Въпреки популярността на сюжета с изгубването в големия град, да се изгубиш не е лесно. Не е лесно да замижиш с онова рационално вътрешно око, което непрестанно картографира терена, чертае маршрути, търси, засича и запаметява координати, бележи пространството с ментални маркери, разчита знаци и заснема гледки. Постигането на онази „целебна празнота”, с която Куин, протагонистът на „Град от стъкло” от Пол Остър, помирява външния и вътрешния си свят при безцелното скитосване из града, ми се струва още по-трудно в София, отколкото в Ню Йорк. Не само защото София е град, известен с отявлената си враждебност към пешеходеца и нескритото си благоразположение единствено към практикуващите паркур, но и защото визуалната агресия и безцеремонна натрапчивост на софийския постсоциалистически пейзаж прави невъзможно самоцелното фланьорство на погледа. Но не целебно изпразване на съзнанието чрез бродене из града като лек срещу отчаянието на (пост-)модерния човек обитаващ (пост-)модерния град е целта на проекта „Алтернативна културна карта на София”¹.

Едноименният пилотен проект, който ще наричам за по-кратко просто Картата, стартира през лятото на 2009 г. с амбицията да състави един по-различен туристически (но не единствено туристически) справочник на София, разкриващ „домашното” лице на града, останало в сянката на традиционните туристически забележителности и официалните културни институти. Става дума за един справочник на „културните потайности” на града – местата на града, разказани като за „чужденеца” (бил той посетител, а защо не и жител на града) от позицията на „местния”. Или ако следваме разграничението, което дьо Серто прави между място и пространство, това са по-скоро пространствата на града – практикуваните места, защото една такава карта-справочник привилегирова практиките пред самите места и техните физически атрибути, като се опитва да снеме една жива картина (доколкото това е възможно) на градските места, така както те се обживяват и „произвеждат”. Идеалните потребители на Картата не са изправени пред дилемата „воайори или ходещи”, формулирана от дьо Серто. От тях се очаква да съчетаят воайорството и ходенето с една друга, трета практика – да се сближат максимално с „правещите” града и да станат техни съпричастни съучастници.

Четирите условни и взаимно преплитащи се типа „културни потайности”, обозначени на Картата, са в известна степен предопределени от дисциплинарния фокус на включилите се в проекта магистърски програми на Софийски университет – „Изкуство и съвременност”, „Културна антропология”, „Мениджмънт и социализация на културното наследство” и „Градски изследвания”. Първият тип места са местата на алтернативната художествена сцена – малки независими галерии, заведения със специфична културна програма, дори парадоксални места без място, като студио „Даухаус” или култовото предаване „Аларма пънк джаз” на програма „Христо Ботев” на Националното радио. Вторият тип места е до голяма степен културно-антропологически дефиниран – това са местата на специфично софийски, градски културни практики, местата на всекидневните и популярните култури. Сред тези места са и местата за срещи, забавления и занимания от най-различен характер – шахмат, джаги, салса, танго, народни хорá, кибичене в парка, въртене на пой, хапване и пийване, пазаруване и др. Третият тип места са малко познати архитектурни забележителности, повечето от които не попадат в официалните регистри на културното наследство, но са значими било то поради своята архитектурна стойност или поради това, че са свързани със събития или личности от културната и политическа история на града. Сред тях са някои по-малко известни образци на българския архитектурен модернизъм, обществени сгради от социалистическия период, съвременни жилищни сгради с международни отличия, но също и безвъзвратно изтритите от градския пейзаж архитектурни паметници като Бирената фабрика на братя Прошек, сладкарница „Феята” и ресторант „Ропотамо”. Четвъртият тип места са почти невидими в градското пространство – това са местата на малцинствените групи в София, които изцяло отсъстват от традиционната туристическа литература – това са местата на ромската общност, на имигранти с различна етническа и религиозна принадлежност, на хора с различна сексуална ориентация, на хората с увреждания и др. Освен сравнително по-популярни места като Битака и Женския пазар, сред откритията на екипа са Птичият пазар, бившите Виетнамски общежития, булчинският салон в квартал „Факултета” и малки работилнички, просъществували незнайно как и до днес.

Какво обаче й е „алтернативното” на Алтернативната културна карта на София? Значенията на релативната категория „алтернативно”, заложена в концепцията на проекта, се колебаят в доста широкия диапазон на неконвенционалното, некомерсиалното, непопулярното, непознатото, невидимото, непредставеното, но също и авангардното, иновативното, контра-културното, ъндърграунд-ното и какво ли още не. Тази амбивалентност безспорно отваря пространство за полемики, но претенцията на Картата далеч не е да зададе канон на „алтернативното”.

На първо място, Картата изхожда от едно различно, разширено разбиране за понятията култура и културно наследство. Традиционните репрезентации на София, както и на България като цяло, поставят фокуса върху „високото” културно наследство, върху хомогенното, етнически чистото, номинирано и „въобразено” като национално културно наследство, върху материалното, най-често недвижимо, културно наследство, върху исторически отдалеченото минало. Картата иска да направи точно обратното – да извади на показ „ниското” културно наследство (всекидневните и популярни култури), да мисли културата в множествено число (алтернативни култури), да даде глас на религиозното многообразие и на етнически пъстрото, маргинализираното, локално специфичното наследство, да обърне погледа към нематериалното наследство – към практиките, а не към артефактите, да смали мащаба и да приближи обектива към микро-културните единици, да реваншира близкото минало и настояще, да разколебае териториалните йерархии като осветли периферията наравно с центъра.

Второ, алтернативността на Картата се отнася към един по-различен начин на писане за града и неговото културно наследство. Картата не иска да поднесе „сухата” фактологична информация, която ще се намери във всяка една енциклопедия, а да предложи увлекателен и ангажиращ личен разказ, който търси баланса между информативното и интересното и провокира любопитство, разбиране, симпатия и още повече – подхранва желание за фланиране, изгубване и откривателство из града. Картата е един вид пътеводител „с пряка реч” – пътеводител, в който се чуват гласовете на обитаващите града – дядо Тане от Бистрица, бай Ризо ковача, бай Митко от Филиповци, чичо Любо от Птичия пазар, Елица от школата за народни хорá, Мато от кръчмé „Сам дойдох”, саксофониста в парка „Заимов” и много други. Обратно на традиционния пътеводител, който претендира за обективност, говори в безлична форма и така упражнява своя авторитет, Картата е продукт на различни субективности – от една страна, на субективния подбор на включените места, от друга – на субективните гласове на жителите на града, и от трета – на субективния поглед на пишещите за тези места. Това е пътеводител-заместител на софиянеца-приятел, който ще разведе своите гости из града и ще им покаже града, такъв какъвто го познава.

С раждането на модерния научен дискурс картата постепенно се изчиства от субективните пространствени разкази („маршрутите”), за да приеме съвременния си вид на „тотализиращо оплоскостяване на наблюденията” (дьо Серто). Културната карта се опитва да върне индивидуалния човешки мащаб на картата, да я насели отново с маршрути, свързващи лични траектории, субективни маркери и знаци. Като всеки един колективен продукт обаче, Картата претопява субективността на текстовете в някаква степен, като ги вкарва в матрица, подлага ги на художествена редакция, стандартизира ги.

В един трети план, алтернативността на Картата се отнася и до медията и формата на представяне на съдържанието. Приложението на нови медии и технологии само по себе си не бележи алтернативност. Повечето новопоявили се уеб-базирани туристически пътеводители и аудио-обиколки на София повтарят наративната структура и реторика на едновремешните „хартиени” пътеводители. Въпреки, че Картата приема сравнително традиционния (вече) формат на електронната публикация, тя търси хипер-текстуалните връзки отвъд линеарността на отделния текст. Не случайно картографираните места не са подредени – самата интерактивна географска карта ги организира и индексира пространствено. Предвид възможностите, които електронният формат предлага обаче, има още какво да се желае – по-голяма интерактивност и отвореност на съдържанието, усъвършенстване на търсенето по различни критерии, възможност за съставяне на индивидуални маршрути и пр.

Едно от предизвикателствата, пред които е изправена Картата, е променливата и краткотрайна география на този тип места, описващи живи, а не музеифицирани култури. Именно електронният формат дава възможност да се улови пулса на градския живот в неговата преходност и динамичност.

Темата за града като натрупване на индивидуални пространствени разкази, субективни траектории и частни градски топографии, съвсем не е нова. Парадоксът, който тази перспектива извежда, е в това, че публичният по дефиниция град все повече и повече отчуждава и раздалечава, приватизира, раздробява и умножава частните перспективи и пространства. И докато официалните градски репрезентации продължават да възпроизвеждат безупречната като пощенска картичка макро-картина, Алтернативната културна карта на София се опитва да предложи инструмент, който разчупва рамката и прави видими отделните микро-перспективи, които погледнати под различен ъгъл, произвеждат калейдоскопични ефекти. И дават възможност да се изгубиш, за да откриеш нещо ново за града и за себе си.

1. Алтернативната културна карта на София е финансирана от Фонд „Научни изследвания” на СУ „Св. Климент Охридски” и публикувана на сайта на списание „Пирон” (http://piron.phls.uni-sofia.bg/projects/kulturna-karta-na-sofia). [↩]