Засиленият интерес към делата по повод трактори, октоподи, нагли и останала гмеж често ни се струва неоправдан: не би трябвало обаче да бъде, ако засяга делото за рицаря на светия дух в Народния театър. Авторът Боян Папазов (“Надежда Сляпата”, “Бая си на бълхите” в театъра, и “Всичко е любов” в киното) е създал плътен, тежък, политащ в поезията и забиващ се в тъмното текст, целящ да разнищи всичко мило и родно. Самият „захват” на пиесата като че ли е достатъчно вдъхновяващ, за да я породи като история: духът на Алеко защитава собствените си убийци.

Пиесата в голяма степен стъпва върху добре отработения жанр на court drama-та („12 разгневени мъже”, „Присъдата”, „Време за убиване”). Чарът на „Рицар на светия дух” обаче е във вливането на нова енергия в познатата схема: сблъсъкът между прокурор и адвокат тук е напълно сюрреалистичен, никой не ползва правни аргументи и въпреки това делото тече с пълния интензитет на съдебен сблъсък. Противник на Алеко (Иван Бърнев) е кметът, поръчал убийството му (Валентин Танев), а в напрежението между двамата се разиграват най-изконните локални дилеми, които познаваме. Иван Бърнев е нереален, ефирен образ, на идеалния романтик и оптимист, ирационално влюбен в доброто и родината. Мисията му е на адвокат на вярата в човека, който би се провалил в истинска съдебна зала, но на арената на духа е хегемон и император. Във властолюбивия и пълзящ нагоре кмет пък познаваме мрачните и нелечими български провали, способни да разкапят и най-чистите романтични пориви.Сблъсъкът протича на всички нива. Философско: дух срещу материя. Локално: извисеният Алеко срещу байганьовската логика (която тук е много по-малко смешна, по-скоро вдъхва ужас с желязната си аргументация). Нравствено: милосърдие или наказание за убийците на писателя.

Сценографията на Даниела Олег Ляхова постоянно коментира ставащото – арената в камерната зала е построена на три платформи. Въздушна, в която духът на Алеко плава във въздуха, земна, както и подземна – дъсченият под често се чупи с трясък и актьорите попадат в клопки; пропадания, които резонират на всеки опит на антагонистът да прикове духа на Алеко към земята.

Плюс на спектакъла е и силата на двамата герои – в повечето слаби текстове ясно си личи симпатията на автора към един от двамата. В „Рицар на светия дух” те са непреклоними, прекрасно аргументирани сами за себе си, невъзможни да надделеят един над друг: и ефектът е не толкова в изхода от сблъсъка им, колкото в самия сблъсък. Хепиендът с триумфът на духа на Алеко е много повече реверанс към самия автор; това е донякъде изкуствен завършек, той и кметът са достатъчно мощни, вечно застопорени в себе си, сплетени като Ин и Ян, за да може да се излъчи победител.

Едно от основните достойнства на спектакъла е, че без следа от болезнения комплекс за литературен провинциализъм се нахвърля смело върху местен дебат, в опозицията между Алеко и Бай Ганьо, на която е излишно да приписваме общовалидност: тя е атрактивна най-вече с локалния си отенък и предполагам доста безинтересна за предполагаем чужд зрител. В този смисъл спектакълът си е направо обществено полезен. Представлява повече от театър: той е инструмент за коментиране на тукашното, без претенцията за нещо повече, но добър в това, което прави. Можем да го харесваме и като отговор на понякога неадекватния подбор на пиеси за сцена: колкото и значим да е „Ангели в Америка” в САЩ, изпитваме съмнения, че тук би могъл да пристигне с целия си арсенал от внушения; пристига окастрен заради липсата на резонанс у публиката; хомосексуалност и спин далеч не са най-вълнуващите теми наоколо – непреводимият навън „Рицар на Светия дух” обаче е много по-ценен за нас.