Епиграф:  „Предполагам сте чувствали това, че има някои места, на които искате да се завърнете, защото  те ви служат като преход към едно отминало време, където сте били някога, и това си е едно много  ваше, много интимно, там. И вие често идвате „тук”, просто за да се завърнете „там”, което звучи  малко шизофренично, понеже нито хората са същите в това „там”, нито пространството е същото, но вие го реконструирате отново и отново по онзи безумен начин, по който децата и влюбените го правят – искате го и го правите…”  /Олег Георгиев/

            От позицията на настощето да се мисли и да се говори за събитията в университетската култура от 80-те години е без съмнение нелека задача, поставяща на изпитание не само теоретичната нагласа към една определена жизнена форма на колективна памет, но и непосредствените практически стратегии,  начини на отнасяне, на съ- и обживяване на тази форма от дистанцията на сегашното време. Това е трудно най-вече защото, както признава теоретично Александър Кьосев, едно от главните действащи лица в този роман – трудно е да се реконструира обективно епоха, която обитава пространството на субективния спомен.

Ролята на интервюиращите (каквато беше и моята в изследването) беше да се опитат да добият представа за онези години, като слушат внимателно разказите на участниците в тогавашния академичен ъндърграунд, но и едновременно с това да оформят своето мнение за историческото време, за процесите, които са се случвали и за значението на тези процеси от гледна точка на актуалния момент. Да се потопят своеобразно в епохата, въпреки че не са били част от нея и именно защото не са били – да споделят своите впечатления от мястото си на несъпреживели.

Като част от т.нар. ново поколение, за мен годините и събитията преди 89-та са едновременно чужди и познати, далечни и близки, но винаги техни. Минало, което е с двоен знак, минало, изкристализирало в поредица от символи, в поредица от сдвоености, към което отношението е амбивалентно. Минало, достатъчно близко, за да се чувствам отговорна да познавам, доколкото ми е възможно, и достатъчно далечно, за да не се чувствам отговорна, че не познавам добре. Минало, към което обаче някак не мога да нямам отношение. Но тук идва трудната част – с крехките си 20 години мога да възстановя собственото си минало, някъде най-вероятно несъзнателно ще го украся с повече цветове, някъде ще му отнема от пъстротата, някъде нещо ще попроменя – но не нарочно. Когато слушаме или четем за миналото на другия, е необходимо да удържаме в съзнанието си някои въпроси. Въпросът за „чуждата истина” е от първостепенна важност: как да подходим към нея, как да я преценим критически, как да усетим нейната оставаща си чужда за нас екзистенциална плътност, и същевременно как да я предпазим от нашата собствена истина, наложена не на последно място и от „привилегированата” гледна точка на (уж) независимия изследовател.

Изграден на базата на проведени разговори по темата за университетската култура през 80-те години с Калин Янакиев, Цочо Бояджиев, Едвин Сугарев и Олег Георгиев, настоящият текст има за цел да разгледа и коментира проблема за митологизирането на събитията, процесите и случките, героизирането на участниците в академичния ъндърграунд, но едновременно с това и отделянето им от подобна (авто)митологизация, категоричното им дистанциране от подобна ретроспектива и радикалното им отграничаване от този вид говорене за миналото. Темата за политическият режим в България в онези години е (ин)директно поставена в този текст. Доколкото е невъзможно да говорим за този период, без да вземаме под внимание политическата обстановка, режимът се обговаря и тематизира в разговорите с респондентите относно академичния ъндърграунд. Във фокуса на изследването са впечатленията и спомените на интервюираните от мен за обстановката и атмосферата както от събиранията в различни приятелски университетски групи, литературоведски семинари, поетични сбирки, така и от първите срещи по време на философската конференция в Гьолечица, позната като най-многолюдната и интердисциплинарна форма на академичен живот от това време, продължила традиционните си срещи и до днес, макар и с някои изменения.

Интересно е да се отбележи, че някои от интервюираните съзнаваха пропастта между поколенията и допускаха, че може би с оглед на възрастта си не бих могла да добия цялостна представа за времето тогава. За това свидетелстват и думите на Цочо Бояджиев „Вие дори не можете да го почувствате това. Защото не сте живели като роби, не сте живели като затворници, не можете да го усетите и това пък е рискът […]като нямаш опита на затворника, затворът може да ти се привиди като хубав.“. Чувстването, запазилата се в спомена емоция доминира думите на всички интервюирани, чувстването преди, чувстването по време на, чувстването след (промените). То проблясва в (или зад) думите, но концептуалната му сила, макар и безспорна, си остава условна. Но е добре познато на онези, които са изживели студентските си години по това време – по техни собствени думи: чувство на раздвояване: от една страна, усещането за несвобода, за затвореност, ограниченост, подчинение на идея, която привиждаш не просто като жизнено чужда, но и като онтологично противна, която „не се съобразява с човешката природа“(Цочо Бояджиев). От друга страна е чувството на микросвободата в условия на макронесвободност, усещане за пълноценност както на индивида, така и на общността, от която той е част – едно високо еротизирано, интелектуално чувство на споделеното четене и говорене, на споделените (разнородни) гледни точки, на споделящото се слово – за такова изострено чувство свидетелстват спомените от срещите в Гьолечица. Атмосферата там и тогава се описва като интимна и някак позволяваща, атмосфера на допускане, на изслушване, на съкровено съсъществуване. Така ще я опише и Олег Георгиев „Тя тръгна като място за свободни разговори, беше продукт именно на младото поколение, млади хора, които да размахат крила. […] Никой не пречеше открито. [… ]тук може да се говори свободно, както виждате, понякога с висок тон ,с плам…”.  Приятелската обстановка е водещият обединителен фактор на събиранията в Гьолечица,  а винаги наличната възможност за санкция от високите етажи не е нито повод за прекратяване на срещите, нито въобще особено сериозно опасение: „истинското, субстанциалното, което се случваше във философския живот, беше ъндърграунд. Затова и тук беше интимно, говореше се свободно, нищо, че имаше ченгета. Знаехме, че има ченгета. Знаеше се… Не е възможно да отидеш някъде и да няма ухо…“(Цочо Бояджиев). Присъствалите там и тогава говорят и за едно едва ли не хегелианско удържане, съхраняващо общността цяла, но и държащо активни нейните потенциали – удържане на границата на най-острите противоречия, на най-разгорещените спорове, в които всички участващи знаят добре докъде могат да стигнат и какво могат да си позволят в нарушаването на правилата на играта, които им е делегирала и едва ли вменила самата (зародишно) постмодерна игра. Думите са на Олег Георгиев: „виждате ли, много странно е това, че колкото и да изглеждат пристрастни към някаква идея, позиция или учение, у повечето хора тук има заложена идея за граница и мярка“, както и на Калин Янакиев:  „Спомням си по-скоро оживени, горещи спорове и е учудващо, че не сме стигали до конфликт, т.е. това винаги се е удържало в рамките на едно единомислие – базисно, широко“. Именно това единомислие, това впечатление, че съ-преживяващият е и съ-мишленик (и обратното) създава силното усещане за общност, обединена както от интелектуалните си търсения, така и от желанието за бягство от затворената и затваряща конюнктура (Калин Янакиев: „Въпреки всичките спорове, ние седяхме заедно от другата страна на режима, което ни обединяваше“). Такава е и атмосферата на други студентски неформални срещи, несвързани с Гьолечица, за които разказва Едвин Сугарев –  „От една страна, атмосферата беше в някакъв смисъл на думата провокативна, от друга страна пък това беше една общност, която беше близка помежду си, всички тези хора се познаваха, общуваха помежду си, всички заедно решаваха всичко, бяха способни например когато някой от тях бъде арестуван или нещо подобно, да организират някакви акции в негова защита.“

Годините, прекарани в университета, интервюираните от мен определят като динамични, изпълнени с всякакви промени, сътресения и противоречия. Събитията, случили се по това време, моделират жизнените им нагласи, отношението им към заобикалящия ги свят. Непринадлежността към статуквото, жестът на съзнателно интелектуално и идеологическо отделяне от общата рамка на допустимото и правилното, доближава до усещането за алтернативност, да чувството на другост – своеобразната другост на правилната алтернатива. Ала към подобно изживяване като различни и специални принципно са склонни повечето млади хора – „всяко младо поколение се преживява като някаква алтернатива на статуквото, така че и ние не правехме изключение.“(Едвин Сугарев). У някои принадлежността към социална група (общността, събираща се на Гьолечица) поражда и други чувства, на извисяване, на превъзходство, на субективно надмогване на обективното скудоумие на властимащите  – „Смея да си мисля, че съм изпитвал по-скоро едно такова чувство на гордост, че принадлежа към  една група хора, с която си заслужава човвек  да бъде…“ (Олег Георгиев)

Достатъчно основание ли е казаното дотук, за да си позволим да говорим за университетска култура по това време, култура, отличаваща се от установената, неин контрапункт? По този въпрос Едвин Сугарев казва: „80-те все пак бяха едно унифицирано време, в което цялата студентска култура, доколкото съществуваше такава, протичаше в неформални общувания, по разни купони, по разни такива полулегални сборища и такива неща.“ Освен тази си страна университетската култура в по-зрелия си облик се обвързва тясно и с потенциалите, които е разгърнала – „Част от моите преподаватели бяха ученици на големия философ Михалчев, включително и Ирибаджаков, ако не се лъжа. И в този смисъл те също са преживели идейна еволюция. […]Т.е. сега като ме питате имало ли е култура, да, удържаха онова, което в началото нарекох ‚академични граници‘, и се опитваха, пишеха такива текстове..Най-силният момент беше 80-те, тогава започнаха и преводите“(Олег Георгиев).  Според Цочо Бояджиев може да се говори за две университетски култури от това време – „За една официозна и за една по-фонова от институционална гледна точка, но по-смислена, съдържателна.“ Със сигурност следва да отбележим, че всички участници в създаването – и обживяването – на тази културна форма съзират в нея жеста на съпротивата срещу задушливата и стагнираща актуалност на водещата култура на късния социализъм. Тази съпротива се случва както в най-малките неформални образувания, в идейните кръгове като „Синтез”, в по-големите семинарни групи като Платоновия семинар и в мащабното по разнородността си събитие Гьолечица. Проблемът, заложен в заглавието на настоящия текст, ще бъде въведен именно чрез привличане и анализ на спомените от ежегодния семинар, провеждащ се в Гьолечица. Ключова дума за изследванието е „идеология“, затова е уместно да се уточни смисълът, в който ще я ползваме. Не говорим за идеология в строго теоретични рамки като система от определени политически, морални, философски, религиозни и естетически възгледи, а по-скоро под идеология тук разбираме индивидуална мисловна традиция със своите норми, понятия, възприятия и представи. Затова считам, че можем да говорим за Гьолечица като сборен пункт на различни микродеиологии, своеобразен микроидеологически топос. Микроидеологически, защото взема предвид идеологията на всеки един от участниците поотделно – идеология на лично освобождение и на лична съпротива, но също и на участниците в тяхната присъдружност – т.нар. групи на постмодернистите, медиевистите, неортодоксалните марксисти и т.н. Натрупването на подобни микроидеологии обаче превръща Гьолечица в макроидеологически (доколкото е почти единствен по рода си) конструкт, опониращ на още по-макроидеологическия фон на соц. културната действителност. Когато разсъждаваме върху въпроса за интензитета и за параметрите на тази гледна точка (на съпротивата), следва да се уточни начинът, по който обективно може да се отдели реалността на неформалните групи, обединени около идеите на  Августин Блажени, св.Тома от Аквино, Декарт, Маркс, Витгенщайн и Мамардашвили от изкусителния мит за разрушаващия статуквото Семинар с главно “С”? Отговор на този въпрос сме се опитали да потърсим от т.нар. „хуманитари“ сред редовно присъстващите на семинарите в Гьолечица. До колко примамлива, но устоима е опасността на участвалия тогава да митологизира своето участие сега?  Тази склонност отбелязва Олег Георгиев, като казва, че вече е във възрастта, в която е малко късно да героизира миналото си. Сам той не го прави, уточнявайки, че Гьолечица не е била семинар с политически характер – „Но като цяло е такова място – с имидж на свободно място, никога не е била политическа, винаги теоретически семинар, ако някой се опита да каже, че тук са се говорили такива работи, революционни, просто…не е така.“ Срещу подобно тълкуване на семинара се обявява и Калин Янакиев – „Аз не съм много голям приятел на автомитизацията на тази конференция. Тя е една общност от хора, които и без друго работят заедно, виждат се често, имат това като един носталгичен топос, в който се събират..но да се придава един по-голям ръст, почти едва ли не някаква дисидентска група да се дефинира от тая общност..е малко преувеличено.“ Носталгията към онази Гьолечица, свързването й в спомените на участниците с едно уютно, интимно място, в което се чувстваш спокоен, но най-вече разбран, позволява да разграничим две различни, но същностно свързани жизнени нагласи към топоса, два подхода към него, които следва да се мислят  като преплитащи се родства по избор.

От една страна се говори за Гьолечица като топос на интимността, където можеш да се вгледаш в себе си, да се обърнеш в себе си – „Един особен топос, където мога да бъда себе си, но по особен начин. Предполагам сте чувствали това, че има някои места, на които искате да се завърнете, защото  те ви служат като преход към едно отминало време, където сте били някога и това си е едно много  ваше, много интимно, там. И вие често идвате „тук”, просто за да се завърнете „там”, което звучи  малко шизофренично, понеже нито хората са същите в това „там”, нито пространството е същото, но вие го реконструирате отново и отново по онзи безумен начин ,по който децата и влюбените го правят – искате го и го правите…“(Олег Георгиев). Преживяването на себе си предполага привързаност към мястото, което го е отключило, оставащо като белег за изминат път, знак за трудностите на всяко себеосъществяване – „човек можеше да се развива и да бъде това, което иска да бъде“ (Олег Георгиев). Онова специфично усещане за сигурност, за подслоненост не само на интелекта, но и на емоционалността, което Гьолечица създава, се свързва и с усещането за свобода и недетерминираност в тематични рамки – „Никой не успя, струва ми се, да постави доминираща рамка, темите избуяваха свободно, оформиха се няколко направления, няколко души, които станаха емблематични.“ (Олег Георгиев). От разказите на респондентите остава впечатлението, че споменът, който Гьолечица носи, е спомен най-вече за близост – близост със словото, привързаност към пластичността на живия разговор. Човешка, приятелска близост. Този начин на спомняне на онези времена, завръщането към мястото като към едно баладично пространство на живеенето и мисленето извън рамки без никакъв политически залог – напротив, провеждано като напълно автономно, като дори естетически (но не и естетски!) самоцелно, възприемането му през призмата на мисловния уют, могат да увлекат спомнящия си и да оцветят спомена изцяло в краската на интимното и личното, да го подтикнат към (само)забрава в границите на преживяното. Този тип спомняне се проявява, дори и съвсем несъзнателно, в склонност да се гради (микро)митология – да се митологизират събития от биографията, да им се придава по-глобално и същностно значение от това, което действително са имали, а също и различни конкретни случки, действия, моменти да бъдат заличени от паметта или умишлено премълчани, за да не развалят умилителния и топъл образ на топоса на интимността: мястото се припознава като едно прекрасно място, една Касталия на освобождението, един едва ли не вечен пристан на разбирателството и утехата. Подобен тип митологизиране освен че е трудно уловим за невъоръженото око и за онзи, който не е бил свидетел на събитията и съответно не може да бъде цензор за истинността на спомненото,  е и сякаш имплицитен в по-голяма или по-малка степен за всеки механизъм на спомняне, който често проявява склонността да размива границите между различните емоционални валенции на спомените, да наслагва плоскостите на паметта една върху друга и да приютява разнопосочни чувства от различни моменти в едно единствено усещане. 

Другото отношение към Гьолечица е като към топос на колективната работа, на академичния професионализъм – място, на което хора с общи интереси и виждания се събират, общуват и произвеждат идеи, понятия, текстове (на теоретично ниво), а често и автономни жизнени форми (на екзистенциално ниво), производни на породилите ги идеи. Ала и двете жизнени нагласи – като към топос на интимното и като към топос на академичното, не са в противоречие, дори напротив – интимността, за която тук говорим, се осезава най-реалистично именно в условията на колективната работа, близостта на семинарното общуване е близостта на другия, на другото мислене, на другото съществуване: интимното е най-интимно именно когато е споделено. От друга страна, топосът на колективната работа удържа интимността, която е част от него, в рамките на една обективна трезвеност, противостои, доколкото е възможно, на роенето на митологии и се отграничава ясно от подобна тенденция, настоявайки на своята трезвеност: Гьолечица е място, където на фона на субективната интимност, се свърши и много обективна работа: създадоха се важни книги, извършиха навременно значими проблематизации.  Споменът за Гьолечица като за топос на колективна работа е спомен за общността, свързана от принципа на солидарността пред общата цел. Мисленето за Гьолечица като за топос на колективната работа отхвърля микроидеологията на склонната към самозабрава интимност, демитологизира истории и разкази с утопичен характер, отрича автомитизацията и се явява своеобразна цензура за онова говорене, което преминава границите на обективно истинното в интерес на биографично валидното. Това мислене се опасява – и ужасява! –  от възможността Гьолечица да бъде привидяна утопично като единствен проводник на спасението, на освобождаващия бунт, довел до последвалите политически промени. Подобна перспектива, подобно мислене за онова време и за дейността на участниците в конференцията респондентите смятат единодушно за несъстоятелно и лишено от обективност.  Категоричното отричане на мястото на митологиите обаче, свалянето на всякаква идеология върху спомена, развенчаването на мита и отдалечаването от митологията са форми на интенционална демитологизацията на (не)умишленото митологизиране.

Завръщането – в заключение –  към пространствата на спомена може да бъде видяно като критична точка на сегашното. Припомнянето, в този смисъл, е само една от формите на криза: то бележи момента, в който посред настоящето се възправят и завръщат призраците на неговото минало, мига – травматичен или носталгичен –  в който собствената му история оживява. Спомените съживяват историите на миналото, историите активират идеологии на настоящето. Всички те – събитията и контекстите, които те са породили – се сливат в единна биография, в митичното тяло на едно същество от плът и кръв: Гьолечица там и тогава, тук и сега. А на нас ни остава да понесем всички тревоги, произтичащи от тази неочаквана метаморфоза, но и всички наслади.