Епиграф: “Хора като мен никога няма да приемат, че надеждите на 90-те години са се провалили тотално.”

—Александър Кьосев

 

Искаме да започнем с едно лично уточнение, а то се отнася до ужасяващата трудност да пишем по темата, ако се имат предвид предмета и огромното влияние, което са оказали и оказват много от интервюиораните за архива на проекта “Академичният (under)ground 1981-1989” върху мисленето и работата ни. Това ни затрудни дотолкова, че се отказвахме на няколко пъти да пишем каквото и да е, а в последния момент преценихме, че единствената възможност е да обединим текстовете си в един. Призмата през която четем интервютата, е свързана с, от една страна, интереса ни към ролята на интелектуалците в производството на идентичности в летните протести от 2013 г. [тема на дипломната работа на Мадлен] и трансформациите на българския либерализъм след 1989 г. [тема на докторантурата на Георги]. В по-широк контекст, мислим за описаните в интервютата практики във връзка с трансформацията на протестната култура през годините на т.нар. преход, тук мислейки заедно с нашата близка приятелка Жана Цонева, с която сме писали другаде за протестите подробно.

Огромното ни притеснение от предмета е свързано с опасността този текст да бъде разбран като целящ да построи дистанцирана историческа реконструкция на университетската култура от късния социализъм, включително и на индивидуалния или институционален опит в рамките на конкретни (не)формални семинари, салони, кръжоци, печатни издания, катедри или пък авангардни художествени форми. От една страна, такава реконструкция ни се струва невъзможна, тъй като използваме единствено архива от интервюта с влиятелни български интелектуалци/хуманитаристи/художници, проведени в рамките на проекта с интервюта “Академичният (under)ground 1981 – 1989”. Ние не съпоставяме биографичните разкази, рефлектиращи върху миналото през настоящето (“Влияят ми неща, които са непосредствени призми при обсъждането на онова време” (Д.Д.)) с други архивни материали, и не настояваме на ретроспективен поглед, необременен от конюнктурната ситуация, неволната митологизация и битките за налагане на смисъл. От друга страна, смятаме, че подобен опит за възстановяване на единична университетска култура съдържа етически проблем, отнасящ се до нежеланието ни този текст да служи като огледало, затвърждаващо едни и оспорващо други идентичности. Това би рискувало съдействие на символно насилие от името на “другите поколения”, “младите”, “страничните наблюдатели” и т.н., санкциониращо едни и утвърждаващо други. И поради това (поредна причина за притеснението ни) текстът да не породи обвинения в непознаване на контекста, погрешно схващане на очевидностите и пр. Работата е там, че ни интересува не Истината за 1980-те, сама по себе си, а какви са ефектите от днешното производство на истини с малко ‘и’ за този период. Още повече, според Бурдийо, както Деян Деянов напомня, “онова, което в illusio се изживява като очевидност, изглежда като илюзия за онзи, който не участва в тази очевидност, защото не участва в играта” (Бурдийо, цит. през Деянов, 1998: 125).

А и “самата интерпретация е част от факта, факт и преживяване не са различни неща, преживяването е страна на факта, то в някакъв смисъл се конструира в момента на разказването” (Деянова, 1994: 29). Но и, струва ни се, това важи не само в рамките на биографичните разкази и прилежащата им ситуация, а и за тяхната интерпретация от страна на задавалите въпросите – при подбирането на цитатите, “разкриването” на мотивациите, извличането на “важното”. Интерпретацията на биографичните разкази конструира тяхното съдържание, както и те на свой ред произвеждат истини за себе си през (само)интерпретация, но вече оказали се неспособни да регулират собствените си употреби.

Политическите ефекти при употребите са и неизменно познавателни ефекти. Според Пиер Бурдийо, в политическите борби за значението на различни практики има символни битки за именуването и класирането на различни практики. Знанията на притежаващите символни капитали не гарантират упражняването на власт: те могат да функционират като властови механизми, само ако се разгръщат „в съответствие с процедури, инструменти, средства, цели, които могат да бъдат валидизирани в повече или по-малко съгласувани системи от знание“ (Фуко, 1994: 82). Символната власт трябва да възпроизведе условията за производство на създаващите реалности класирания, на “практическите операции, чрез които групите се произвеждат” (Бурдийо, 1992а: 134).

Историческата реконструкция, независимо дали се базира на архиви, интервюта или други “данни”, е и конструкция, тя не е неутрална ретроспекция на миналото, а произвежда история и съответно наред с историческата денатурализация може да натурализира чрез историзация. Както казва Мишел Фуко (1992), спирайки се върху техниките на интерпретация при Ницше, Фройд и Маркс, зад интерпретациите няма нищо освен други интерпретации, няма разкриващ се скрит смисъл. Фуко пише, че “в интерпретацията се установява отношение на насилие и осветляване^[1]… интерпретацията не осветява пасивно предоставена ѝ материя за тълкуване, тя може само насилствено да си присвои една интерпретация, която е вече тук” (Фуко, 1992: 114). Интерпретацията е и маска, но зад нея няма лице, а множество разбягващи се маски, няма крайна точка, а борба, чиято ефикасност има властови условия за възможност. Не става въпрос за идеологическо или преднамерено “маскиране” на господството, а за съществуването на различни модуси на историзиращи, на разнородни описващи предписания, имащи множество властови и познавателни ефекти, конституиращи различни и разбягващи се идентичности и напрежения. Казването на истина е винаги вече вградено в политически практики и в този смисъл е продуктивно, включително и от гледна точка на (потенциалните) дестабилизации/рестабилизации (и денатурализация/ренатурализация), до които може да доведе.

Както знаем и от Шютц, “няма Свят, има ‘светове’” и несъизмеримост на “биографичните илюзии” (Деянова, 2009: 76), а “обръщане[то] на пренаписването на историята към пренаписването на биографията”, според нея, “дава възможност да се разбере как пренаписването на историята е вкоренено в биографията” (Деянова, 2009: 78), как “в преинтерпретираните биографии са вкоренени несъизмеримите интерпретации на исторически събития” (Деянова, 2009: 79). Деянова пише това по повод на изследваните от нея “различни ‘Девети’”, несводимостта на различните модуси на паметта за 09.09.1944 г. през 1990-те и изразява съмнение относно възможността за тотализиране на разказа за това “какво се е случило” и вместо това удържа “различните координатни системи на паметта” (Деянова, 2009: 79). Несъмнено контекстите и залозите са несъвместими, а и също така безспорно допускаме прекалено много методологически опростявания. Целта ни тук е само да препратим към подход, който се опитва да направи възможна една “справедлива”, а не “лоша употреба” на паметта, в понятията на Цветан Тодоров, която “помни фактите и често е зов за мъст”. “[Н]е да буквализираме и ‘впаметниковяваме’ спомена…, а да му дадем възможност да комуникира със спомена на другите” (Деянова, 2009: 93). Това би бил подход, позволяващ мислимостта на “правото на памет” (вж. пак там).

Политическото действие се състои и в създаването на нови групи или тяхното унищожаване, позволяващо преобразуването на колективните действия, които тези групи могат да предприемат, за да оформят социалния ред (Bourdieu, 1991: 127). Критическият дискурс (променящ картината на света) е „програма за възприятие“ (Bourdieu, 1991: 128), която предписва ретроактивно, докато описва ретроспективно. Подобен дискурс може да е легитимен, ако изричащите го са припознати като легитимни представители на някаква група. Групата упълномощава своите представители и се упълномощава чрез тях (Bourdieu, 1991: 129). Представителите (въз)произвеждат групите като конструират като сходен разнообразния опит на индивидите в тях, извикват наяве неразпознати  до този момент като такива “общоприсъщи свойства”. Онова, което няма име, трябва да бъде наименувано. Така могат да бъдат зададени и съответстващи на описанието колективни практики. Легитимността на разделенията обаче често бива оспорвана дори от класираните от тях индивиди. Научните описания също могат да повлияят на социалния ред и да се самосбъднат, потвърждавайки своята истинност и относимост към “обективните” практики. Но тези практики се трансформират безспирно.

Описване и предписване на изследователските очаквания от интервюираните

 Интервюираните описват и експлицират предпоставките, очакванията и фоновите знания на питащите, и на съставителите на въпросника. В няколко интервюта интервюираните действат като практически етнометодолози по терминологията на Харолд Гарфинкъл. Тук предлагаме няколко щрихи към конкретни стратегии на описване на предпоставките – от по-меки до радикалното поставяне под съмнение на резултатите от подобни въпроси – например, че въпросникът е “много политизиран” и че:

 

Има много оценъчност… Тя е предварително зададена… априори… все едно търсят да създадат активни борци против комунизма… какво значи ‘Родна реч’ и ‘Пулс’… това някакви дисидентски списания ли трябва да са?.. кои бяха любимите ви преподаватели? Как така ще кажеш, кои са те. Това е санкция. … да извършиш някакви кодификации… кои бяха лидерите на неформалните групи… критикувахте ли режима? Какво се очаква? – Да, критикувах го, не не съм… (З.П.)

 

Интервюираният осветлява (но чрез това описание и предписва) очакванията на интервюиращите, осъвместявайки и удържайки своята и чуждата гледна точка в ситуацията на интервюто:

 

Вие ме питате, дали харесвам Бийтълс или не? И от това вероятно ще се изведе извод, че ако харесвам, например Алла Пугачова, а не Бийтълс, сигурно имам някакъв особен така… Не си падам по интервюта тип донос, макар че за вас това е социологическо проучване…(З.П.)

 

Откриваме и по-меки форми на предписващо експлициране на предпоставките във въпросите като съдържащото се във питането:  “…мислиш ли, че това, което се е случило от момента, когато започна нашето интервю^[2] не влияе върху това, което ще разкажа…”(Д.Д.)

Лиляна Деянова, например, прилага свое интервю, дадено на Симона Тренева, за да разясни “контекста на появата на проблематиката на всекидневието и интереса към феноменологическата социология в Марксовия семинар и отвъд него”. Така тя, описвайки по-важната (от нейна гледна точка) тема, измества фокуса от културата на съпротивата/алтернативните култури в проекта към условията за възможност за автономизацията на научното поле и изследванията на всекидневието през 1980-те, защото, според нея, “т.нар. чудо на 80-те е всъщност необяснимо без чудото на 70-те”. В предоставеното от Деянова допълнително интервю, проведено осем години по-рано от дипломантката Симона Тренева^[3], тя казва:

 

…появата на темата за всекидневието беше пряко свързана с процеса на налагане на идеологическа категория ‘начин на живот’ и пленума по идеологията…. Любен Николов беше участвал в написването на доклада и беше доволен, че е въвел там и категорията ‘всекидневие’, а не само по принуда – давайки си сметка за цялата идеологическа машинария около “начин на живот”….  Благодарение … на новата идеологическа вълна обаче се финансираха повече социалните науки… [това е] в логиката на зависимостта от не по-малко идеологическата категория ‘качество на живот’, появила се неслучайно на Запад с появата на ‘цивилизацията на свободното време’, на потреблението … Процесите бяха свързани с изчерпването на предишния модел на модернизация. (Л.Д.)

 

Макар и тези процеси да се вписват в по-широки национални и наднационални дискурсивни трансформации, от това не следва наличието на тъждественост между употребите на категориите: “За ‘начина на живот’ имаше отвратителни публикации, които нямаха нищо – подчертавам нищо – съдържателно общо с нашите изследвания” (Л.Д.) Дори и да има разриви на нивото на съдържателната употреба, то има определени преливания на формалното ниво на отделните обединяващи означаващи:

 

Ние не разбирахме всекидневието чрез ‘начин на живот’, но Те, те там горе, си мислеха, че ние имаме предвид това – опит да хуманизираме системата и пр., и ние нямахме нищо против те да си мислят, че ние правим същото като тях…

[р]азличията между социологическите институции бяха огромни… имаше конфликтуващи групи в много сложни мрежови отношения… битка за налагане на собствената интерпретация на това как да се преподава социология, кои са добрите изследвания, автори, парадигми… най-решителен … беше приносът на Кольо Коев,…който в края на 70-те написа немалко новаторски статии, а в 1981 г. защити дисертацията си върху Шютц. (Л.Д.)

 

Нямаме възможността да обърнем нужното внимание на тази интерпретация, но искаме да покажем тактическото привнасяне на алтернативен поглед, предписването на предмета на интерес, заобикалящ възприетите като координати на проекта. Все пак, чрез загатнатия от нея подход можем да мислим за пронизването на разнородни и конфликтни позиции от идентични празни означаващи и в останалите интервюта, например “онези Гьолечици опитваха… да напипат пулса на времето… темите, свързани с начина на живот, екзистенциални проблеми, които касаят човешкото всекидневие…” (Х.П.). Ползваме понятието празно означаващо в смисъла на схващането за идентичността при Есекската дискурсивна школа (Муф, Лакло и др.), понятие, което в по-ранните им работи фигурира и като възлова точка.^[4] Ще редуцираме драстично подхода им, защото не той е цел на текста. Важното в случая е, че определени категории като “всекидневие” или “начин на живот” могат да са научни, да оперират в рамките на даден изследователски подход, но те са и исторически вградени, т.е. функционират в конкретни теоретични практики и социални контексти. Подобни празни означаващи са конститутивни за формални вериги от еквивалентности, позволяващи общата идентификация между съдържателно различни дискурсивни практики, и съответно са ефикасни за производството на всевъзможни “парадигми” и солидарности между (например) различни еретически и доксични дискурси.

Нека дадем още един пример за превърнато в празно означащо понятие, категорията всестранно развита личност, която в късния социализъм е важна възлова точка, както за противоречивите тенденции за “хуманизиране на системата” в рамките на езотерично-националистическия дискурс около фигури като Людмила Живкова, за марксисткия хуманизъм, вдъхновен от икономическите ръкописи от 1844 г., за привнасянето (и хетерогенните! употреби) на дискурсите на потребителското общество, за които Деянова говори, а и за ред други. Другояче казано, тази категория не препраща към конкретна теория на личността, политически проект или научна парадигма, а работи като празно/плаващо означаващо, прорязващо множествени и разбягващи се дискурсивни практики. В интервюто с Николай Василев, например, той отчасти на шега (или поне така ни се струва) определя себе си като “всестранно развита личност”, тъй като “рисувам, пиша стихотворения, пея хубаво“. Жельо Желев, от своя страна, и този път съвършенно насериозно, в популярната си дисидентска книга “Фашизмът”, дефинира тоталитаризма като отрицание на “многостранно развитата личност” (Желев, 1990: 273).

Тук, чрез привнесената интерпретация от Деянова, предписваща “същинския” предмет на проекта, както казахме, само загатваме за възможна посока за търсене на социалните условия за възможност за конституирането на споделени пространства в различни и често радикално противопоставени позиции.

Това отклонение е важно за схващането на отношението между описания и предписания не само за предоговарянето на предпоставките или на предмета на изследването, а и за самото наименоване на университетската култура през 1980-те. Употребата на едно или друго означаващо (дисиденство, инакомислие, опозиция, съпротива…), сама по себе си, не може да разкрие или да задейства определна субективност. Необходимо е да се разгледат детайлно начините, по които означаващото функционира спрямо останалите означаващи, както и да се осветлят фоновите знания, от които то зависи, режимите на сблъсък с други употреби и/или конкуриращи се означаващи.

На въпроса “определяхте ли се като дисиденти”, Лиляна Деянова отговаря, че “[н]е бяхме чували тази дума, но се мислехме наистина за инакомислещи”. От решаващо значение е дали (само)описанията/предписанията минават като опозиция, дисиденство, алтернативност или инакомислие. Последното, например, не предполага единствено радикално противопоставяне от позиция отвъд, на чиста морална автономия, извън властовите отношения, но допуска и, поне в някои случаи, критика към спецификите не само на късния социализъм в частност или на социализма въобще, а и на модерността.

 

Ние се занимавахме с философско инакомислие… критика на модерността и този експеримент, в който ние бяхме въвлечени… това подлежеше на съвсем различно обсъждане между хора, които са в един семинар по критическа теория, какъвто беше Марксовия семинар и хора, които принадлежат на различни семинари и затова казвам мета-семинар. Значи, съвсем различни неща разговаряхме ние с пост-модернистите или с хуманитарите… с Бунджулов винаги сме възпявали това, което Бурдийо нарича в ляво от лявото. (Д.Д.)

…социологията като наука е … [к]ритика на отношенията, застиващи като власт, които някаква група иска да монополизира. В нашата катедра /не говоря за цялата и всички/ – и в групата около Марксовия семинар беше силно влиянието на критическата теория и то не само на тази на Франкфуртската школа, но и на Марксовата „критика на политическата икономия”, също и на Фуко. От друга страна обаче властта не беше някъде далеч и там. Ние сме едновременно подчиняващи и подчинени, както казва Фуко. (Л.Д. в добавеното интервю)

Критическите линии, разбира се, не могат да се свеждат до научната практика, затворена в университета, научната практика е положена в по-широки социални контексти. Миглена Николчина, например, споменава клуба по фантастика и прогностика “Иван Ефремов”: “там преживях истинско чувство за свобода, защото научната фантастика и утопията се използваха като платформа за критикуване на това, което е“ (М.Н.). “Критиката” и “това, което е” не са единични. Атанас Славов, когото Николчина нарича “необикновеният център на тази общност” и “лекторски гений, който никога не си беше направил труда да получи никаква диплома”, в свое интервю за сайта “Живот след капитализма” от 2010 г., тематизиращо “икономиката на бъдещето” казва, че:

 

Факт е, че пазарният капитализъм исторически се оказа основният строителен материал на прогреса. Дали е бил единственият възможен – не искам да се впускам в алтернативно моделиране на историята, но трябва да призная, че се оказа най-късият път. Ако си позволя една волна аналогия, човешката ръка може да е най-късият път между две клеми с високо напрежение, но би ли трябвало…(Славов, 2010)

 

Понятието “критика”, в рамките на интервютата, варира от критиката като обръщане към и проблематизиране на условията за възможост, през критика чрез разкриване на скрити сили, до критика към режима/властта/системата, както и всичко междинно. Това не означава, че не може да има солидарности, застъпвания, сливания в споделени идентичности, но така не се анулират вътрешните напрежения.

Нека за последно да се върнем към наименоването. В определени ситуации е възможно означаващите да се обърнат и да се въвлекат в различни употреби, например при описания като “…най-много пострадаха точно неомарксистите… отношението на старите марксисти към неомарксистите е като на ортодоксия към ерес, ереста е повече мразена, отколкото откровеното инакомислие…” (К.Я.). Тук “инакомислие” оперира по-скоро като отрицание, а по-сходно до горното позоваване на “инакомислие” вече е “ерес”.

 

Критика и потребление

 

Има и много позициониращи себе си като алтернативни (или съпротивляващи се) заради потреблението на популярна (предимно англоезична) култура. Това е илюстрирано от цитати като:

 

непрекъснато ми намаляха поведението, защото аз драсках по стените думички от типа Led Zeppelin, Grand Funk Railroad, Janis Joplin forever… въведох слушането на плочи със западна музика… скандал за малкия град…Опитвах се да налагам чужди ценности… заплашиха с изключване от комсомола.” (О.Г.); “разбира се, ‘Пърпъл’, ‘Блек сабат’, ‘Спаркс’ … ‘Джизъс крайст супер стар’. (Г.К.)

 

Чуждото е извиквано и (понякога) като “английско”:

 

Четях много английски книги

 или …бяхме четворка, четирима приятели, които дънехме бридж на фона на първата тепсия на Битълс – ‘A Hard Day’s Night’, нощи наред, цяла нощ до сутринта. (Н.В.)

 

Категорията “чужбина”, между другото, не функционира по еднозначен начин, например не винаги обозначава географското пространство извън националната територия на България:

…не беше възможно да излезеш в чужбина… за първи път излязох от страната през 1992 г. в Билефелд, Западна Германия… За да отида в ГДР трябваше да пътувам през Румъния, защото не съм омъжена и през Югославия мога да избягам. (Н.В.)

 

Освен популярната ангоезична култура, в сферата на алтернативното биват вписвани и непрофесионалните неформални групи:

 

–          аз направих група с едни младежи (А.К.);

–          не съм свирил в група…пеех в средношколския хор на Пионерския дом. Това беше клуб за интелигентни хулиганчета…(Г.К.);

–          едно от хубавите неща на Андрей Райчев, въпреки многото му кусури, аз не го харесвам изобщо, но пееше хубаво, правеха многогласни хорове с Ивайло Дичев, Сашо Кьосев (О.Г.);

–          рок-операта за Витгенщайн, която подарихме на Деян Деянов (А.К.).

–          и ред други.

В биографичните разкази са налични разминавания във връзка с ограничеността на достъпа до западни популярни (контра)културни продукти. Така едновременно разбираме, че

–          всичко беше недостъпно. Трябваше някой да има родител, който пътува… слушах сръбски радиостанции през пращенето и пукането, защото ги заглушаваха (М.Н.);

–          на мен ми беше важно да чета българска книга [става въпрос за “Ерос и Танатос” на Богомил Райнов], в която героят пуши син Голоаз … [н]е да жъне с Белчо и Сивушка (Д.Л.),

 

но също и че

–          [т]е [шофьорите в международния транспорт] бяха като Aмazon днес, просто поръчваш…(О.С.);

–          [книгата] ‘Магнетофонната младеж’ [на] Юлиян Вучков…си я предавахме от ръка на ръка, за да можем по-информирано да подражаваме на ‘упадъчността’ (Л.Д.).

 

 

 

Ефикасността на съпротивите/инакомислието

 

В почти всички интервюта се проблематизира ефикасността на “академичния underground”.

Зависи как ще се дефинира критичността… ние се опитахме да разиграем този текст и да направим някакво внушение… мислехме, че много дърпаме лъва за опашката, а … никакво впечатление не направи… още може да се види – във “Философска мисъл” (КК);

революционизирали публичното говорене в тесни кръгове, и комунизмът, той какво да прави завалията – паднал. (Г.К.);

…всички започнаха да си спомнят, че са говорили неортодоксални по отношение на стария режим… ако засягаше по някакъв начин режима, той щеше .. да реагира. (К.Я.)

 

Има сериозно разминаване обаче в разбиранията спрямо какво се измерва ефикасността (или нейната липса), както и за мотивациите на участието, например:

 

 да си мисля, че тази система трябва да се смени с капиталистическа, въобще не ми е било през ум, не съм смятала, че това нещо си заслужава такъв тип промяна… може би… те са мислели, защото като дойде 10-ти ноември просто ни отстраниха… ако знаех, че автентичното е капитализмът, нямаше да стъпя в Синтез (Д.Л.)

“…все пак капитализмът така малко идеалистично беше разглеждан, именно в Синтез през самите автори като Бодриар започнахме да мислим критично и капитализма… по-скоро се е говорело критично за капитализма, отколкото за социализма (О.С.)

 

На подобна интерпретация противостоят разкази като:

 

 …не се изживявахме като хора, които ще тръгнат с риск за живота си да се борят със системата…От друга страна, нямах намерение да се примирявам или да им се плаша. Решена бях да не позволя да ми се случи това, което се случи с баща ми, който втората половина на 1970-те паранояса и беше болен на тази тема… аз си казах, че няма да позволя страхът от тази система да ме направи луда… два пъти са му предлагали да стане доносник… отказал, но превъртя… Интуицията ни беше да говорим по начини, които не съвпадат и не подкрепят официалното говорене, но които са такива, че да не можем директно да бъдем уличени за това, което правим. Идеята беше именно изместване и подкопаване, а не пряка конфронтация…Разширяване на пространството. (М.Н.)

Има твърдения като това, че “…повечето бяха много радикално настроени към това – комунизмът да си отиде” (К.Я.), а има и настоявания на осъзнатостта на съпротивата, стремяща се към изграждането на пазарна демокрация: “всички тогавашни дисиденти не сме работили за социализъм с човешко лице, работили сме за демокрация, за политически плурализъм, пазарно стопанство” (Н. В.). В същото интервю обаче е изразено разочарованието от реално съществуващата демокрация и премахването на Държавна сигурност:

 

Не желая, не обичам тези структури. Знам, че са полезни, знам, че една държава трябва да има и разузнаване, и държавна сигурност… Големият проблем на демокрацията е, че разгради държавната сигурност – това е. [Б]андити[те] … няма кой нито да ги следи, нито да ги хване… (Н. В.)

 

Власт и съпротива

 

Въпросът дали има радикален разрив между власт и съпротива, макар и не винаги експлицитен, е ключов в повечето интервюта, като се преплитат тактически, ценностни и описателни нюанси. “За участие в комунистическия режим или против него? Всичко е много по-разпиляно в едно конкретно живеене… ” (М.Н.), “Разбира се, и ние бяхме идейно леви, идейно идентифицирани с публичната част на БКП. Съпротивата беше интелектуално-културна… съпротива да се махне, не помня” (А.Р.), “имахме едни дълги тежки разговори на тази тема затова дали истинската съпротива се прави извън партията или когато си в нея” (А.К.),  “…имаше ясно разделение по отношение на идеята може ли или не може отвътре да се смени системата…” (М.Н.), “Макар формално май да се споменаваше поне за първата Гьолечица името на Петър Митев като шеф на организационния комитет… А ЦК на ДКМС доколкото си спомням даде пари за поканването на много важните за нас философи от Москва.” (Л.Д.)

Андрей Райчев, разказвайки за своите преподаватели по философия, казва, че те

 

бяха направили оазис в университета… покрай тях се беше завъдила, така като отклонение – група социолози… Те дисиденстваха през интеграция… Любен Николов по онова време беше съветник на Александър Лилов… Лилов беше прогресивно нещо… Спря стриженето на косите, започна да се говори нормално… една нормализация на социализма… аз се заразих… построихме един много сериозен план за интеграция (А.Р).

 

В тази връзка Райчев разказва любопитна история:

Станах член на ЦК на БКП… не съм бил доносник, защото на мен ми докладваха… моята задача беше да отговарям за Института по философия, по социология, Института за право и на Института за съвременни социални теории… и ми се случи любопитна сцена при първата ми ритуална задача, която беше да се обиколят всички партийни секретари…И той започна да ми докладва, че има едни лоши – главно Деянов и Райчев… Той казва: “Това е обезпокояващо явление”. Има обезпокояващо явление, ето Райчев и Деянов. Аз честно казано се насладих на момента и поизчаках малко да говори и после му казах: “Ако можеш да ми спестиш подробностите, Райчев съм аз, нали”… той много бързо зави… и каза: „Не, бе Илия ги говори тия работи, аз не ги говоря. (А.Р.)

Приемствености

 

До каква степен, в рамките на биографичните интервюта, направени като част от проекта “Академичният (under)ground 1981-1989”, има споделена идентичност? Какво я обединява и какво я разединява? Какви са политическите ефекти от това днес?

Както споменахме в началото, непосредствената позиция, пречупваща конструирането на биографичните разкази, е в настоящето и по-конкретно протестната 2013 г. В едно от интервютата на въпроса “виждате ли някаква приемственост между тогавашните протести… и сегашните протести?”, четем отговор:

 

протестите за оставка на Орешарски не подкрепям, категорично. Протест за оставка на…всички, целия мръсен, гаден политически елит – да, подкрепям категорично… Аз съм за ликвидиране на досегашния корумпиран политически елит. Целият. Това са Авгиеви обори и трябва да се пусне реката през тях, за да бъдат разчистени. (Н.В.)

Налични са разнородни интерепретации на приемствеността, но, общо взето, твърде често отсъстват търсения на преки продължителности. На въпроса за приемствеността четем още отговори като “…този протест според мен не можа да се случи като общоуниверситетско събитие… малка част от студентите участваха” (О.С.), “Този въпрос е некоректен – през 80-те години ние не сме правили протести в смисъла на масови политически актове. (Г.К.), “Може външно да напомня на онези протести, но ако трябва да търсим връзка с онези форми на комуникация – не.” (КК)

Тук трябва да признаем собствените си предразсъдъци си относно описанията на университетската култура от 1980-те. Първоначално се опасявахме от откриването на производства на едноизмерни биографични континюитети, които ретроактивно предписват, под формата на ретроспективно описание, годни за употреба политически идентичности в рамките на протестите срещу Орешарски от миналата година. Изчитайки интервютата обаче се оказа, че не е било възможно да сме по-далеч от истината.

Чрез предствените от нас примери показахме много точки на несъизмеримост между биографичните разкази, без да претендираме за изчерпателност. Предложеното от нас четене, в този смисъл, разколебава потенциала за тотализиране на този опит под формата на разкази като: интелектуалният елит през 1980-те е пропит от всеобщо отрицание на тоталитарния комунизъм с различна степен на смелост и радикалност, но осъзнат стремеж за изграждане на либерално-капиталистически режим. Днес последният останал незавършен, защото зли сили (турците, комунистите, чужденците, манипулаторите и т.н.) дърпат конците, кроят пъклени планове, плетат интриги и подменят Прехода, за да разклатят “естественото ни право” да сме европейци и да ни вкарат “обратно в Азия”. Вероятно такава грандиозна реконструкция е практически осъществима, в различен режим на четене, а и би била политически ефикасна, но си струва да се попита – за какъв проект? Употребата на образа на една тотализирана антикомунистическа съпротива, мислеща през автентична свобода срещу тотално подчинение, рискува да повтори историята като фарс, да се впише в днешните обещания за поредното “програмно правителство на националното спасение”, обединяващо всичко, от крайната десница до проевропейските либерали срещу Задкулисните национални врагове.

Предложената от нас детоталитаризараща интерпретация на интервютата и съответното схващане на алтернативните университетски практики в тяхната хетерогенност потенциално би могла да разкрие възможността за различни употреби днес. Независимо от това, че често се говори за прагматичност и конкретни политики в конкретни сфери, за експертизация на управленското познание, в днешната (съвсем не нашенска) криза на представителната демокрация, провокирана от – както показват автори като Шантал Муф – постполитическата и постидеологическа конюнктура, това вече е забравено. Търсят се нови и нови проекти за пълно и окончателно национално избавление, основно на спасители, от безплътното “КОЙ”. От позицията на обръщането към множествеността и несъизмеримостта на мечтите, и към разбягващите се хоризонти на надеждите, проследими в интерпретираните от нас разкази за 1980-те, няма как да не симпатизираме на казаното от Александър Кьосев в края на даденото от него интервю:

 

Хора като мен никога няма да приемат, че надеждите на 90-те години са се провалили тотално. Те винаги ще искат по някакъв начин да ги върнат и да дадат един хоризонт на надежда на тази нация, която го е загубила. Но аз, разбира се, смятам за глупави възгласите “червени боклуци”, тоест неосмислената носталгичност и ретроспективност, в която няма никаква критическа идея и никакво усещане за разликата между сега и преди, което намирам за глупаво. Имаше подобна мощна носталгична, защо да не кажем и реваншистка енергия, но реваншът не трябва да се тълкува като нещо лошо. Просто ние се надяваме, копнеем даже за възстановяване на една елементарна справедливост, която беше отнета. (А.К.)

 

 

Библиография:

 

Bourdieu, P. (1991) Language and Symbolic Power. Cambridge: Polity Press

Laclau, E. Mouffe, Ch. (2001) Hegemony and Socialist Strategy. London: Verso

Бурдийо, П. (1992) Социално пространство и символна власт. Превод от френски: Лиляна Деянова. В: Социологически проблеми, бр. 4, с. 125-135

Деянов, Д. (1998) Бурдийо: Загубата на биографичното illusio. В: Социологически проблеми, бр. 3-4, с. 124-139

Деянова, Л.(1994) Социологията като фотоувеличение. в: Български фолклор, кн. 6, с. 28-31

Деянова, Л. (2009) Очертания на мълчанието. София: Критика и хуманизъм

Желев, Ж. 1990. Фашизмът (тоталитарната държава). София: Издателство на БЗНС

Николчина, М. (2013) Изгубените еднорози на революцията. София: Литературен вестник

Тренева, С. (2005) За една алтернатива на официалната българска социология в края на 70-те и през 80-те години на XX век. в: Социологически проблеми (3-4)

Фуко, М. (1992) Генеалогия на модерността. София: УИ “Св. Климент Охридски”

Фуко, М. (1993) История на сексуалността. Том 1. Волята за знание. Плевен: ЕА

Фуко, М. (1994) Що е критика? (Критика и Aufklärung). В: Социологически проблеми, бр. 1, с. 73-85

 

 

Интернет източници:

 

Славов, А. Към едно по-добро бъдеще. Достъпно на: http://www.lifeaftercapitalism.info/interviews/188-atanas-slavov-interview Последно посетено на 10.10.2014г.

---