Тук явленията са развалени.
– Кое ги разваля?
– Нищо. Те така са си родени.
– Развалени?
– ‘Миии…
Не ходете по улица „Оборище”, рискувате Анди Уорхол да ви причини мозъчно сътресение.

Има много хора точно в този град. Той иначе не е голям и хората не го харесват, защото в него отдавна няма нищо за харесване. Пълен е с клишета също като предишното изречение и, вероятно, съвсем като някои предстоящи.
Клишетата в града съществуват в хаос. Те така са родени. Не просто в смисъла на добре разбъркани клишета, а наистина в задълбочен и напълно осъзнат хаос. Няма нищо общо с дупки, задръствания, политика, смахнати правителства, създаващи се в сгради, пълни с ред (при това дневен). Целият хаос в този град се създава под строга дисциплина.

Тук явленията са развалени.
Сигурно навсякъде е така, но надали е в такива малки количества.

 

В града като цяло няма общи интереси. Съществуват единици с общи интереси.
Аз съм единица и имам няколко интереса, които вълнуват повече от една единица, повече от мен.
Ужасното изречение, лишено донякъде от смисъл, би могло да съставя една чудесна културна карта точно на този град. Тя е зле построена, често пълна с безсмислици и повторения, които нищо не казват. В същността си обаче има и верни неща.
Верните неща са скривалищата на повечето единици.

Скриванията... нуждаем се от тях в случай на внезапно или не толкова импулсивно желание за самота. Другата причина за тях обикновено е бедствие. Това е. Скривалищата ни предпазват.
Актът на скриване е не по-малко интересен. За него трябва известно съзряване, изучаване, търсене… И най-често, в следствие на подробното изследване, заключението е, че скривалището съвсем не може да те предпази от опустошението. Проблемът е, че обобщение от такъв характер излиза едва след самото скриване.

В града нещата стоят така – ти си скрит по време на криеница (сега е модерно да правиш нещо по време на друго нещо).
Скривалищата в града влизат в употреба по време на бедствие и съответно се ползват и от много други.
Скриванията са съвсем съвременен синдром. Имам предвид – масовите скривания. Те се изразяват в какво ли не, просто зависи от бедствието. Моето бедствие и очевидно на редица други, се изразява в търсене на смислови скривалища.
Аз имам няколко. Трябва да призная, че преобладаващо, скривалищата са променливи. В крайна сметка, нали основният смисъл е просто да не бъдеш открит… а много хора се крият на открито.

Не съм от тях.
Не гледам сградите, не внимавам в природата, не лежа по поляни, не мога да опиша правилно града. Знам само имена и по тях се ориентирам. Първото, което ми хрумва, е: The Fridge – тайничкото местенце на две млади дами, които ме впечатлиха с факта, че някъде (съвсем в началото на създаването) на въпроса: „Трудно ли беше да направите това пространство?” – те простичко отговориха: „Не.”. И то така лесно се обособи като място за много хора, място за конкретни събития (пърформативни, изложбени, музикални, експериментални, визуални, литературни…) и място, което по дефиниция е скривалище:

„The Fridge е продиктувано от това да се съхрани правилно „съдържанието на Хладилника”, т.е. да спаси изкуството от вредните за него външни намеси – институционални, икономически, кураторски, критически, медийни… „The Fridge” ще функционира като неофициално и независимо място.”¹

Има някакво очарователно сходство между появата на това място и детските истории с „викането” на Дама Пика. Часът е 00:00. Призоваваш Дама Пика, като повтаряш поканата си няколко пъти… тя не се появява. После обаче винаги се намира един, който разказва за ръка, която е хванала някое от децата. И всички, които иначе сте били там и знаете, че това не се случило, започвате да вярвате (и то със силна уплаха и неизбежност) точно на тази история. Неочевидците се оказват далеч по-големи скептици.

Място като The Fridge е призовавано толкова пъти, че почти имахме усещането, че съществува, въпреки че нямаше име и никой не го беше виждал. Всички неочевидци обаче повярваха, а реалната му поява мигновено го превърна в мит. Дали ще издържи е въпрос, подобен на този дали ще има смисъл от него след 20 години… Така или иначе, за криещите се в момента The Fridge е, в най-добрия смисъл, клише, тъй като е първото, за което се сещат. И с основание.
Така съвсем повърхностно, осланяйки се на простата прилика на „хладната стена” ще се прехвърля в още две пространства, които имат своя смисъл и съвсем не – своята задължителност.

„Склада” е чудно и подобно на появата на The Fridge, напълно нетипично за този град място. Да, тук, както повечето криещи се знаят, става дума за едно тежко изкачване на стълби. Когато почти си останал без дъх, попадаш на място, в което дори да си напълно безразличен към изкуството на дизайна, ако си истински криещ се, ще постоиш поне докато регулираш дишането си. И ще направиш това с удоволствие!

Неотдавна в града изникна едно друго ново име – „Индустриална 11″. Простичко, в името се съдържа и местоположението. Колко практично. Не ми се разказват истории за всички тези места – кое каква фабрика, завод или друго индустриално чудо е било. Тези неща са достатъчно известни. Това, което обаче силно ме вълнува в „Индустриална 11″, е радикалното изместването от центъра, някак по правилата. Но ако дотук нямаше какво да се каже за конкретното съдържание, заради прецизността, с която се пълнят хладилници и складове, то в това пространство нещата не са съвсем такива. Галерията започна съществуването си толкова обещаващо, че мисия за нещо далеч по-мащабно като наистина голям Център за съвременно изкуство не звучеше съвсем нереална. Смисълът, изглежда, е потънал някъде. От елитността на конкретната програма, вижданията за бъдещето и не малкото желаещи художници да работят там, в момента това е място, което почти всеки може да има. Така изглежда.

По подобен начин, в неяснота, си съществува (може би) един от най-любопитните проекти в този град – галерия Arc Project. Истински бутиковото усещане се измести от генералната празнина на това място.
Извън трагедията на рухващите скривалища, един опитен криещ се вече трябва да е забелязал особено важната поява на галерията на Института за съвременно изкуство. Понеже зад нея стои толкова трайна и устойчива (страхотна институционална дума за неинституционално пространство) позиция, единственото, което се налага, е просто да бъде намерен един правилен звънец. Ако се криеш качествено, неизбежно ще минеш от там.
Има и още няколко много важни скривалища като галерия „Васка Емануилова” (това е мястото, където се крият младите художници), галерия „Райко Алексиев” и преименуваната и в настоящето – галерия „Върхове”. Моето лично и най-трайно скривалище си остава Софийска градска художествена галерия.

Сред непоклатимите места, в които скриванията са напълно естествено действие, са и „Гьоте Институт” и Чешкият културен център. Съмнявам се, че някой се нуждае от аргументи за това.
Да си трайно и неумерено криещ се носи особени предимства на откривателството. Младежкият театър „Николай Бинев” до скоро не предизвикваше интерес за скриващия се. В последно време обаче все повече ми се иска да стоя покрита там. Основната причина е политиката, която театърът действително поддържа не от вчера, но която прерасна в повече от любопитно партньорство. Младежкият театър даде сцена на сдружението, което обединява свободните артисти в театъра, или с истинското му име – АСТ (Асоциация за свободен театър). Никой не бива да остава с впечатление, че питая безкрайна симпатия към всичко сътворено от всеки един член на асоциацията. Това съвсем не би било вярно. Харесвам активно само наполовина. Това обаче не означава, че да бъдат видими (тези хора и тяхната работа) не е от изключителна важност.

По съвсем подобен начин използвам най-активно подслона (с мимолетни променливи) на Театър 199, Театрална работилница „Сфумато” и МГТ „Зад канала”. Не бих могла да говоря за истинска сигурност, но процентно надвишава средното ниво.
И тук някъде моят път спира и започва истинското лутане във всяко новопоявило се място, от което често няма никаква полза. Новият ми фаворит по отсъствие на смисъл е място, наречено DADA Culture bar. Да, хората, които са го създали, искат да кажат, че то има нещо общо с дадаизма, но това просто не е вярно. Такова място, което трябва да запълва опразненото пространство около словосъчетанието – „клубна култура”, можеше да се справи и без ненужни и явно непознати етикети. Вътре просто има плакати, залепени на тавана… какъв дадаизъм?! Ако не беше името, щеше да остане само смисълът на едно чудесно ново място за представяне на книги, изложби и каквото изобщо може да бъде сложено вътре.
Никой не е казал, че да се криеш в този град е лесно или има някакъв конкретен модел за скривания. Актът на скриване е просто културно номадство.

Кое ги разваля? (явленията)
Тук за всичко се говори разпалено, но само за малко.
Някои явления са устойчиви и не се раждат развалени. Всеки знае кои са. Други се развалят в процеса на явяването си (пример за това е именно „Индустриална 11″). Има и явления, развалени в мащабността си, претенциите и най-вече в радикалното неразбиране на това какво е нужно.

Музеят за съвременно изкуство САМСИ („Софийски арсенал” Музей за съвременно изкуство), който трябваше да бъде направен в абсурдна сграда, с лош архитектурен проект, с 85 % чужди (норвежки) пари и 15% национално финансиране; музеят, който предизвика редица дебати и за който спря да се говори съвсем по същия начин, както и започна – ненадейно. Развалено явление, още преди да е родено. След по-малко от една година този проект трябва да е завършен. Ще припомня и друг факт, симптоматичен за явленията тук – София остава единствената европейска столица, която няма и по-страшното – която вероятно скоро няма да има нищо, което поне да прилича на център за съвременно изкуство. За сметка на това ще има Лувър и ще продължи да предизвиква изливането на масова ирония. Заради подобен род явления скривалищата се оказват свръхнеобходими.

Нищо. Те така са си родени.
Развалени?

В четвъртия (един от най-опасните видове явления) влиза повторното предупреждение за хората, които се движат свободно по улица на име „Оборище”. Рискът да ги отнесе някой Шагал е огромен. На тази улица вилнее млада руса „галеристка” с двумесечен (а може и тримесечен) курс в Ню Йорк. За какво е курсът не знам, но пространството, което обитава, е опасно.

‘Миии…

 

Кино-скриванията са случват в истински бомбоубежища. Кина в този град почти няма. Можеш да се покриеш за малко в Дома на киното или в кино „Одеон”, в които ще ти покажат някоя панорама или изобщо нещо смислено, но като цяло… киното, като пространство, е изместено от цялата мол-култура, която заразила целия град. Заради това в грамадно скривалище се превръща един фестивал – София филм фест. Единствено той събира криещите се. Такъв тип скривалища имат съвсем различен характер от вече изброените. Те са нещо като скривалище – мираж или като скривалища с мисионерска цел. Появяват се, съществуват точно определено време и събират временно всички криещи се. Интересното е, че макар и непостоянни, тези скривалища са най-сигурни. Тук визирам Sofia (Dance, Architecture, Design) week.

Искам и за музика да говоря, но не мога. Само искам. Забравям непрекъснато как се свири на пиано, защото говоря лошо за музиката. Това също е, защото тя трудно се чува в града. От музиката в този град остават белези за цял живот. Е, има и хралупки. Там животът е друг. Ритъмът също. Проблемът е, че хралупките са от втория тип явления. Не се научих какво е музика в тези места, но поне си създадох чувство за такт. Поради временния им характер и срокът на разваляне, сега не мога да назова нито едно от тях.
Хубаво е поне да откриваш къде е словото. С него случаят е сходен – пак се ориентираш по слух. Словото не е централизирано. В явяванията рядко има логика. Словото просто се движи къде ли не. Ако не се интересуваш от музиката на града, може и да го чуеш, в което често има смисъл. Слушането е най-важно в един град. Слушането на открито. Ако не слушаш внимателно, може и да не разбереш, че краят на почти всеки разговор в този град е всъщност нота, но не „ре”.

WARNING

* Проблемът на масовото криене е, че когато скривалищата се пренаселят, свършва кислородът.

* Друго важно уточнение е, че скривалищата не са универсални. Не ги препоръчвам на всеки, нито на всяка цена. Някои хора оцеляват чудесно и без скривалища.

1. Цитатът е взет директно и без никакво колебание от блога на The Fridge [↩]