Встъпителни думи от доц. Александър Кьосев:

Скъпи приятели, нека ви представя участниците в дискусията. До мен е доц. д-р Венцислав Димов, който ще бъде и водещ на дискусията. До него е Петър Чухов. До Петър Чухов е Илия Граматиков – млад музиколог. До мен е звездата на група „Гологан”, която всички вие познавате и няма защо да представям, но все пак ще кажа – това е Анджела Родел. А до нея е Иван Христов.

Регламентът на дискусията е следният – в началото казах, че сме шест души и ще трябва да говорим по модела на Червената къща – кратки тези в началото, обща дискусия и в следващата фаза може да се включи и публиката. Но хората от „Гологан” казаха, че те ще се включат след нашите тези, така че основните участници, които ще изкажат тези – Илия, Венцислав и аз – могат да говорят малко по-дълго (подчертавам, малко). С това предавам думата на водещия.

Доц. Венцислав Димов: В началото ми се ще наистина да кажа нещо, което не знам дали е така и за доцент Кьосев. Всъщност може ли да си говорим на малки имена?

А.К.: Да, разбира се.

В.Д.: Това, което Сашо подхвърли за тезата, ми се струва, според мен поне, разминаващо се с този ambient, който ни владя всички досега (музикалното изпълнение на група „Гологан” – бел.). Така че не ми се ще да говорим толкова много с тези, а по-скоро с нахвърляни мисли, които да бъдат асоциативно свързани с това, което се случи, и оттам да изведем връзката с това, което ни предлага и нашият домакин. Имате пред вас портфолио Та, там са въпросите и темите, които ще се обсъждат, като бихте могли да ги ползвате като анкер, като котва, която да ни връща към един предварително мислен разказ. А ние ще направим заедно този разказ сега, импровизирайки, както не само импровизираха, но и интерпретираха музиката си нашите приятели от „Гологан”.

И аз ще започна с две-три хвърлени асоциативни мисли – не бих казал, че те са теза. Първо, малко игра на етимология – винаги човек, който е бил някога филолог, е болен от това, така че няма да ми се сърдите, ако играем на етимология, още повече че тук има доста хора на А, Б и В-то. Първо, започвам оттам какво имам наум, като казвам Аз, Буки и Веди. Значи Азбуки: поетът Петър Чухов – един от водещите майстори на хайку – вие виждате веднага една кръстоска, която освен че е между музика и литература, тя е и транскултурна. Тук е и Иван Христов, който е и поет с няколко литературни награди, но и –вед (учен, литературовед). Тук е Анджела, която е и певица, и артист, и популярно лице от киното, но и много –вед – освен че е Аз-буки. Това –веди го разбирам като изкуствоведи, литературоведи, изобщо тези хора, които обичат да обясняват думите, не само да ги творят. Иван защити докторска теза, свързана с литературен кръг „Стрелец”, работи в Българската академия на науките – Института за литература, има книга, издадена за литературен кръг „Стрелец”, така че можете случайно да се сетите за тези забежки към фолклорното, към традицията, към етното, което са правили преди 70–80 години Константин Гълъбов, Найден Шейтанов, които Иван познава може би по-добре от нас. Анджела Родел е вед, защото е завършила в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Тя е възпитаничка на едни от най-добрите етномузиколози – професор Тимоти Райс, голям познавач на българската музика. Пише докторска теза в момента, така че и тя е от ведите. И двамата са участвали в много научни конференции, за Петър вече ви казах, че той е Азбуки повече. Всъщност това, което той би могъл да каже, може да провокира вашите посоки на разсъждение и отвъд само тази среща на балканското като „Малкият Изток” на европейското, а да стигнем и до Далечния Изток – в тази релация Изток–Запад. Като говоря за релации, ми се ще да направя още една – (а преди това обещах етимологията, да не забравя).

Значи „гологан” – знаете ли какво е, сещате ли се? Ще ви подсетя.

А.К.: Ама, всички знаят, как така…

В.Д.: Аз все пак ще ви подсетя – имало е някога една дребна монета, оттам идва и това поверие, че „чер гологан не се губи”. Тази дребна монета била на стойност 10 стотинки номинал, но е имала сребро в нея и затова е почернявала. Оттам и „чер гологан не се губи”. Но когато кажем група „Гологан”, асоциираме освен с тази паричка, която не се губи, според мен и с още нещо. Асоциираме и с въобразената традиция и емблематичното име на Иван Гологанов; с мистерията, наречена „Веда Словена“; с романтизма и постромантизма – една възможна посока на мислене, и спирам… Ако искате, продължете…

Аз лично я асоциирам и с още нещо – една игра на алъш-вериж. Това от турски означава „да вземеш и да дадеш”, вземане-даване, което много сладко е разказано в духа на фолклора от Елин Пелин в негов разказ, мисля, че беше „Три силуета на Горубленския път”. С две изречения казано: Пижо, Пендо и Куцата Гана (така мисля, че се казваше кобилата) се връщат от София, натоварени с малко буре с ракия. Пижо и Пендо са вложили в него всичките си „инвестиции”, това е техният „голям” бизнес. Излъгали софиянци с покупката, те искат да се приберат на село и да излъжат съселяните си, като им продадат по-скъпо ракийката. Само че по пътя започват да се надлъгват по шопски и накрая се оказва, че те през цялото време си я продават един другиму за един гологан, май че при Елин Пелин е галаган. Продават си ракията и така накрая ракията е изпита, двамата са пияни, кобилата мръзне в центъра на Горубляне, а в края на краищата печалбата е само от един галаган и той неизвестно къде е, може би изгубен по пътя. Така че този черен гологан може би се е изгубил някъде в нашето хитруване на селско и градско, на традиция/минало и настояще, на наратив (ако щете) и на нещо, което стои отвъд този наратив. Нещо, което музиката с невербалния си език може да предаде. Но спирам с играта на асоциации…

И последно, което искам да кажа и което може да е една провокация – тук имаме трима музиканта и три „влъхви”. Щях да кажа, в стила на литературното говорене, трима чичовци, но колегата Граматиков е младо момче – той е само на 28 години, а ние със Сашо сме чичовците (А.К.: Ние сме дядовци вече, поне аз…)

Бидейки влъхви, ние ще се опитаме да побаем, както Анджела ни изпя една баилка. В традицията това нещо се изрича речитативно, напевно, на таен език и ние не знаем всъщност какво можем да правим, но бихме могли като рамка да кажем, че така се е случило, не е мислено нарочно (към А.К. – Сигурен съм, Сашо, че не си го мислил нарочно). Сашо е подбрал тези три влъхви, които идват от три различни кръга – бих ги нарекъл категории, ако мисля музиката. Все пак в нейната таксиномичност, колкото и да се отказваме днес от генерализации, колкото и тази хибридна музика днес да ни подсеща, че говоренето е условно, че par excellence нe може да говорим за дадена музика, а трябва да говорим изначало за много музики, различни… Все пак си има едно за улеснение на учените, на ведите, деление на три категории: арт музика (или художествена), фолк музика (или фолклорна/традиционна) и поп музика (или популярна). Доколкото ми е известно, колегата идва и си е в арт музиката – пианист, специалист по художествена музика. Колегата Кьосев идва от рок музиката като background – разменихме някои мисли и аз си припомних, че някога и аз съм свирил в рок банда, но аз идвам повече от фолклорната музика, защото започнах моята научна кариера като докторант в тогавашния Институт за фолклор. Така че ние срещаме трите категории като наши позиции, любопитно е как ще си сменят шапките… Днес го направихме с колегата Граматиков. Това ще бъде най-любопитно – кой може да заеме позицията на другия, защото това, което се случи пред нас, предполага и такива интелектуални игри.

Аз спирам. Съжалявам, че грабнах повече от две минути, но мисля, че това е като диспозиция, като провокация и може да породи някакви възможни посоки на разговора след това.

Илия Граматиков: Именно от тази невъзможност да се генерализира и да се говори за музиката въобще (защото ние наричаме „музика” ритуалното пеене на тибетските монаси, фолклорните мелодии и песни от Родопите, рок музиката, а по същия начин наричаме „музика” и произведенията на Бах! Къде са тибетците, къде е родопската баба, къде е Бах?!), като човек, който се занимава с т.нар. „художествена музика”, и съзнавайки невъзможността тя да бъде вербализирана, няма да настоявам относно тезата за това дали тя е пред-вербална, над-вербална или по-скоро пред-логосна или над-логосна. Съзнавайки тази невъзможност да се говори (но все пак съм принуден да говоря като човек, който се опитва да теоретизира), но съотнасяйки се към тази музика, която чух (а за мен тя е чужда и непозната, тъй като не е обект нито на научния ми интерес, а по никакъв начин не искам да говоря дали е обект на моите вкусове, дали я харесам или не – аз не работя с такива категории…), си дадох сметка, че тя през цялото време ми се изплъзваше… Изплъзваше ми се, защото не е ясен начинът, по-който тя мисли себе си – какви са нейните претенции, т.е. като какъв тип музика се мисли тя. Тук имаме зададени някакви пунктове, около които ние да конструираме говоренето си, защото ако се откажем да я мислим, трябва просто да си пеем заедно с изпълнителите и да изпаднем в някакво състояние на взаимност, на транс, на „омузикаленост”, което отново не е необходимо да се вербализира. Но ако тази музика нарича себе си „етно-рок”, т.е. рок, който е и етно, то тя предполага да я мислим като един глобален феномен или по-скоро като един глокален феномен – нещо, което като форма и претенция е взето отнякъде (от някаква голяма, доминираща или универсална култура или индустрия) и бива наливано с някакво локално съдържание. В този смисъл изказах една теза сутринта (в предаването „Денят започва с култура” на БНТ1, където част от тук присъстващите поканихме зрителите на този концерт и дискусия), че в това отношение не можем да противопоставяме т.нар. „чалга” (или поп фолк) с етно-рока, защото в чисто формалните основания на съществуването си те са абсолютно идентични – на едно и също екзистенциално ниво.

Още повече – можем да говорим и за някаква хибридност. Да, безспорно, тук е налично съчетание на елементи от различни култури. Всеки елемент носи свой собствен културен код. Той може да бъде в различна степен разпознаваем, той говори за себе си. Но питането е дали тази хибридност е само хибридност, или процесът е по-скоро дихотомиен? Дали типично в духа на теоретизирането относно глобализацията не опираме и до един друг термин – хомогенизация, говорещ за това, че именно тези различни хибридни елементи, които ние подреждаме като пъзел, започват да притъпяват своите уникални характеристики, правещи ги обвързани към някакъв топос, към някакъв социален, културен или какъвто щете още контекст. Така че очевидно не можем едностранчиво да мислим тази музика и по-скоро моето питане към музикантите и към всички вас е дали ще намерим начин, по който ние да подходим към нея, за да можем да я обговорим. Всичко останало може би предстои в дискусията…

В.Д.: Запазвам си след това възможността за реплика, защото сега е ред на Сашо.

А.К.: Да, и аз съм пълен с реплики.

Аз имам проста теза, която ще кажа първо, после ще кажа едни други неща. Тезата, че групата „Гологан” е самотна група. Като чер гологан, както услужливо каза Венци Димов. Те не приличат на нищо. И ако си зададем въпроса на Илия „как те мислят себе си”, това означава да търсим техния смисъл през едно автоотношение. Това е един възможен начин да се питаме за тях. Аз обаче, като човек с друго образование, съм свикнал да мисля за смисъла на нещо от отношенията, в които това нещо се намира в някакво поле, т.е. релационно. И в този смисъл мога да кажа, че групата „Гологан” не е нито Глория, нито Ивана, нито любимият на сърцето ми, възвишен Тони Стораро. Но тя не е и Васко Кръпката, нито Богдана Карадочева и Лили Иванова и други естрадни спомени от близкото минало. Но тя също така не е и Уикеда и други подобни неща… За лошо или добро също така не е и онези групи, които обикновено поставят в една етно-рок кутийка с тях – не е „Епизод”, не е „Балканджи”, нито „Ювиги” и т.н. Стои много самотно и това едновременно е радващо и плашещо, тъй като в тази самота те предлагат възможност за пасивна естетическа (музикална) контемплация, да го кажем сложно, но няма екстаз. И вие видяхте начина, по който ние реагирахме – много трудно беше някой да се осмели да извика „Браво!”, да крещи по рокаджийски, нито имаше чалга-хора по масите. Омузикаляването, за което говореше Илия, беше много мирничко. В този смисъл това е една елитарна, естетска музика, за разлика от Илия аз нищо общо между нея и екстатичната чалгарщина не намирам. Тя може номинално да попада в кутийките, за които ставаше дума, обаче всъщност е съвсем различна.

Впрочем, за да завърша краткото си изказване, ще разкажа един епизод от локалното и глобалното. Аз имам отдавнашни истории с българската популярна музика, странни влюбвания и разлюбвания. Едно от тях се случи в Лондон през 1993 година, когато бях поканен да прочета лекция за състоянието на българската култура в Центъра по славянски изследвания. Бях направил един обзор за различни аспекти на българската култура, за това, за онова… Финалната част на моя доклад беше за най-новото тогава явление – чалгата. Към чалгата аз имах лично, и както се досещате, чисто омерзително отношение, което формулирах в изречението, което казах, когато за пръв път чух нещо, което разпознах като чалга: „Това беше всичко, срещу което се борихме”. Днес донякъде това мое отношение може и да се е променило, честно казано. Тогава обаче аз се опитах да внуша в своята английска лекция на своите английски слушатели за какво става дума. Това ми изглеждаше сравнително лесно, защото беше излязла книгата на Ерик Горди, към която аз направих паралели с политическото значение на сръбския фолклор и на сръбския попфолк и връзките му с особени националистически и криминални сили в Сърбия и съответно – с българския случай. Въобще, казах лоши неща за чалгата, повярвайте ми. След края на моята лекция имаше коктейл, на който трябваше да бъде българското културно аташе и затова имаше много вино. Тя не дойде, е, остана повече вино и ние пийнахме леко, така да се каже… е, умерено все пак. По едно време англичаните ми казаха: „Абе, ти беше пуснал едни интересни клипчета да видим, я ги пусни пак!” И аз ги пуснах пак… Като настана едно веселие… Представете си, това са академични, сериозни хора и се надявам и аз да съм академичен, сериозен човек – а посланието за чалгата по време на лекцията ми беше абсолютно еднозначно. Но те се веселяха, не се интересуваха от послания.

Днес съм значително по-мек по отношение на чалгата, отколкото тогава, повярвайте ми. Тогава аз се опитах да им внуша някакви неща – но чалгата им внуши други неща… Английските слависти не чуха добре онова, което им казвах, или не пожелаха да го чуят. От своята външна, глобална гледна точка те просто заскобиха локалния смисъл на чалгата, за който аз говорех. И я употребиха по свой начин. Засега спирам дотук.

В.Д.: (към публиката)

Дали ще ми позволите репликите и после да ви дам думата за въпроси?

Ще си запазя репликата за колегата Граматиков за след това, понеже е по-горещо изказана… Ще започна с репликата към колегата Кьосев:

Значи, малко по-късничка ще трябва да е била тази работа, тъй като Ерик Горди след 1996 г. си издаде книгата. На една конференция в Любляна дебатирахме попмузиката на Балканите, там се срещнахме с Ерик Горди. Нашите доклади бяха различни. Моят беше за медийните (тогава) аспекти на етно-поп музиката. Аз използвам този термин вместо „чалга”, защото през 89-93-а година „чалга” просто нямаше. Имаше чалгия, което се свързваше със сватбарските оркестри. Чалгата навлезе след 94-95-а година като негативна конотация и нещо пейоративно в умното говорене…

А.К.: За хронологията не претендирам…

В.Д. Но за да приключа със закачката – там се оказахме на една позиция заедно с Горди и Ериксен – млада изследователка от Норвегия, както и с финландеца Веса Куркела, за това, че чалгата е социо-културен факт, който трябва да се изследва. Той е медиен факт. Той е много важен фактор, за да обясним какво се случва на Балканите и в Новата Европа. Срещу нас като опоненти се явиха един или двама учени – единият от тях каза, че е рокаджия и изобщо не се занимава с такава музика. Но ако това са циганите в Европа, с тяхната следа в world music – и даде пример с нашия Иво Папазов – това вече е нещо друго. Той чукаше на отворена врата, защото и аз мислех така.

Но по-любопитно ми беше мнението на други двама протагонисти, всъщност антагонисти, тъй като протагонистите бяхме ние с Горди и Ериксен. Единият от тях беше журналист от Сърбия, който каза – „Това е мерзко и срамно човек от Балканите да представя нашите „срамотии”… Още не бях чел тогава книгата „Културната интимност” на Хърцфелд, та не знаех това обяснение. Преди да прочета Хърцфелд достигнах до това що е културна интимност, а преди да прочета Бакич-Хейдън – що е това гнездящ ориентализъм. Та този човек, Лукич, беше наистина на собствената си психоаналитична кушетка като индикиращ комплекса „Че ние не трябва да се излагаме пред чужденците”. Дето има един лаф – „нашите срамотии”.

А и откъде-накъде аз съм седнал да се занимавам с нещо, което даже не и българско, ами крадено от турбо фолка – т.е. още по-срамно. А другата реплика беше за Горди: „Този е дошъл от люлката на рока, всички го мислят, че се занимава с рок музика, а той тръгнал да се занимава със сутиеновите ексхибиционистки на турбо фолка”. Което също беше наказанието…

И аз си мисля, че преди да преболедуваме цялото това чудо на чалгата (неслучайно то присъства и в тук зададените параметри на нашия разговор), трябва да се опитаме да си обясним, както казва и Граматиков, как мисли то себе си и другата музика себе си, и нашите разговори, нашите версии за него на какво приличат. Защото иначе бихме отишли при декларативността, която казва – аз съм такъв, другият е такъв, третият е некултурен и т.н. Това мисля, че в момента не ни върши работа, защото, според мен, и това е моята провокация към вас, напук на прогнозите, че ето, преходът е свършил, ние сме европейци, нещата вече са минали на етап на избистряне. Аз мисля, че културната война продължава и тя до голяма степен е свързана с нашето говорене за етно-поп музиката, наречена чалга, и с нашето мислене за себе си чрез етно-поп музиката.

Ваша е думата…

А.К.: Забравих нещо да кажа – една реплика към Илия, понеже тезата му е силна – че това, което прави група „Гологан” (един вариант на етно-рока), и чалгата да попадат в една и съща музикална кутия, защото са глокализационните модели на етномузиката. Правилно ли съм разбрал? (И.Г.: Да). Ако беше така, можем да си представим как Иван Христов издава ето този диск, който той ми подари, в „Ара Аудио Видео” или в „Пайнер Студио”. Представяте ли си групата „Гологан” да направи албум в тези музикални компании?… Това е абсолютно невъзможно. Интуитивно го казвам, но ако го направят, вероятно те ще им откажат. Защо ще откажат обаче? Защото ще разпознаят, че този тип музика е другият отбор! А те никога няма да допуснат някой от другия отбор при себе си. Това означава, че между тях, независимо от твърденията на Илия, има някаква „китайска стена”, странно разделение, което не може лесно да бъде прескочено. И когато аз казвам, че „Гологан” не са нито едно, нито другото, нито третото, и когато се противопоставях на опитите да бъде разбран феноменът „Гологан” през неговото автоотношение на музикантите към собствената им музика, имах предвид, че за да се разбере това, което те правят, трябва човек непрекъснато да чува музикалните интонации, които отсъстват – трябва да чува българската естрада, да чува българската чалга, българския националистически рок, трябва да чува „Хиподил”… А те правят нещо, звучащо различно от всичко това, фина е разликата. Но тази разлика трябва да бъде схваната.

В.Д.: Моята реплика към Илия, която ще се постарая да стегна малко, е следната:

Въпреки това плуралистично говорене за музиката като „много и различни музики” ми се струва, че трудно можеш да избягаш от една твоя първоначална установка, която е свързана с това мислене за музиката като творчество, за художествената музика и opus-ното мислене на музиката. И другото мислене на музиката, което е „музикинг”, с този неологизъм говоря не за пърформанс, не само изпълнителството, но и сътворяването на музиката в момента на нейното правене. Нещо, което го има във фолклорното, има го и в популярното, особено много го има и в джаза. По този повод веднага услужливо ще си извадя два цитата, за да стане ясно и на аудиторията. Цитат, близък до твоята позиция (към И.Г. – бел.), бих могъл да го намеря при Стравински, при Адорно. Аз съм си взел едно изречение от Шьонберг, който стигайки до крайност в преклонението си пред творчеството, за сметка на интерпретацията на изпълнителя, казва, че понякога изпълнителят е абсолютно ненужен в случаите, когато изпълненията именно правят достъпна музиката за онези нещастници, които не са способни да си я прочетат. Авангардът стига дотам в мисленето си за музиката, че наистина е на върха, както би се изразила Роз-Мари Стателова, на върха на пирамидата, която обаче е обърната в случая с тази музика, която ние дискутираме. А обърнатата пирамида освен креативно потребление и свързаността с популярната култура, където масовостта и широкото, народното, както щете го разбирайте (но то популярно и народно си е едно и също…) Изречено обаче от един джаз музикант, това звучи така – цитирам Раби Абу-Халил, ливански свирач на уд¹, който работи в сферата на джаза и world music. Той казва: „Живеем в два свята, дори не между тях. Те са толкова различни и разнообразни и има толкова различни култури между тях. За мен музиката никога не е била стилистичен изказ. Тя е емоционално и сетивно изразяване и стиловете нямат значение. Разбира се, след като съм арабин и ливанец, аз се чувствам удобно в своята култура. Има определен начин, по който се изразявам, и не мога да променя своя музикален акцент. Но никога не съм имал план, не ме интересува коя част на света е западна, коя е източна, коя японска. Слушам много музика и не я възприемам стилистично, а се опитвам да проникна в нея емоционално и да я изразя по този начин. Арчи Шеп, великият саксофонист, ми каза веднъж: „Хората спряха да слушат джаз, когато джазовите музиканти спряха да свирят за жените”. Знам какво има предвид, изгубили сме чувствителността си. Музиката е чувственост, сетивност – като цяло е изкуство. В края на деня е време за секс, не мога да добавя нищо друго. Това е добър финал – за секс и точка”.

Това не значи, че ви приканвам да сложим точката… Това е една друга теза… Ние може би сме някъде между двете. Не знам, вие какво мислите? (към публиката)

А.К.: Аз предлагам да дадем думата на Илия.

И.Г.: Относно това, което изказахте за мисленето на тяхната музика през куп други неща (концепции, идеи, асоциации). Питането е – трябва ли музиката да бъде мислена през куп други неща изобщо? Т.е. когато аз слушам един простичък прелюд от Шопен, написан само в две странички нотен текст, където се работи с много елементарни музикални конструкции, аз го мисля сам по себе си и се наслаждавам на музиката сама по себе си. Тя ми разкрива някакви смисли (чисто музикални), които в повечето случаи дори не допускат и не подлежат на вербален коментар. Т.е. защо тази музика (на „Гологан”) трябва да я мислим през нещата, които чуваме ние в себе си, а не в самата нея? Какво чуваме? Музиката или по-скоро „гласовете” около музиката, чрез които мислим самите ние? Възприемаме ли тази музика сама по себе си, или ни е нужно нещо повече, за да може тя да ни „проговори”? Защото аз съм роден в България, води се, че съм българин, но пък по същия начин се оказва, че тази музика (ето, казах, че няма да говоря за лично отношение, но се налага…) по-малко ме трогва, отколкото ме трогва един протестантски хорал от Бах, без да изповядвам протестантството като религия. Т.е. как „онази” музика (на Шопен или Бах), мислена сама по себе си и без да съм носител на нейната култура, може да ми въздейства? И как „тази” музика (локалната българска), на чиято култура се води, че и аз съм носител, по никакъв начин обаче не ми въздейства? Тук имаме още един проблем!

И другото питане (аз не запомних всички Ваши (към Александър Кьосев – бел.) определения за категоризирането на музиката на „Гологан” като „естетска/художествена” – в опозицията на всички други стилове). Ако наречем тази музика „естетска” или „елитарна”, тогава как ще наречем (например) музиката на друг популярен изпълнител, макар и в алтернативната музика – исландската певица Бьорк? С всеки свой албум тя прави чудни иновативни неща – просто събития в популярната музика! А как, ако тази музика я наречем „естетска/културна/художествена”, как тогава ще наречем музиката на Бах или на Бетовен?! Какви думи трябва да намерим за тази музика? Пак имаме проблем с понятийния апарат и с мисленето на музиката. Пак трябва да ги разграничим. И последно – заговори се за езика, как ние назоваваме музиката – без да съм се занимавал с лингвистика, аз също съм изкушен от етимологии, но и от нещо друго съм изкушен – прави ми впечатление това, че народната музика не нарича себе си „фолклор” или „музика”. Бабата, която пее на село, пее песен и я пее на определен глас. Тя не назовава това „музика”, не прави музика в художествен смисъл и няма съзнанието за нищо подобно. Когато хората играят хора на площада, те играят хоро и нямат съзнанието, че музицират. И когато ние говорим за фолклор, тъй нареченият от нас фолклор сам не знае, че някой го нарича фолклор. Пак отворена тема за дискусия.

А.К.: Както древните гърци не са знаели, че са древни… Може би не са знаели, че са гърци даже. Нека само мимоходом да отбележа, че музиката на Бах и популярната музика по никакъв начин не могат да бъдат оценявани като принадлежащи на една и съща оценъчна система: тъкмо за да се различават от класическата музика, възникват и популярната градска музика, а по-късно джазът, бийтът, попът, пънкът и пр. – защото те търсят други музикални писти за състезание, несъизмерими са с класическата музика. Вътре във всяка музикална система има вече собствено деление между „високо” и „ниско”, елитно и обикновено. Дълга тема. Но няма единно определение за „естетическо” – и не може да има.

В.Д.: Давам ви думата, само да ви кажа, че последното, което каза Илия, е вярно, но не съвсем. Във фолклора има и такава категория „фолклорно знание за музиката”, което мисли себе си. Може и да няма там точно названието музика, но в края на краищата, названието музика, доколкото ми е известно, идва от древногръцкото музике – изкуството на музите, и то е доста отвъд музиката. Това е…

А.К.: Нека се придържаме по-близо до „Гологан”…

В.Д.: Добре, нека дадем думата на музикантите от групата. Нека започнем от външния поглед, Анджела.

Анджела Родел: Толкова много неща, толкова много реплики, че не знам откъде да започна. Много ми е интересно, че в Америка, където ние не сме народ, ние сме малко по-различна държава и поради това нас по-малко ни притесняват тези определения. Аз мислех сега за това, което каза Илия, в коя кутия сме. Аз лично не съм чак толкова против да сме в една кутия с Тони Стораро, не сме толкова по-различни от него. Истина е, че ние сме пò в попа, което ни различава от класическите народни музиканти. Аз мисля, че те заимстват от дискурса на art music и по-скоро отиват към джаза. Затова ние не сме като „Булгара” или като тези народни музиканти. Ние наистина сме популярна музика, бих казала. Това, което е свързващият фактор за мен – аз бях стар рокаджия, даже пънк рокер – и това което на мен ми хареса във фолклора беше, че ми писна да слушам само джага-джага… Търсех някаква нова музика, в която също да има някаква енергия, някакъв do it yourself. Важна за мен беше тази неквалифицираност на фолклорната музика, откъдето и да идваше – дали беше от Америка, или от Индия, или от България. Това за мен беше връзката със самия емоционален заряд. Може би това е някакъв тип американско мислене – на нас не ни пука откъде идва, на кого принадлежи. Ако на нас ни харесва, ние го възпроизвеждаме, присвояваме по някакъв начин. Може би това, че вие, българите, искате да сложите всичко в някакви категории и за вас фолклорът предизвиква някакви националистически въпроси или някакви въпроси за идентичността, за компрометирания имидж на фолклора след комунизма – използването му в пропагандата… В Америка ние нямахме това разбиране за вашия фолклор, когато го чухме за пръв път. Така че нашите категории са много по-подвижни от българските.

Иван Христов: Аз имам реплика към Илия. Мога да кажа, че за мен е чест, че той изравнява нашата музика с Бах. Някак си е много трудно да се правят такива сравнения, защото Бах е част от канона, ако можем така да кажем. Това е нещо, което вече е останало в ценностната система на човечеството и ние, музикантите, се съизмерваме с него. Докато „Гологан” все още е група, потопена в ежедневието и в българския контекст. Естествено, много е трудно да бъде определена жанрово. Според мен това е една постмодерна тенденция. В постмодернизма все повече се появяват явления, които все по-трудно се определят като какво точно представляват.

Към Александър Кьосев имам не точно реплика, а допълване – ако ние разглеждаме „Гологан” като част от българската музикална традиция, ще трябва да привнесем и „Епизод”, и Сашка Васева и въобще контекста, в който се е появила музиката на „Гологан”. И наистина ще кажем, че „Гологан” са самотни в някакъв смисъл. Макар че сме уникални, в някакъв смисъл сме и самотни. Но това, ако погледнем контекста на българската традиция. Но ако погледнем в един глобален контекст, ние ще видим, че „Гологан” имат възможност да пътуват на европейски фестивали, да се съизмерват с подобни групи в съседните страни. Станахме част от този глобален музикален дискурс, в който въобще не сме самотни и намираме място там. Точно заради това чалгата казва: „Ние не ви обичаме, защото вие пътувате повече от нас, а ние само в България си седим и ходим от град на град”. Точно този локален характер на тяхната музика, за разлика от глобалния характер на нашата музика… И тук идва този въпрос, че една от функциите на изкуството е да забавлява, но също изкуството може да предлага някаква ценностна система и макар че ние много сме се пазили от това, да кажем и че то може да възпитава. Тогава ще видим, че музиката на „Гологан” може да възпитава в толерантност и търпимост, за разлика от чалгата, която възпитава, да речем, в национализъм, в сексизъм…

И.Г.: Но тя го прави през текстовете.

В.Д.: Но тя възпитава толерантност към циганското, ориенталското…

И.Х.: Добре, поне в сексизъм.

Петър Чухов: За да има време за реплики на репликите, аз ще бъда съвсем кратък. Научнообосновани, тежки хипотези не мога да изградя, но ще кажа едно стихотворение, тъй като днес е и Денят на поезията. То е едно, да го наречем така, етно-фолк стихотворение…

„Чуваш ли, чуваш, Балканджи Йово/звука от пляскането без ръце”

В.Д. (към публиката): Давам ви думата за въпроси.

А.К. Но внимавайте да не го откарате след Петър Чухов към будизма…

Доротея Табакова: Не се чувствам провокирана точно от изказването на Сашо Кьосев за древните гърци (аз съм Доротея Табакова, преподавател по старогръцки език), но репликата ми е към Сашо.

Донякъде ще се опитам да опонирам на две от тезите, които ти изказа, Сашо. Една от тях е за самотността на „Гологан”. Може би това донякъде е вярно за българските условия, въпреки че измежду българските групи, според мен, има кой да се нареди близо до тях. Съгласна съм, че „Балканджи” много повече отиват в метъла, отколкото във фолклора. При тях по-скоро има едно идентификационно заиграване с българското, отколкото естетическо заиграване. Забавното е, че те самите, в частен разговор, са ми казвали, че биха предпочели да правят друго и до голяма степен вървят подир публиката си, вкарвайки задължително обичайния си тежък звук. Според мен важно е да погледнем в малко по-широк мащаб.

(Към музикантите от „Гологан”) Разбира се, че има и такъв клон в world music, в който вие съвсем определено се вписвате. Разбира се, world music също има своята чалга, като например компилациите „Буда Бар”, които са правени не с изследователски поглед, не с истинско уважение към другите култури, а с едно понятие за екзотика, което всъщност си е едно квазиколониално понятие, но не напълно изживяно. Докато аз повече ви виждам близки примерно до Лорина Маккенет, а дори и на някои от експериментите на „Аквариум”, въпреки че те са много специална категория – те са категория сами по себе си, но имат и такъв раздел от своята работа. Специално на българска почва смятам, че имате и някакви хора, които са в една кутийка с вас, поне в някакво отношение може би… Може би някои други от тези групи, които много повече копаят в автентичния фолклор и същевременно не се опитват да бъдат музейни. За мен като че ли основното във вашия подход е именно тази де-музеизация на фолклора. Разчупен е моделът на музейното отношение към фолклора и се опитвате да търсите диалог с една съвсем съвременна публика. И целият този фолклор се оказва, че има какво да ни каже.

Другото, с което ме провокира Сашо, беше тази история с чалгата и най-вече това, което той каза, че „в тази музика имаше голяма наслада за нас, но съдейки по нашите реакции, нямаше екстаз”. Не съм съгласна, че няма потенциал за екстаз в това, което те правят. Но екстазът е възможен, в крайна сметка, само сред напълно себеподобни. Защо чалгата може да доведе до екстаз? От една страна, между собствените си носители тази социо-културна среда, която се припознава в чалгата, която се чувства представена в нея, реагира органично и кълчи гюбеци в „Биад”, да кажем. А от друга страна, както стана ясно от този хубав разказ на Сашо, също така спонтанно и екстатично могат да реагират абсолютно чуждите. Т.е. тези, които не разпознават социалната тъкан, стояща под съответния модел на правене на музика. В това отношение ми се струва, че и вие (към „Гологан”) имате огромен потенциал да предизвикате екстаз. Да, обаче не тук, където всички ние сме си сложили някакви бариери. Да ви пусне човек вас на ливадата на Беглика фест и как ще се получи екстаза тогава.

От мен толкоз…

В.Д.: Имаше и реплики към Сашо, но преди това, ако някой друг от публиката иска нещо да каже? Анджи Родел има нещо да каже.

А.Р.: Относно екстаза аз бих искала да кажа, че аз лично преживях няколко екстаза тук, но мисля, че е много вярно това, което колегата каза накрая. Зависи много от твоите очаквания, когато идваш на дадено място. Един академичен дебат не е място, където аз обикновено очаквам екстаз, но ако сме в бара, както сме свирили много пъти… Всеки с бира, с водка в ръката, тогава сме имали големи екстази като група. Така че мисля, че нашите културни очаквания от мястото, където сме, ни правят по-свити и имат значение за емоционалната ни реакция.

И.Г.: Аз съм изживявал екстази на академични дебати, но от друг тип, нали… Така че да разграничим екстазите! (смее се – бел.)

А.К.: Склонен съм да направя известни отстъпки по този въпрос, но това накрая…

Имам две реплики, една към Анджела, другата към Иван. Анджела каза, че ние, българите, имаме особено отношение към фолклора, а те, американците, не са точно така… „За нас фолклорът е просто фолклор – ако ни харесва, ОК, ако не ни харесва – не”. И това не е съвсем така, защото ако си спомним за уестърна, ще разберем веднага, че американците имат особено отношение към определен тип фолклор. Така че внимателно тук… Но българският фолклор – Илия е прав, че той не знае, че е фолклор. Всъщност това, което се случва като традиционна словесна музикална култура, не може да бъде категоризирано с категории като фолклор, още по-малко с категории като творчество. Но в думата творчество всеки образован човек трябва да чуе обертоновете на Високия ренесанс, които със словесната музикална култура, повярвайте ми, нямат нищо общо.

В.Д.: Реплика – но ако изхождаме от позициите на Високия ренесанс. Ние изхождаме плуралистично, така че…

А.К.: Аз пояснявам произхода на думата творчество от Високия ренесанс и който я употребява, трябва да знае това. Думата креативност е лош превод на думата творчество.

В.Д.: Добре, ще репликирам после.

А.К.: Българският фолклорен проект е проект за културно наследство. Тъй като отсъства Омир, отсъства Есхил, отсъства Софокъл, както казва Константин Фотинов, „Де им писанията, де им физиката, де им реториката, де им всичко”. Т.е. нищо няма, но трябва обаче да има нещо, за да има нация, и тази нация трябва да има културно наследство, което да бъде адски дълбоко. И какво? Появява се романтическата категория фолклор, привнесена от немския романтизъм, който е първоизмислителят на тази категория.

И.Г.: И който води до Хитлер.

А.К.: Това е друга тема, не я ми влагай в устата.

В.Д.: Нова крайна теза, с която не съм съгласен.

А.К.: Какво означава това? Това означава, че традиционната словесна и материална култура се обработват от определен елит и се представят като фолклор. И то като национален фолклор. Като български фолклор. Всичко, което е гръцко, османско, индийско и пр., някак си по по-приглушен начин може да участва в този фолклор. Другата словесна музикална култура е регионална и мрежова. Някакви хора правят някакви неща – правят грънци, пеят песни, обличат се по определен начин. Те не знаят, че оставят наследство. Обаче тези практики са отвъднационални. Те са регионални, османски, ориенталски, по религиозно деление, има и други идентичностни деления. Националната култура взима това наследство и го превръща във фолклор, който трябва да бъде национален. Този проект е успешен донякъде. Появява се т.нар. „чист, автентичен български фолклор”, за който примерно Алеко Константинов ще каже, че той е различен от всичките там цигански и турски маанета. Различен, но не съвсем. Защото високият проект за създаване на чисто български фолклор – от хора като Пенчо Славейков и компания – е успешен донякъде, а в практиките на населението фолклорът продължава да бъде ориенталски. Не фолклорът, ами онова, което те правят, продължава да бъде балканско, местно, регионално, в което няма разлика дали се пее на български, или се пее на цигански, или на турски, или на гръцки. И общо взето, практиките от едно многоезично селище са били да се пеят различни песни и само ако има конфликт, някой да не пее своята песен. Така че това, което ние наричаме фолклор, се оказва разцепено на един чист национален фолклор, в който са вложени огромни цивилизационни енергии и амбиции. И нещо друго, което хората правят по места. Този конфликт в момента представлява напрежението между етно рока и чалгата, защото етно рокът е висок проект (говоря за етно рока, който вие правите – към „Гологан”) А това, което правят хората по места (ти го наричаш креативност – към В.Д.), те просто го правят и им харесва, и се радват, изпадат в екстаз и т.н. Това е много хубаво. Има разни други съмнителни неща в него, за които сега няма да говоря. Но т.нар. фолклор, самата дума трябва да бъде забранена със закон.

(Казвам нещо крайно…)

Сега, репликата към Иван Христов:

Той каза, че в глобален контекст група „Гологан” не е самотна. Иване, глобализмът винаги е свързан със самотата. Думата контекст не може да се свърже с думата глобалност. Контекстът никога не е глобален, по дефиниция. Контекстът винаги е локален. Думата локално и думата контекст могат да бъдат взаимно заменими. Ако говорим за локалност, вече говорим за определен контекст. Ако говорим за глобално, можем да говорим за комуникация, за мрежа, за движения, за потоци, за летища и пр. Но не можем да говорим за контекст. Той е топлата общност и всички нейни сложни връзки. Глобализмът представлява движение и отричане на контекстите. По тази причина той е успешен винаги само донякъде, винаги ще бъде глокализъм, както Илия правилно каза. В този смисъл вие може да сте пътували много, но сте били самотни.

ВД: Да, направиха опити да забранят думата фолклор. Тези опити бяха от различни посоки. Някои хора свързваха фолклора със социализма (като предразсъдък).

Аз правих интервю с Пеци Гюзелев от „Щурците”, които неведнъж са опитвали да правят нещо, свързано с традицията. Той ми каза: „Да, но ние в никакъв случай нямаме никакво отношение с фолклора”. И аз го попитах защо, след като имате такива песни в репертоара? Той каза, че защото фолклорът за тях са ония хора на Дико Илиев, които ни миришат на първомайска манифестация. Представата за фолклор, която изповядва Сашо, бидейки бивш рокаджия, прилича много на тази на Пеци Гюзелев, която се разминава с тази представа, която се влага в едно понятие, за разлика от понятието „фолклоризъм”. Дори големият противник (и съмишленик на Граматиков) на фолклоризма използва термина фолклоризъм. Имам предвид Алехо Карпентиер – той има такава студия за европейския фолклоризъм, в която присъстват крайни съждения от типа на това, че романтизмът е измислил тази форма на национализма. Нервал казвал, че заради една песен би се отказал от целия Вебер, а Карпентиер възразява: е, да, но едва ли би могъл Нервал да ни покаже някоя фолклорна мелодия или дори всички фолклорни мелодии, равна по величественост и въздействие на арията от сюитата в ре мажор от Й. С. Бах. Тези неща сме ги чували – било за социализма, било за естетизма, било за национализма и за всичките „-изми”. Мисленето в конструкти обикновено заобикаля едно друго важно нещо – ако набеждаваме някакво понятие – „фолклорноТо”, да го наречем – защото аз правя разлика между фолклор и фолклоризъм – никога няма национален фолклор. Това, което нашите поствъзрожденци (като Добри Христов) казват, е, че имаме национален фолклор. Или пък това, което правят композиторите, търсейки национална школа – всъщност те взимат популярни градски мелодии, които фолклоризират по някакъв начин. Но аз ви говоря за нещо друго – за фолклора като една реалия, която съществува в аграрното, в предмодерното, но както се оказва, извън всички интелектуални очаквания и схеми, може да съществува и в постмодерното. Когато се оказва – и това не съм го измислил аз, вижте „Свободната модерност” на Арджун Ападурай – че в тези етнопространства, които дават един контекст на мрежи, потоци, коридори, има много етничност като трансфер на различни фолклори. Етничност като съжителство и на това, което ние наричаме конструкти и спонтанно съ-творяване. И тези етничности, заради движенията на хора, потоци, особено заради емигрантски общности; заради медиите, които правят едно виртуално движение около всички нас – могат да ни направят глобални и локални едновременно… И не само – могат да ни направят да се чувстваме по много близък начин до някои фолклори. Ще ви дам пример с Анджела, която пя много близко в стила на пиринското пеене, което е локално, със своя локална орнаментика. Доколкото знам, тя е учила на терен, ползвала е знанието за фолклорната музика на фолклорни музиканти, за да пре-сътвори нещо. Аз не се страхувам от думата творчество. Апропо, има си творчество. Естествено, че това е творчество. То не нарича себе си „творчество” и „креативност”. То се нарича със странни имена. Когато питате хора от типа на Ибряма², той ще ви каже, че в момента прави музика, която е много макамлийска – тази музика има голям макам. И той не говори за структурата на музиката (макам като музикален лад), а той говори за процесуалността, творческата креативност на музиката и за тази емоционалност и естетизъм от наслаждението да правиш нещо, което да е направено сладостно, …сексуално…екстатично…

А.К.: Кой знае защо, но думата “макам” не може да се употреби за dolce stil nuovo на Италианския предренесанс. Употребите задават асоциативните полета на термините, те не са всеядни.

В.Д.: Влюбен си в Ренесанса, но аз ще ти кажа, че има същност на музикалното творчество – която я има и във философски текстове – може да я намерим още преди Ренесанса. При Платон, да речем (но там са вече схемите). А пък устното творчество, което не е нищо друго освен фолклор, бидейки същевременно класическа музика на Далечния Изток, на Индия, на Япония, на Корея, Китай… ни показва точно това – те имат самосъзнание за творчество, имат институция за творчество, имат устно обучаване цял живот на чираци, които следват майстора си, за да овладеят майсторлъка. И те го имат до такова съвършенство, до което подозирам, че дори нашата велика европейска музика не е достигнала, дори и в своята нотна фиксация. Но това е друг спор, който до голяма степен е антиевропоцентричен. Това е друг разговор…

По отношение на локалността – естествено, че фолклорът е локален. Сега нашата не-локалност, нашата индивидуалност, както имаше реплика в един филм: „Ние сме всъщност нация от двама” – да свързваме фолклора с национализма? Аз все пак бих искал да продължим тази тема – защо трябва да сме гузни от думата фолклор? Защо трябва да мислим, че след като е имало злоупотреби (например в нацистка Германия, фашистка Италия, сталинска Русия, в тоталитарна и червенковска България), то да налагаме от това дамгата на целия този изплъзващ се от определения фолклор… Аз съм сигурен, че нашите схеми кръжат около него като пеперуди около запалена лампа. Но той продължава по някакъв начин да живее. Но това е друг разговор…

Някой от публиката искаше нещо да каже?

Илиян Сабадошев: Илиян Сабадошев, немузикант, с немузикално образование, дилетант. Искам да кажа, че в българския музикален контекст „Гологан” са и не са самотни. Не знам съзнателно или несъзнателно има опити в т.нар. етно рок. Всъщност аз съм, така да се каже, ексхуматор на комерската музика от 60-те, 70-те и началото на 80-те години (популярната музика). Не знам защо съзнателно се избегна името на „Сребърните гривни”? Цитирахте „Щурците”, но единствената тяхна песен с наистина фолклорни мотиви е въпросната песен „Стоп-стоп” от 1968 г. Докато „Сребърните гривни” наистина са едно явление в българската популярна музика, което все пак е отприщило едни много балкански страсти… Горан Брегович наистина се е вдъхновявал от тях… Ако искате мога да цитирам техни песни, като „Вечеряй, Радо“, „Пусто лудо и младо“ (с вокал Георги Минчев).

Аз имах нагласата по някакъв начин тук да чуем наистина етно рок в този вид. Рокът достига апогея си като популярна музика някъде към края на 60-те. Аз това не го чух днес и не знам дали съзнателно или несъзнателно беше казано от г-жа Анджела Родел, че концепцията им в някакъв смисъл е окастрена – няма барабани, няма баси и т.н. Дали това е единствената причина по някакъв начин да ни увредите, чисто слухово… Това наистина е ваше решение, но понеже аз не усетих рок в това нещо… Аз чух тук много леко изменен фолклор.

Мисълта ми е, че те в българския контекст не са самотни.

В.Д.: Това, за което говори колегата, пак е свързано с нашите думички, с които наричаме понятията. Самото понятие етно, което е преди рок, има безкрайно много деривации. Бихме могли да продължим в ethno-ambient, ethno-fusion, ethno-jazz, ethno-pop… Като даже в ambient или fusion може да има много различни неща. Едното примерно ще бъде „Кайно Ясно Солнце”, другото ще е „Исихия”, третото ще „Ирфан”. Само в България – да не продължаваме с „Анастасия” (формация от Македония) и други групи. Бихме могли да търсим връзката на тези групи със саунда, който се опита Иван да направи с кавала. Този саунд е самодостатъчен, не даже като музика (той може да държи един тон без мелодично развитие), но звукът (това, което правят тези момчета от ethno-ambient-а) се оказва по-важен като саунд, като тембър по-скоро. Саундът вече на електричеството и това, което забелязахме в родопската песен. Така че може да поспорим доколко понятието етно рок е… Аз ще ви върна малко назад – спомняте ли си поне от слушана музика от 50-те години, с фолк-рока, с Уди Гътри и това, което се случва в Америка, а след това с фолка, с електрическата китара на Боб Дилън, който бива оплют от фолкаджиите и бил обявен за ренегат, комерсиализирал любовта си? Даже това, което си говорехме като реплика по време на концерта на „Гологан” – разпознахме Ян Андерсън някъде, Пейдж и Плант някъде – някакви асоциации. Винаги може да се спори за това кое какво ние наричаме. Влезте в интернет и напишете етно рок на кирилица и на латиница и вижте какво ще се получи и какви групи ще излезнат. Оказва се, че някои от най-популярните групи в света за етно рок са от Източна Европа или от Балканите. Това е друг въпрос за разсъждение и то в страни, в които властта… предпочита все още да говори за музиката чрез калашниците и танковете на улиците… Оказа се, че в Беларус има много групи за етно рок, основани от бивши фолклористи още през 80-те години. В Молдова се оказа, че има …

Това беше само реплика към различните понятия, но ние можем да продължим в тази асоциация на българската публика – какво тя разбира и как се отнася с тези групи. Много ще е интересно да видите потребителите как ги коментират във форумите. Няма да имаме време сега… Може би, за да приключим…

А.К.: Нека и музикантите нещо да кажат.

П.Ч.: Аз искам да поясня, тъй като може би се е получило леко недоразумение. Това звучене в никакъв случай не може да се нарече етно рок. За да има етно рок, определено трябва да има доста по-сериозна електрификация от тази (почти като онази, която се формира със съветската власт…). За целта са нужни барабани и усилватели. Това беше просто едно unplugged звучене на част от нашите песни. В първата част пък бяха композиции на Анджела Родел и Иван Христов, които не знам как те ги определят, но аз в никакъв случай не бих ги определил като етно рок. Но албумът, който записахме с „Гологан”, може да бъде наречен етно рок. Част от тези песни могат да се чуят на нашия сайт или в myspace. Там, според мен, основателно звученето ни може да се нарече етно рок звучене – има електрически китари, бас, секция барабани. Наистина хората, които са чели само това и не познават нашата музика, не са били на други наши концерти, или пък не са ни слушали записите някъде, с основание биха сметнали, че това са празни приказки…

В.Д.: Зависи какво влагаме в понятието рок. Ако рокът са жици и китари, то тогава трябва да изхвърлим от psychedelic-rock „Mamas and Papas” например, тъй като те не звучат с достатъчно електричество. Иначе, ако говорим за тази връзка, веднага мога да ви предложа да чуете, ако искате непременно китарен етно рок по балкански, „Култур Шок”³ с българското участие на Кьосовски. Или пък „Дубиоза Колектив”⁴, или онази сръбска банда с имитиращия чалга певец „Перо Деформеро”⁵… Може да харесвате и такава музика?

Отговарям на интересната реплика на колегата елинист: тази конструкция, от която ние не можем да се избавим, бидейки интелектуалци. Какво да правим? Такива сме си…Това си е понякога и дамга. Това може дори да е стигма. Въпреки че ние стигматизираме чалгата, но като че ли се автостигматизираме… Но като оправдание и на мен, и на Сашо, и на всички нас, които умуваме и понякога превръщаме нещата в конструкти. Може би те са по-сладки, разказани без умуване и приказване? Ще се оправдая, разбира се, с Платон и ще допълня, че в неговия „Атинянин”, във Втора книга от Закони, е казано, че за прекрасна ще бъде призната само музата (в случая музиката), която дава наслада не на първия срещнат, а на най-добрите хора, получили достатъчно добро образование.

И.Г.: Но това е извадено от контекста. Не става.

В.Д.: Добре, но ми върши работа… И понеже си играем на тема Древна Гърция, да ви припомня пак за етното. То може да се окаже един мрежо-потоко-коридор, който ни въвежда в различни вектори, в различни хронотопни състояния. То може да бъде насочено не само към различни пространства, както си говорихме в хоризонталния смисъл, но и към различни времена. Тук фолклорът, припознат като ресурс на етното, може да бъде видян – пак древните гърци са го казали, цитирам ви тук един пелопонески войник: „В самата природа на човека е заложено да повтаря в бъдеще това, което е правил в миналото”. За съжаление традиционалността е заложена изначално, дори и според древните гърци, които следваме днес, бидейки някакви постатиняни.

Музикантите…

И.Х.:Благодаря на всички, които ни слушаха тази вечер. Аз лично свирих с голямо удоволствие тук и мисля, че се получи много интересна дискусия, която не беше толкова резултатна в научен аспект, но по-скоро показа колко интересен е този въпрос и колко много неща могат да се кажат още. Поне за мен все още има доста неясни термини в този разговор. Искам да благодаря на доцент Венцислав Димов за това, че прие да модерира дискусията, и на доцент Александър Кьосев за поканата за този форум и за чудесно организираното събитие.

А.Р.: Аз също искам да благодаря на всички. Да, наистина може би ще е добре хората да прослушат в интернет целия ни репертоар, за да разберат, че тези парчета са направени с оглед на барабани, криви китари и пр. Доста различно звучат с тях.

Отговарям на една от репликите на Илия. Не сме влезли във въпроса за автентичността. Той говореше за носител на култура. Може би аз съм повече носител на българската фолклорна култура, отколкото той? Както има българи, които са носители повече на джазовата култура, така че практиката има значение, не само кръвната връзка.

А.К.: Преди да влезна в ролята си на директор на Културния център, ще кажа само, че термините или думите, с които назоваваме нещата, не са нещо невинно. Те привличат контексти за разбиране. Както видяхме преди малко от реакцията на Илиян, който е очаквал да чуе етно рок, както той си го представя. Не е чул това и беше недоволен. Или поне беше учуден.

За социалната роля на термините и имената бих могъл дълго да говоря. Но не сега. Бих искал да благодаря на музикантите от група „Гологан”, на прекрасната публика, която малко се намеси в дискусията, на Илия Граматиков, на темпераментния водещ – доц. Венцеслав Димов. На всички.

1. Арабска лютня [↩]
2. Прякор на Иво Папазов [↩]
3. На англ. ез. Kultur Shock – сиатълска пънк-метъл група, изпълняваща алтернативна балканска музика. Един от вокалите на групата е българинът Валери Кьосовски, който живее от 16 години в САЩ. Валери е брат на Огнян Кьосовски, барабаниста на група “Контрол” – информация Wikipedia. [↩]
4. Босненска хардкор група с политическа и социална ангажираност. Звученето им е микс от ска, метъл и балкански мотиви. [↩]
5. Pero Defformero – сръбска група от Нови Сад. Музикалният им стил е микс между прогресив метъл и турбо фолк [↩]