А. Кьосев: Веднага вторият въпрос – моделираш ли фигурки с глина?
И. Илчев: Сигурно съм го правил навремето.
А. Кьосев: Четеш ли поезия?
И. Илчев: Уха!
А. Кьосев: Задавам тези въпроси във връзка с това какво е личното отношение на ректора към така наречените художества, към изкуствата?
И. Илчев: Мисля, че няма защо да се говори за това. Изключвайки моите познатите от артистичните съсловия, сред приятелския ми кръг мисля, че аз съм човекът, който притежава най-много картини, които при това са купени от мен. Имам само една подарена картина, всичко останало съм купувал сам не толкова със заплатите от университета, които никога не стигат, но с хонорарите, които съм получавал за научната си работа.
А. Кьосев: Значи следващият въпрос е логичен. Защо при такъв ректор в университета не се преподават изкуства, като изключим литературата, която се включва в един филологически комплекс?
И. Илчев: Изкуство се преподава във ФНПП (Факултет за начална и предучилищна педагогика). Има го заложено в програмата. По времето, когато бях декан на Историческия факултет, преди 3-4 години, с помощта на двама много ентусиазирани колеги направихме цялостен план за създаване на нова бакалавърска специалност, свързана с изкуствата. Нашата идея беше това да бъде симбиотична специалност, която да не е ограничена само в Историческия факултет, но да бъде направена съвместно с ФНПП, с Философския факултет, със Стопанския факултет. Тогава обаче отчетохме, че може би нямаме все още изкуствоведи в тесния смисъл на думата, работещи в университета, затова ние по-скоро бяхме насочили проекта към социалните аспекти на изкуството. Изкуството като част от обществения живот. Там където действително имаме специалисти. За съжаление тази инициатива беше провалена от съпротивата на съвета на Исторически факултет, който сметна, че това не е работа на факултета и не той трябва да го организира. Оказва се, че някои колеги психологически са много добре подготвени да се ползват от плодовете на реформите, но самите те не ги правят.
А. Кьосев: Това наистина не е работа само на Историческия факултет.
И. Илчев: Не е, ние говорим не само за Историческия факултет…
А. Кьосев: В интерес на истината трябва да спомена, че в университета вече има магистърски програми, които преподават изкуства. Говоря за програмата, на която аз самият съм директор – “Изкуства и съвременност” във Философския факултет, а и за програмата на моя колега Огнян Ковачев в Славянски филологии, която се казва “Литература, кино и визуални изкуства”. Може да се каже, че това са някакви “лястовички”, но те не са достатъчни. Ние с Орлин Спасов доста сме говорили по тази тема и смятаме, че ни е необходим факултет за изкуства. В университета преди няколко години се възстанови Богословският факултет, наскоро се възстанови и Медицинският факултет, но все още тази част, която се нарича “университас”, частта на общото академично и универсално знание, отсъства. Отсъства в цялостния, систематичен, истински, академически вид.
И. Илчев: Напълно съм съгласен, но много се съмнявам, че може да се състави факултет, защото въпросът за неговото създаване опира до необходимостта от твърде статична, с много малко възможности за преливане на курсове и специалности от един факултет в друг. Мнението на групата, която работи върху научната стратегия на университета, а и моето, е, че е хубаво да преминем към една по-гъвкава, а защо не и виртуална структура на преподаване, която да не е обвързана с точно физическо място, с кабинет или определена фиксирана заплата. В такъв случай аз не виждам защо да не направим, това вече можем да направим, един виртуален факултет по изкуствата. С други думи, нещо, което обединява условно колеги от различни факултети и което се финансира на базата на държавния прием. Дай Боже да тръгнат и магистърски програми с частично финансиране.
О. Спасов: Не оголваме ли все пак една територия, която е изключително привлекателна за младите хора?
И. Илчев: Не, ние не я оголваме, защото тя не е била облечена.
О. Спасов: Да, но я оставяме, така да се каже, доброволно на другите, на конкурентните университети.
И. Илчев: Напълно съм съгласен, много хубаво би било, но да имаме предвид думите на Санчо Панса в “Дон Кихот” “по-добре врабчето в ръката…”. Не бива да забравяме, че университетът трябва да влага в бъдещите няколко години средно по 15 щатни бройки в Медицинския факултет, за да запълни неговата щатна картина.
А. Кьосев: Няма никакво съмнение, че практически и бюрократически това в момента не може да стане, ако разсъждаваме за конкретните възможности, а те в някакъв смисъл са най-важните. Това обаче не ни пречи да помечтаем: мечтите и мисленето, свързани с тях, имат една важна функция: те променят границите на мислимото. Т.е. има два въпроса, какво и как. Въпросът “как” се оказва по-труден. Нека за момент да го забравим. На брейн сторминг трудностите се забравят за малко и се мисли в по-мащабен план, често пъти в утопичен хоризонт. Въпросът е какво бихме искали да направим, ако такъв факултет има, било то виртуален или не, реален или не, след 10 или след 2 години. Какво би правил този факултет, каква би била неговата функция и място в университета, и въобще как той би се пласирал не само на пазара, а би намерил своето истинско място и роля в самия университет и в публичната функция, която той има – ето това са нормативни въпроси. Нека да разсъждаваме първо по тях, а после да мислим за реалните пречки и т.н. Нека да бъдем утописти – поне за малко и по контролиран начин.
И. Илчев: Това е много хубаво, напълно съм съгласен. Не съм съгласен само с разделението на ролите в тази пиеса, защото като правило обикновено мечтаят едни, а след това ректорът влиза във второто действие и трябва да го направи.
А. Кьосев: Е, ние сега каним ректора да мечтае.
И. Илчев: В бюджета за следващата година е заложено ремонтиране на помещението, известно като “При професорите”, и превръщането му в културен център на Софийския университет. Ние можем още следващата година, в случай, че създадем такъв културен център и имаме добри хора, които да работят в него, да помислим за съвсем неформални неща за привличане на студентския интерес към изкуството. Откровено да кажа – аз бях не смаян, а шашардисан, да използвам тук хубавата чисто българска дума. Бях шашардисан преди няколко дни на лекцията си по Балканска история, когато помолих от присъстващите да вдигнат ръка тези, които са чели нещо от Иво Андрич. Оказа се, че нито един от целия курс не е чел абсолютно нищо от него и аз трябваше да им обясня, че всичко, което ще научат от мен като знания, не може да замени разбирането за Балканите, което биха придобили само от една малка книжка като “Прокълнатият двор”, да речем. За съжаление, с изключение на една малка група ентусиасти, които се интересуват от поезия, изкуство или театър, огромната маса от студенти е нихилистично настроена. На мен като преподавател това ми пречи ужасно много, аз непрекъснато задавам въпроси по време на лекциите си като се опитвам да провокирам асоциативното мислене на своите студенти. Но положението е отчайващо, с голямо откровение – отчайващо. Онзи ден бях поразен, че никой не е чувал за операта “Бохеми” на Пучини.
А. Кьосев: Така е, да, и най-засегната е литературата, словесното изкуство, което в България е имало най-важна и мощна традиция, но това е друга тема. Преди да започнем този разговор с доц. Орлин Спасов, с Владия Михайлова, мой докторант и редактор в списание “Пирон” и с Кристина Йорданова, докторант в Славянски филологии, също редактор в списанието, си помечтахме малко как би изглеждал един такъв факултет за изкуства и какви биха били неговите функции. И аз ще поканя моите колеги да се намесят, но ще започна с това какво аз си мислех. На първо място това е една много важна област от самото академично знание. Нещо, което ние не покриваме, както казва Орлин Спасов, оставяме го на своите конкуренти. Тази област обаче се развива, развива се много агресивно и в нея има най-различни нови неща, като компютърно изкуство, графичен дизайн, популярна култура, разнообразие от телевизионни форми на изкуството, които за младите хора са страшно привлекателни. Те може да не се интересуват от опери /макар че има и такива, които се интересуват и от това/, но се интересуват от други неща. Това е една едновременно академична и пазарна ниша, която ние изпускаме. Но в това е по-малкият проблем.
По-сериозно е, че през изкуствата и художествената публичност университетът би могъл да участва в артистичния живот на страната и да стане водач на една алтернативна публичност, от която България се нуждае. Той би могъл да излъчи послания, ако стане естествен синтезатор, фокус и център на интересни интелектуални и художествени процеси. Университетът може и трябва да присъства в публичното пространство като академичен и културен авторитет едновременно. И на трето място, този въображаем факултет би могъл да бъде направен не утопично, а именно хитро, да има страшно много студенти и да изпълнява много важна функция. Самата дума изкуства има няколко смисъла. Единият – това е изкуство в днешния, да го наречем постромантически, смисъл. Другият е изкуство в латинския смисъл на “Artes Liberales”, така наречените свободни изкуства. Нашите конкуренти са създали вече програми и факултети “Artes Liberales”, които представляват сериозен общообразователен курс от една или две години. Някои правят и бакалавърски програми в тази рамка. Съвременните свободни изкуства са базово хуманитарно образование, без което не може. Нашите студенти и кандидат-студенти идват в университета все по-слабо подготвени. Те се нуждаят от такъв курс или от система от такива курсове, от една страна, за да повишат своето академично равнище, да имат обща култура, без която просто не може. И, от друга страна, се нуждаят от психологическо време да изберат истинската си специалност. Напомням, че в средновековния университет “Artes Liberales” е бил факултетът, който е подготвял за другите факултети. Да си представим един факултет, който обединява специализирани програми по изкуства, и може би в магистърските програми да бъдат още по-фокусирани, и заедно с това той да бъде “Artes Liberales”, факултет за свободни изкуства и да има общообразователни функции за целия университет. Според мен той би имал много кандидати, а в него ще влязат и пари. Тук ще спра, за да дам възможност и на другите са се намесят.
О. Спасов: Така хората, които не са чели Андрич, вероятно ще намалеят, защото ще го прочетат в тази първа фаза на обучението си по изкуства.
А. Кьосев: Мисля, че със значението на самата дума “изкуства” може да играе и то в полза на университета.
В. Михайлова: Аз си мисля, че освен образователната функция, която обучението по изкуства би имало, университетът разполага с един хуманитарен изследователски капацитет, който е все по-необходим във всички сфери на изкуствата днес. Той е необходим, за да създава контекст и да поддържа самия художествен дискурс в публичното пространство. Какъв е начинът според Вас университетът да даде този хуманитарен ресурс на изкуствата?
И. Илчев: За да използвам думите на доц. Кьосев, ще кажа, че с удоволствие бих си мечтал. За съжаление обаче, макар и да ми е неприятно, в повечето случаи моята функция е тази на човека, които непрекъснато държи в ръката си кофа със студена вода и я излива върху главите на ентусиастите. Европа ни натиска да преминем към системата „3+2+3″, при която бакалавърската степен е само 3 години. В тези времеви рамки това, за което доц. Кьосев си мечтае, и това, което вие казахте, просто няма как да стане.
А. Кьосев: Това не е ясно, защото в много университети по света, където има въведени тригодишни бакалавърски системи, “Artes Liberales” са по 3 години. Хората, които могат да си го позволят, защото това е и финансов въпрос, следват 3 години, придобиват обща култура и истинско хуманитарно образование, след което си избират специалност.
И. Илчев: Това е възможно по принцип, но според мен при нас все още няма материални условия и скоро няма да ги има, за да може да се случи това, което се случва понякога в Западна Европа, където хора на 55 години например започват да следват в областта, за която са си мечтали цял живот. Тук нямаме условия, които да позволят на една достатъчно голяма група от хора да тръгнат към този модел образование. Но пак повтарям много хубаво би било да ги има и според мен действително може да се тръгне от някаква виртуална форма, както и да се потърси финансиране за нея. Може да се тръгне и около културния център, който правим. Имайте предвид обаче, че все пак една от функциите на образованието е да поддържа традицията, добрите неща от традицията, а и същевременно да развива нови. Засега университетът е много консервативен. Едно от нещата, които опитваме да направим, но за съжаление може би няма да стане за 2009 г., е, че искаме да предложим група от четири дисциплини – две в областта на естествените науки и две в областта на хуманитарните, това може да бъде например някакъв общ курс по цивилизация, по изкуство или философия, да речем, като студентите от естествените науки ще трябва да изберат с абсолютно задължение един от двата предложени курса и обратно – студентите от хуманитарните дисциплини ще трябва да изберат един от двата, предложени от естествените науки. Аз не съм привърженик на философията за създаване на тесни специалисти в университета, защото те не се създават нито за три, нито за четири години. Много повече би ми се искало да създадем един широко скроен човек, който вижда живота по-цялостно, защото животът, в крайна сметка, е един-единствен…
О. Спасов: Е точно изкуствата не са ли един точно такъв терен?
И. Илчев: Абсолютно, вие чукате на отворена врата.
О. Спасов: През последните години виждаме как изкуствата все повече се доближават до университета, поемайки много от работата на традиционно аналитични дисциплини. Изкуството става все по-политическо. То се превръща в аналитичен и критичен инструмент. Можем да дадем безброй много примери за различни пърформанси и акции, които, освен естетически, са и чисто изследователски актове. Те интервенират и разчупват някакви традиции, взривяват съществуващи навици.
И. Илчев: Да, изложбата, която направи Институтът за съвременно изкуство, е точно това. Имаше протести от страна на преподаватели, които казваха, какви са тези глупости и защо това се прави по този начин. Моят отговор към тях бе, че това се прави именно, за да подразни мисленето им и да го насочи в други посоки.
О. Спасов: Всъщност границата между знанието и изкуството все повече се размива…
И. Илчев: Аз съм напълно съгласен.
А. Кьосев: В последна сметка си мисля, че тази програма за широко образование, за гъвкаво образование, съвсем не е антипазарна. Но тя не е и антиакадемична, напротив. Тя е в епицентъра на академическата мисия, защото изкуствата са свободни, а академическата свобода, която е така важна за всеки университет, е невъзможна без въпросната базова култура, без хоризонта, за който си говорим…
И. Илчев: Абсолютно съм съгласен, обаче как да го направим.
А. Кьосев: Е, този разговор нямаше практически цели, той беше игра по тактическо мечтаене.
О. Спасов: Да се надяваме, че медицината няма да изяде изкуството.
К. Йорданова: Ще добавя нещо малко встрани от разговора. То е по-скоро лична гледна точка. Мисля, че изкуството съчетава неща, което науката е забравила да прави – духовността с удоволствието и ентусиазма. Според мен студентите имат нужда от нещо, което да им дава мотивация, а изкуството би могло да им даде много силна мотивация.
А. Кьосев: Освен това самите студенти започнаха да организират инициативи, които са свързани с изкуствата. Социолозите например организираха киносеминар, който е много интересен и успешен.
О. Спасов: Студентите в журналистическия факултет правят документални филми, които излизат извън жанра на чистата документалистика. В повечето от случаите те се стремят да вложат естетически послания във филмите си, подхождайки към снимането и сценария по много творчески начин. Съвременното изкуство е един много по-бърз ход към критическата позиция на младите хора. Просто защото то борави с работещи кодове, които те много бързо усвояват и много добре разбират, дори по линия на популярната култура. Така че това е един много продуктивен начин за въвличане на студенти в академични дейности и изследвания.
И. Илчев: Аз съм напълно съгласен, че не би следвало да има истински университет без изучаване, преподаване и изследователска работа върху проблемите на изкуството. Ясно е, че това трябва да го има. Ясно е, че ниша има. Въпросът опира до второто действие.
А. Кьосев: Аз мисля, че е добре този разговор да спре дотук. Той нямаше практически цели. Беше, ще повторя, упражнение по мечтаене с определени тактически цели: отместване на хоризонта на мислимото. Естествено, мечтите винаги се сблъскват с пречки и невъзможности, но нека да не ги фрустрираме и отрязваме предварително. Да им дадем шанс.
