването на живото е много сложен процес, който се разглежда от някои автори и като важна еволюционна придобивка, въпреки отсъствието му като директно проявление в хода на еволюцията. Тази двойственост (едновременно загуба и придобивка) е изключително евристична и е добре да бъде запазена. Върху този общ биологически фон бих искал да предложа и двете хипотези:

     1. Остаряването определя историята на понятията и идеите (т.е. тяхното разминаване). Това не е синоним нито на културен упадък, нито на културна смърт; вместо това целта е да се мисли остаряването през устойчиви и бавни трансформации на понятията и идеите. Загубата на гъвкавост е ключова за разбирането на този процес.

    2. Остаряването е необходима йерархизираща част от всяко историко-философско изследване, както и важен елемент от всяка историко-философска прогноза или футуристична програма. Най-същественото в тази хипотеза е, че процесът се разглежда и като вътрешно присъщ въпреки понятийните взаимодействия с околната среда или контекста.

Като финал е добре да се припомни един често подминаван, но изключителен факт: остаряването не е универсален биологичен процес; вж. Baudisch 2005 с принципната й критика към Hamilton 1966; или вж. за неостаряващата Hydra vulgaris при Martinez 1998; или за развитието на коралите, растенията, рибите и т.н. (Baudisch 2008, 44-45); или изследванията върху червеите (Tan и др. 2012); или пък сравни с проблема за ‘живото по принцип’ и безкрайното деление на половите и раковите клетки… От друга страна, пренебрегването на този неуниверсален процес със сигурност деформира разбирането ни за бъдещето. В такъв смисъл теза на настоящото изследване е, че бъдещето е немислимо без стареенето и е добре да се проследят различни модели на тази историческа трансформация.

Неадаптивни процеси:

биологичните теории за остаряването през ХХ век

Остаряването не е проект (докато дълголетието и здравето могат да са проект или цел); остаряването не е и събитие (макар че и на биологично, и на понятийно ниво старостта може понякога да е внезапна). Остаряването е продължително и бавно трансформационно траене, при което има намаляване на гъвкавостта и плурализма. Това е общо положение и за биологията, и за историческия модел, който предлагам. И тъй като отправната ми точка са еволюционните изследвания, бих искал да представя един съвсем груб вариант на фундаменталните теории за остаряването до ХХІ век (за по-подробен исторически преглед вж. Rose 1991). Става дума за еволюционни класически теории, а не за биохимичните обяснения за старостта:

     1. Генът на старостта (ранният Вайсман): Остаряването е генетично програмирано и е еволюционна придобивка, която подпомага смяната на поколенията (идеята е от 1889; вж. второто издание – Weismann 1891). Теорията е изоставена впоследствие от самия Вайсман (1892); вж. забележките при Медауар (Medawar 1952, 14) или критиките на Уилямс и Киркууд (Williams 1957, 398; Kirkwood 2002, 738).

     2. Акумулирането на мутации (Медауар): Има бавно и постепенно натрупване на мутации, което води до остаряване в късната възраст на организма (Medawar 1952). Това е първата модерна и цялостна теория за остаряването. За критика към нея вж. отново Киркууд (Kirkwood 2002, 740). С твърдението на Медауар, че гените, които действат по-късно в живота, са по-малко повлияни от естествения отбор, се съгласява и Хамилтън (Hamilton 1966). Критика на тази позиция за намаляващата сила на селекцията има при Baudisch 2005; 2008.

      3. Антагонистичните плейотропни гени (Уилямс): Дълговата теория за гените твърди, че ако има гени, които са полезни за организма в началото на неговия живот, то те са за предпочитане, дори и впоследствие да имат отрицателен ефект върху развитието и оцеляването на организма (за първи път заявено в Medawar 1952, 19-20; впоследствие разработено като цялостна идея при Williams 1957). Това означава, че естественият отбор ще работи срещу стареенето, но тъй като стареенето все пак е налично, то трябва да има и контра-„сила“, която непрекъснато го подпомага (Williams 1957, 399).

    4. Еднократната телесност (Киркууд): Тъй като ресурсите са ограничени, най-ефективно е да се инвестира в организма, докато му е възможно да оцелее на неизбежните, непрестанни и случайни атаки отвън. Тази теория е предложена от Киркууд (Kirkwood 1977; Kirkwood и Franceschi 1992), макар да има своя прототип още при късния Вайсман. Вж. трансформацията й при Hayflick 2007 или критиката й в Baudisch 2008.

Кратки разяснения: теорията за „еднократната телесност“ е донякъде вариант на дълговата теория за антагонистичните плейотропни гени. От друга страна, теорията на Вайсман е отхвърлена съвсем скоро след самото си появяване (при това от самия него), така че реално през ХХ век има само две основни еволюционни обяснения – на Медауар [2] и на Уилямс [3]. Това опростяване е полезно и необходимо, но е добре да се приема именно като приближение. Тук няма да коментирам подробно нито съвременното развитие; нито експерименталните свидетелства около ролята на теломерите, които частично нарушават парадигмите на [2] и [3]; нито разликата между половите и телесните клетки (разграничение, което илюстрира връзката между сексуалността и стареенето на организма)… По-скоро ще посоча предимствата и недостатъците, ако използваме тези модели не в еволюционен, а в исторически план.

Предимства на класическите теории: устойчивите модели – [2] и [3] – са достатъчно информативни и за историческата перспектива, която описвам. Аналогията може да се окаже достатъчно евристична и е добре да се проследи в детайли, защото както мутационното натрупване, така и антагонистичната природа са добри описания на класически случаи за трансформации във философската и научната традиция. Пример за [2] са метаморфозите (различните отместващи репонятизации) на идеята за „субстанция“ през ХVІІ век или при идеята за „празно пространство“. По отношение на [3] типични представители са идеята за „виталистично обяснение на света“ или мощната, но от определен момент нататък непродуктивна идея за „математизация на метафизиката“ (за допълнителни примери вж. Видински 2010). Както мутациите, така и антагонизмът са силни дескриптивни механизми; при тях обаче има и един фундаментален идеен проблем.

Недостатъци на класическите теории: от историческа гледна точка има нещо много любопитно в [2]-[3]-[4]: всички те разглеждат остаряването като неадаптивен процес, то е нещо добавъчно, странично и негативно (вж. различна, но не много коректна класификация при Baudisch 2008, 135-137). За сметка на това съвременните хипотези се движат в някаква обща и алтернативна посока: разглеждане на остаряването като адаптивен процес, а не като епифеномен. Това ми се струва забележителна промяна. Извън техническите подробности мисленето през ‘адаптивност’ е просто опит да се осъзнае неслучайната природа на стареенето. Разбира се, единственият и изключително ключов проблем при съвременните адаптивни теории е, че не може да бъде посочена универсална полза, при която остаряването да бъде недвусмислена еволюционна придобивка за всички стареещи организми (антиканцерогенната роля на старостта е изключително популярна в последните десет години, но все още е съпътствана с видими проблеми и непълноти). В историческия план, от който се интересувам, нещата са по-изчистени: адаптивността може да се илюстрира именно със забавянето на репонятизациите, което е „естествено“ и непрекъснато удържане на трансформациите и метаморфозите (вж. по-надолу). Накрая е добре да се припомни, че адаптивността, разбира се, не е тъждествена на телеологичния процес.

Регенерации и предродители: остаряването като културен феномен

Ако от историко-философска гледна точка наричаме ‘остаряване’ всяка метаморфоза, при която идеите постепенно спират да бъдат репонятизирани, с други думи забавяне на разминаването между идеи и понятия, то този процес може да се изрази и по трети начин – намаляване на понятийната гъвкавост. Какви обаче са разликите спрямо биологическото разбиране на стареенето?

Да започнем от това съществено наблюдение, че моделите на  Медауар и Уилямс не са взаимно изключващи се. А по отношение на историко-философската перспектива дори е по-удачно да се разглеждат като част от един по-общ и неадаптивен модел. От друга страна, ако говорим за разминаването на идеите и понятията, то [2] и [3] са видимо непълни модели, дори и разгледани като взаимно допълващи се. Ето няколко съществени случая, които не се включват в тях: интензивността при репонятизиране на дадена идея със сигурност зависи и от репонятизации на алтернативни идеи в по-широкия културен контекст; самите репонятизиращи се идеи могат да образуват системни модули (не ‘цялости’), в които се наблюдават йерархии, включвания в подмножества; и накрая – остаряването на идеите може да бъде временно развитие и обратимостта му е част от историческия процес. Ако се обобщи, то това, което [2] и [3] не покриват, са поне следните важни области: ролята на контекста при остаряването; йерархичните отношения между идеите и системните отношения между понятията; обратимостта на остаряването в историческия процес (напр. „Възраждането“, „вечното завръщане“, митологичната природа на идеите и други подобни културни мотиви). След тези по-общи разлики следват и няколко по-детайлни, но също важни отлики: първо, в историческата перспектива няма регулярно и задължително възпроизводство на поколения, които запазват и развиват вида като цяло. Второ, историческото разминаване на идеите и понятията (което е аналогично на биологичното отношение род-вид) илюстрира, че може да има остаряване не само на индивидуално, но и на видово, и на родово ниво. Трето, разгръщането на идеите и понятията е много по-флуидно и континуално, което затруднява дори тяхната ясна историческа последователност; това се илюстрира най-ясно от възможността за диахронно завръщане към отминали или загубени идеи/понятия и непрекъснати синхронни разминавания.

Освен разликите могат да се посочат и няколко засилени характеристики при ‘остаряването като културен процес’ спрямо биологичното стареене – първо, тук най-сетне се оголва същностният факт, че няма пряка връзка между остаряването и смъртността (каквото е почти стандартното определение в биологическите науки); второ, много по-ясно видима е неуниверсалната природа на остаряването; трето, заради липсата на универсалност и прекъсването на връзката със смъртността, но най-вече заради по-мащабната и включваща структура, остаряването в значително по-голяма степен е невидимо при историческото бъдеще, отколкото в индивидуалното биологично развитие; което го прави изключително трудно за моделиране.

Любопитно е, че въпреки тези шест важни отлики (контекст, йерархии, обратимост; липса на регулярност, родово-видово стареене, флуидност), както и въпреки трите засилени проявления – несмъртност; неуниверсалност; невидимост, – въпреки всички тези отклонения, аналогиите се оказват по-силни. Да припомня: и загубата на гъвкавост, и постепенната процесуалност, и конкретните метаморфози, водещи до липса на плурализъм (или ‘липса на плодовитост’ на биологично ниво), и нещо друго: ако един от основните предпазни механизми на организма срещу собствените му мутации е остаряването (Tan и др. 2012), то подобна аналогична процедура може да бъде открита и в историята с нейните непрестанни репонятизации. В някакъв смисъл именно връщането към документалните и първични корени на дадена идея е опит да се спре произволната мутация на понятийното й размножаване. Но подобен консервативен процес по запазване на (първичното понятизиране на) дадена идея не може да бъде устойчив и истински заместител на футуристичните проекти или настоящите неистови репонятизации (въпреки че е тяхна реакция). Това е директна забележка към стратегиите да се съхранява миналото чрез ‘връщане към произхода’. Може би единственият исторически подход, който може да съчетае консервативните анти-мутационни страхове и любовта към архива, е репонятизиране на произхода, а не неговото съхранение или ритуално повторение. Въпреки че това не е нещо неизвестно, често интелектуалните стратегии работят по-скоро през консервативната позиция: те опитват да повторят и мумифицират миналото, а не да го репонятизират.

От многобройните характеристики дотук, може да се каже, че остаряването със сигурност не е равновесен модел, нито е повтаряща се структура, нито пък е напълно случайна система. Процесът по остаряване е по-скоро това, което в теория на моделите се нарича ‘сложност’. Ако следваме типологията и терминологията по-нататък, то ‘стареенето в културата’ е радикално отворена система с типично висока контекстуалност (Chu и др. 2003, 23-25). Тя, разбира се, е и нелинейна и съм склонен да я възприемам по-скоро като адаптивна система. Сега вече картината е по-пълна и цялостна.

Наскоро си припомних една интересна реплика на Димитър Денков по отношение на препредаването на поколенчески опит при хората: „Само човешките същества познават родителите на своите родители“. Въпреки че това не е съвсем коректно емпирично твърдение (вж. Salmon и Shackelford 2011, 187), то все пак е достатъчно оразличаващо и обобщаващо – в този смисъл е наистина добро приближение и спокойно може да се приеме като отправна точка и дори като първото изречение на настоящия текст. На български няма обща дума за „родителите на родителите“, затова ще използвам максимално неутралното ‘предродители’. Разпознаването и социалната роля на предродителите е изключително интересен феномен при човешките същества, но в случая ме интересува само това, че универсалното биологично наличие на предродители, характерно за всички живи организми, не съвпада с осъзнаването и усвояването на старостта и остаряването. Това още веднъж илюстрира странната културна природа на стареенето: винаги можем да се обърнем или върнем към своите предродители или дори към своите прародители. И да ги разпознаем; т.е. изисква се определен културен поглед, за да може стареенето да бъде забелязано. Тази дългосрочна памет на човечеството е огледална на неговите футуристични програми; но по-същественото е, че предродителството може да бъде превърнато в историческа категория, когато става дума за идеите и понятията.

Огледални симетрии:

остаряването и идеологията на настоящето

 

Стареенето е същностно важно не само за разбиране на бъдещето, то би било полезно и за критическото ни отстранение спрямо настоящето. Например, оплакванията от идеологията на ‘презентизма’ или пък апокалиптичните заплахи, които предупреждават за неговата нерефлективна, консуматорска и неолиберална ценностна система (каквото и да значи това), та тези заплахи и оплаквания зачестяват и се превръщат в критическо ежедневие. Зад тривиалния феномен, че времето, цивилизацията и технологията се забързват все повече и повече, стои обаче един псевдонаивен въпрос: има ли изобщо същност зад този самоускоряващ се феномен?

Бих искал да предложа една хипотеза, която е полуигрова, но достатъчно сериозна алтернатива. Става дума за различно, но симетрично описание на настоящето. Всъщност това представляват две описания, които са взаимно огледални и смятам, че тяхното съвместно присъствие и удържане е далеч по-точно представяне на наблюдавания феномен и неговата същностна двойственост.

Нека вземем като отправна точка познавателното остаряване с неговите общоприети симптоми (Park и Minear 2004, 19-20):

–          Бързината на мисловните операции намалява;

–          Обемът на оперативната памет намалява;

–          Дългосрочната памет е по-малко ефективна;

–          По-трудно се игнорира нерелевантната информация;

–          Паметта е деконтекстуализирана, а запаметяването е затруднено;

–          Знанието се запазва и може дори да се увеличава;

Мисля, че е крайно любопитно следното: горният списък е доста точно описание на явлението „презентизъм“; достатъчно е да преобърнем характеристиките от субектна в обектна перспектива. Получаваме следното: има видимо ускорение на феномените и технологиите (директно следствие при ‘забавяне на мисловните операции’); обемът на информацията се увеличава експоненциално (и вече не може да бъде удържана в оперативната памет); историческият поглед и усет губят своето значение за сметка на краткосрочната събитийност (дългосрочната ни памет е по-малко ефективна); съществената информация се губи в общия флуиден поток от данни (и ние по-трудно я разпознаваме като релевантна); общият информационен контекст е променлив, условен и нестабилен (директно преобръщане на твърдението за ‘деконтекстуализираната памет’); и въпреки това знанието като че ли се увеличава непрекъснато…

Какво може да се каже за подобно любопитно инверсно отражение? Това, което наричаме обектно технологично ускоряване, е всъщност симетрично явление на субектното човешко остаряване. Двете цивилизационни позиции – на остаряването и презентизма – са скачени и преобърнати. Дори бих казал, че има ясен изоморфизъм между процеса по остаряване и начина, по който описваме съвременния и ускорен ток на времето. Инвариантността в това симетрично преобръщане ни демонстрира няколко важни следствия. Оказва се, че критическата позиция изобщо не е застрашена от ускорението, защото тя по-скоро е метапозиция, а не само позиция на бавната скорост. Второ, тук отново се откроява един невидим, но важен фактор по отношение на бъдещето: съществуват паралелни остаряващи структури. И трети извод – скоростта не е важна, важно е ускорението, т.е. самото остаряване е динамична категория.

Искам да кажа няколко думи за паралелността, а после и за симетрията. В момента човечеството за първи път опитва да овладее технологично настоящето (една от най-убегливите времеви форми във философията и техниката). Този тривиален и повтарящ се мотив на презентизма (чрез който описваме съвременната култура) скрива от нас бавните и дългосрочни процеси, в които остаряването е съществен и моделиращ фактор. Ако процесът остане скрит, то паралелността моментално ще ни се изплъзне, а оттам е невидима и огледалната природа на двете тенденции. Обаче не всички паралелни процеси са симетрични. Дори и да знаем за паралелизма или за бавните процеси по стареене, неосъзнаването на огледалната инверсия води до това, че в повечето случаи критическата позиция неволно заема ролята на остаряващото, за да укорява оттам настоящето. Подобна бинарна, консервативна и носталгична позиция, разбира се, не е недостатък, но според мен трябва да се работи и в друга посока – проспективна. Т.е. да се дистанцираме и от двата скачени фактора едновременно, да ги видим успоредни, огледални и преобърнати. И да си припомним брилянтната теорема на Еми Ньотер: щом съществува симетрия, то има и съответен закон за съхранение. Именно това, което се съхранява при огледалното преобръщане, е инвариантният обект на изследване (това и нарекох наивно ‘същност’ в началния въпрос от тази част).

За разлика от простото твърдение за паралелизъм, инверсната симетрия разкрива възможността и за една по-радикална и интересна позиция. Вместо стандартната критика към презентизма и вместо предложеното току-що ‘балансиране върху огледалата на двойния поглед’, ние можем да застанем и в критическа позиция спрямо остаряващото. И на твърдението „Технологията радикално ускорява…“, може да се репликира с „Човешкото радикално остарява…“. По такъв начин симетричността методологически оголва всички основни отношения: критика на презентизма; удържане на инверсната симетрия; критика на остаряващото.

Накрая бих искал да направя и една кратка методологическа забележка: не мисля, че в какъвто и да е исторически, социален или психологически контекст възможността за метапозиция е фундаментално неутрализирана. Често се случва – исторически, социално или психологически – да нямаме сили за отстранение, но това не е принципна редукция. Затова и критическата позиция не е застрашена от ускорението само по себе си, тя би била застрашена единствено при „геометричната“ невъзможност за метапозиция. Опасност от подобна редукция в момента няма. Съвсем друг въпрос е дали отстранението може да има власт и влияние над системата, която наблюдава.

Преките следствия от меките метаморфози

Остаряването е мека метаморфоза; а както се илюстрира в мита за Сибила от Куме, тази трансформация може да бъде и безкрайно бавна. Какви обаче са последствията от включването на подобно трансформационно стареене в моделите за мислене на бъдещето? Първите две следствия са донякъде тривиални, но е добре да се споменат, доколкото създават по-цялостна картина.

    1. Проектиране на контекст. Изследването и прогнозирането на бъдещето не е възможно без проектиране на контекст. За съжаление ние не разполагаме все още с добър инструментариум във философските науки (и понятиен, и методологически) за описание на какъвто и да е пълен естествен контекст, камо ли за неговото проектиране. Въпреки че моделирането е част от най-интересните достижения през ХХ век, то все още не е произвело достатъчно сериозни резултати в континенталната философия.

      2. Мрежова каузалност. Бъдещето не е еднородна каузална структура. Мисленето на каузалността или на косвените влияния може да бъде по-добре разбрано през мрежови отношения и взаимодействия. Това означава, че редом с нововъзникващите идеи и новите репонятизации, ние би трябвало да обръщаме внимание и на затихващия ритъм и паралелните остаряващи форми (които понякога илюстрират и симетрии). Те моделират бъдещето във висока степен; и това въздействие не е единствено консервативно, тъй като става дума за трансформационни процеси.

    3. Нови устойчиви метаморфози. Това, което възприемаме като проста цел, като телеологична система, като утопичен проект, като планирано събитие, не е описание на бъдещето, а е (изкривено) описание на неговата динамика. И не бива да се забравя, че освен тази положителна динамика (т.е. работата през ускорителни процеси и сили), ние трябва да мислим бъдещето и през неговата инертност (т.е. през инертната маса на историята и нейните константи), но и през неговото остаряване: трансформационни процеси, които чрез преповтаряне изчистват и създават нови, различни и устойчиви негъвкави структури.

      4. Логическа форма на остаряването. Остаряването, за което говоря, не е единствено исторически феномен. Това означава, че трябва да мислим остаряването и логически. Логическото разбиране на остаряването е дори по-съществено, доколкото надскача каузалността на причинно-следствените мрежови връзки и предлага неочаквани взаимодействия. Подобна логическа структура се разкри в размишленията около презентизма – невидимата старееща променлива се оказва инверсно симетрична на технологичната динамика.

Един от страничните методологически резултати е познатото ни разграничение между еволюционен и исторически подход. Въпреки че това не може да се разглежда като новина, струва ми се изключително полезно тази разлика да се удържа непрестанно на идейно и на понятийно ниво. Целият текст се изгражда именно върху това противопоставяне.

Важно финално уточнение е, че ако наричаме ‘история’ просто „разминаването между идеите и техните репонятизации“, то това вероятно означава, че разгръщането на историята във времето е резултат от същото разминаване, но в рамките на едновременността: диахронното разминаване е може би натрупване на синхронни разминавания. На пръв поглед подобно опростяване не може да обхване сложните взаимодействия на историко-философския процес, но от друга страна, някои изключително сложни системи могат да бъдат създавани или обяснявани и чрез относително прости правила: клетъчните автомати (напр. играта „Живот“ на Конуей), формалната дефиниция за множеството на Манделброт, дори камбанната структура на Гаусовото разпределение. Това, разбира се, са само любопитни аналогии. Хипотезата е, че разминаванията между двата реда (на идеите и на понятията) е достатъчно точно приближение от историко-философска гледна точка. Нещо повече: нито идеите, нито понятията са атоми на културата или историята; предлагайки този модел, съм убеден, че ако изобщо съществуват минимални културни форми, то те не могат директно да обяснят максималните културни образувания. Нека това се възприема като пряко оразличаване от модната преди време теория за ‘мемовете’, най-вече в интерпретацията й от Даниел Денет (Dennett 1991, 199-208), който следва директно хипотезата за ‘еволюционен меметичен модел’ на Доукинс от 1976 г. (вж. новото издание – Dawkins 2006, 189-201, 322-323): при тях историческото развитие (мем) бива редуцирано до еволюционни изменения (ген).

Бъдещи методологически стъпки

Изглежда остаряването е най-видимо в своята оптимална форма като културен феномен. Да си припомним възрастта при домашните животни в сравнение с животните на свобода; или пък съхранението в зоологическите градини; или човешкото спорадично дълголетие – всичко това са допълнителни силни аргументи. В крайната си (но не много точна) позиция това наблюдение звучи така: природата не познава старостта преди културата.

Но какво предстои оттук нататък?

      1. Плурализъм. Предложеният модел представя остаряването като възможна и устойчива историческа линия, паралелна и огледална на технологичните революции и прогрес. Разбира се, тук трябва да припомним фундаменталната шега на Джордж Бокс, че „всички модели са същностно погрешни, просто някои от тях могат да бъдат полезни“. Поради тази причина стратегията, която е насочена към множество плуралистични исторически модели, е далеч по-евристична.

    2. Изчисление. Изглежда, че разминаването между идеи и понятия може да бъде поне частично измервано, доколкото протича във времето и има собствен ритъм и собствена област. Със сигурност поне три фактора имат значение за измерването и прогнозите – това е честотата на репонятизациите в определена общност; това е изменението на самата репонятизираща общност; това е съотнасянето с други репонятизации или общности. В тази квантифицираща посока все още има много неясни следствия, нито пък има общоприета методология, така че оставям проблема открит (по-скоро само загатнат).

   3. Творчество. От историко-философска гледна точка остаряването не води до смърт, а към идентичност; това е удържане на някакъв микроисторически процес: стремеж към себетъждественост. Няма изрично само една посока в историческия процес и за разлика от биологичното стареене, тук са възможни регенерации, възстановявания и възкресения. Най-важното обаче е, че остаряването като културен процес не изключва продуктивността и творчеството, напротив – това забавено трансформационно траене е непрекъснато съзидателно. Но това е допълнителна и много обширна тема.

     4. Съвъзможност. Все още не мога да открия преки свидетелства, които да са недвусмислено „за“ или „против“ следното твърдение: в хода на остаряването намаляват съвъзможните понятия (по Лайбниц). Въпреки липсата на убедителни аргументи в едната или другата посока, склонен съм да вярвам, че това е по-скоро коректна и интригуваща хипотеза. Интересно ми е как тя би се отнасяла към феномена на разминаването.

Бих искал да завърша с един въпрос: „Ще помогне ли остаряването за по-точно моделиране на футуристичните програми?“. Въпросът е основателен, разбираем и съм убеден, че трябва да му се отговори положително. Но под него стои един етически проблем, който на пръв поглед няма нищо общо с всички досегашни размишления. Този проблем няма лесно решение и бе началният тласък за написването на целия текст, бе водещ мотив през по-голямата част от изложението и всъщност се крие в основата на повечето от въпросите и размишленията. Този проблем гласи следното: ако бъдещето е непознаваемо, то човек е дългосрочно безотговорен.

Библиография:

Видински, Васил (2010) – Четири схематизации върху Philosophia naturalis при Исак Нютон; в Християнство и култура, том 9, номер 8 (55), есен 2010, с. 46-59

Baudisch, Annette (2005) – Hamilton’s indicators of the force of selection; в Proceedings of the National Academy of Sciences, том 102, номер 23, юни 2005, с. 8263-8268, doi:10.1073/pnas.0502155102

——— (2008) – Inevitable Aging?: Contributions to Evolutionary-Demographic Theory, поредица “Demographic Research Monographs”, под общата редакция на James W. Vaupel; Berlin/Heidelberg: Springer-Verlag, 2008, 170 с.

Chu, D.; R. Strand и R. Fjelland (2003) – Theories of complexity. Common denominators of complex systems; в Complexity, том 8, номер 3, януари-февруари 2003, с. 19-30, doi:10.1002/cplx.10059

Dawkins, Richard (2006) – The selfish gene, ІІ юбилейно изд. [30-годишнина]; Oxford/New York: Oxford University Press, 2006, xxiii-360 с.

Dennett, Daniel Clement (1991) – Consciousness explained; Boston: Little, Brown and Co., 1991, xiii-511 с.

Gavrilov, Leonid A. и Natalia S. Gavrilova (2001) – The Reliability Theory of Aging and Longevity; в Journal of Theoretical Biology, том 213, номер 4, декември 2001, с. 527-545, doi:10.1006/jtbi.2001.2430

Hamilton, William D. (1966) – The moulding of senescence by natural selection; в Journal of Theoretical Biology, том 12, номер 1, септември 1966, с. 12-45, doi:10.1016/0022-5193(66)90184-6

Hayflick, Leonard (2007) – Biological aging is no longer an unsolved problem; в Annals of the New York Academy of Sciences, том 1100 [Biogerontology: Mechanisms and Interventions], април 2007, с. 1-13, doi:10.1196/annals.1395.001

Holliday, Robin (2006) – Aging is No Longer an Unsolved Problem in Biology; в Annals of the New York Academy of Sciences, том 1067 [Understanding and Modulating Aging], май 2006, с. 1-9, doi:10.1196/annals.1354.002

Kirkwood, Thomas B. L. (1977) – Evolution of ageing; в Nature, том 270, номер 24, ноември 1977, с. 301-304, doi:10.1038/270301a0

——— (2002) – Evolution of ageing; в Mechanisms of Ageing and Development, том 123, номер 7 [The Biology of Aging], април 2002, с. 737-745

Kirkwood, Thomas B. L. и Steven N. Austad (2000) – Why do we age?; в Nature, том 408, ноември 2000, с. 233-238, doi:10.1038/35041682

Kirkwood, Thomas B. L. и C. Franceschi (1992) – Is aging as complex as it would appear?; в Annals of the New York Academy of Sciences, том 663: Aging and Cellular Defense Mechanisms, ноември 1992, с. 412-417, doi:10.1111/j.1749-6632.1992.tb38685.x

Martinez, Daniel E. (1998) – Mortality patterns suggest lack of senescence in hydra; в Experimental Gerontology, том 33, номер 3, май 1998, с. 217-225, doi:10.1016/S0531-5565(97)00113-7

Medawar, Peter (1952) – An Unsolved Problem in Biology; London: H.K. Lewis & Co., 1952, 24 с.

Park, Denise и Meredith Minear (2004) – Cognitive aging: New directions for old theories; в New frontiers in cognitive aging, редактор Roger A. Dixon, Lars Bäckman и Lars Göran-Nilsson; Oxford: Oxford University Press, 2004, с. 19-40

Pletcher, Scott D. и Claudia Neuhauser (2000) – Biological aging – criteria for modeling and a new mechanistic model; в International Journal of Modern Physics, том 11, номер 3, май 2000, с. 525-546, doi:10.1142/S0129183100000444

Rose, Michael R. (1991) – Evolutionary biology of aging; New York: Oxford University Press, 1991, ix-221 с.

Salmon, Catherine и Todd K. Shackelford, ред. (2011) – The Oxford Handbook of Evolutionary Family Psychology; поредица “Oxford Library of Psychology”, под общата редакция на Peter E. Nathan; Oxford: Oxford University Press, 2011, 432 с.

Tan, Thomas C. J.; Ruman Rahman; Farah Jaber-Hijazi; Daniel A. Felix; Chen Chen; Edward J. Louis и Aziz Aboobaker (2012) – Telomere maintenance and telomerase activity are differentially regulated in asexual and sexual worms; в Proceedings of the National Academy of Sciences, 27 февруари 2012, doi:10.1073/pnas.1118885109

Weismann, August (1891) – Essays Upon Heredity and Kindred Biological Problems, в 2 тома, том I, превод [авторизиран] Selmar Schönland и Arthur E. Shipley, под общата редакция на Edward B. Poulton, Selmar Schönland и Arthur E. Shipley, ІІ изд.; Oxford: Clarendon Press, 1891, xv-471 с.

Williams, George C. (1957) – Pleiotropy, Natural Selection, and the Evolution of Senescence; в Evolution, том 11, номер 4, декември 1957, с. 398-411