Резюме, ключови думи и биография:

Обект на изследване в настоящата статия е здравната администрация, нейните функции, устройство и дейност през периода на Временното руско управление (1877-1879 г.). Разглежда се актуалният въпрос за създаването на здравеопазването като държавна функция и качествено нова форма в България и въвеждането на непозната досега нова институция за неговото управление. Публикацията има за цел да представи и да анализира информационната и статистическа роля на първите документални свидетелства за състоянието на здравеопазването, да оцени техния законодателен  и организационен потенциал и значението им за бъдещото развитие на медицинското законодателство. Създадените през този период документи, макар и без нормативна стойност, служат като модел и са важни от устройствена и насочваща гледна точка за съставянето на бъдещи медицински закони, наредби и правилници.

Ключови думи: здравна администрация, законодателство, санитарно дело.

Камелия Божилова, доктор по специалност  История и археология (Архивистика и документалистика), СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в Български исторически архив, Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“. Научни интереси: проучване на исторически процеси, личности, институции и събития от периода 1878 – 1944 г., история на селищата в България, издирване и обработка на архивни фондове, архивни колекции, документи от личен произход, официални издания, анализ на законодателни актове и др.

………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………..

Дейността на Българския лекарски съюз през периода 1901 – 1947 г.

като модел за бъдещи социални и законодателни промени

 

 

Първото професионално и научно дружество на лекарите в България е учредено през 1880 г. в София под наименованието „Физико-медицинско общество”. Дружеството е създадено от д-р Д. Моллов, а първото учредително събрание е проведено през януари 1880 г. В състава на медицинското дружество взимат участие лекарите Брадел, Мирков, Калевич и други видни обществени представители. Основна цел на дружеството е разискването на научно-медицински и професионални въпроси и проблеми, решаването на хигиенни, профилактични и здравеопазни задачи, свързани с възникването и разпространението на различни заболявания¹.

През 1883 г. във Варна е създадено Варненското научно медицинско дружество. За председател е избран лекарят с руски произход Б. Окс. Главната насоченост на дейността на дружеството е свързана със социални, медицински и обществени проблеми. В заседанията му се разглеждат въпроси, свързани със смъртното наказание, профилактиката и общественото здравеопазване. Официален орган на дружеството е „Списание на Варненското медицинско дружество”, в което се печатат протоколите от заседанията. През 1895 г. е учредено Русенското научно лекарско дружество, а през 1897 г. такава организация се формира и в Пловдив. Инициативата е последвана и в градовете Враца, Ловеч, Плевен, Шумен, София и др. Софийското дружество се занимава предимно със санитарна статистика, обществена медицина и съсловни проблеми. Част от членовете на Софийското дружество (26 души) не се задоволяват с дейността на организацията и желаят по-големи права за лекарите, промяна на устава на дружеството, свободна критика на законодателните санитарни разпоредби и здравната власт, активно участие в медицинското законодателство, учредяване на другарски съд и взаимоспомагателна каса. Групата е с ръководител д-р П. Ораховац. Поради неприемането на тези искания от другите членове на дружеството, групата се отделя като т. нар. „лекари ораховисти” и скоро образува отделна организация – „Българско лекарско дружество”. То използва за свой печатен орган списанието „Медицински напредък”. Останалите членове в Софийското лекарско дружество са обединени от д-р М. Русев и са наречени „русевисти”. „Ораховистите” поддържат желанието си за обединение на всички лекарски дружества в страната. В резултат на тези искания през 1901 г. е свикан събор на българските лекари, на който е учредена нова организация – Български лекарски съюз (БЛС), която е и най-дълго просъществувалата лекарска организация в България. В събора участват 304 български лекари от почти всички градове, за председател е избран д-р Д. Моллов. На този събор е приет уставът на организацията и са утвърдени нейните цели, свързани с профилактичната насоченост на здравеопазването.

През 1902 г. е проведен втори събор на организацията. В него взимат участие 12 лекарски дружества от различни градове, председател на събора е д-р П. Ораховац. Още в този начален период от развитието на съюза се очертават неговите социални и законодателни инициативи – БЛС желае активно да участва в санитарното законодателство и да прокарва мнението си на заседанията на Върховния медицински съвет (ВМС), разгледан и обсъден е  Законопроект за народното здраве, който отделя голямо внимание на обществената профилактика и санитарен надзор над населението, гарантира участието на БЛС в санитарното управление на страната, като дава право на съюза да обсъжда законопроекти по медицинската част, да дава предложения, да изработва общи етични правила за всички лекари. Законопроектът е приет по принцип. Обсъдени са и мерките, които трябва да бъдат взети за борба с туберкулозата, решението да се образуват туберкулозни отделения във всички държавни болници, да се организира дружество за борба с туберкулозата, да се въведе преподаване по хигиена в училищата, общественото здравеопазване да бъде с подчертано профилактична насоченост. На този събор е взето решение за издаването на печатния орган на съюза – „Летописи на Лекарския съюз”. Повдигната е и идеята за задължително членство на всички лекари в съюзната организация, но тя е отхвърлена от ІІ лекарски събор с мотивите, че членството трябва да остане свободно, защото в противен случай съюзът ще се превърне в държавна и чиновническа институция и ще загуби правото си на независимо мнение.

През 1908 г. БЛС се връща отново към идеята за участие членовете си във ВМС и желае съставът на ВМС да се реорганизира, като в него бъдат включени и 7 делегати, избрани от съюзните членове за срок от 3 години, като не могат едновременно с този пост да заемат длъжности в Управителния или Редакционния съвет на съюза. Доводите за това искане са, че министърът в своята дейност разчита на съсловието и активното му участие във ВМС ще бъде гаранция за ефективни законодателни мерки².

Важен в развитието на съюза е конгресът на БЛС, който е проведен през 1912 г. в Русе. Там е приета нова демократична и социална програма, която предвижда пълна децентрализация в управлението на здравеопазването, ангажиране на населението в борбата с епидемичните заболявания като туберкулоза, сифилис и малария, създаване на самостоятелно Министерство на здравеопазването, организиране на профилактика и безплатна медицинска помощ, по-голяма грижа за майките и децата и др. Програмата е съставена от лекарите Р. Ангелов, П. Ораховац, В. Руменов. Програмата включва три раздела, във всеки от които се разглеждат съответно професионални искания, професионално-социални искания и социални искания. Повдигнат е въпросът за създаване и на Медицински факултет. Разгледан е и Законопроект за народното здраве, представен от директора на Дирекцията за опазване общественото здраве – д-р Ст. Ватев, който третира социални и хигиенни проблеми, положението на медицинския персонал  и др.³.

До 1925 г. броят на българските лекари не е голям, а териториалните клонове на БЛС и болничните лекарски колегии осигуряват добра среда за професионална комуникация и поддържане на научен интерес. След създаването на Медицински факултет дейността на БЛС и неговите клонове се разширява – освен обсъждането на тематични доклади  и реферати се разискват и предприемат все повече стъпки за защита на професионалните интереси и социалните искания.

През 1929 г. БЛС взима активно отношение по проектното допълнение на чл. 125 от Закона за опазване на общественото здраве (ЗООЗ), което предвижда даване право на практика на лекари-чужденци без полагане на задължителния проверовъчен изпит – колоквиум. Управителният съвет на БЛС счита, че за чужденците не трябва да се правят изключения и те трябва да добиват право на свободна практика по медицина така, както изисква законът и за българските лекари – след представяне на диплома за завършено медицинско образование да положат задължителния държавен изпит – колоквиум и да придобият българско поданство. По този начин съюзът иска да бъде гарантирано обслужването на населението от квалифицирани лекари⁴.

Друго важно събитие, провокирало оживени дебати сред лекарската професионална общност, е приемането на Закона за народното здраве (ЗНЗ) – 1929 г. Той е оценен като модерен и напредничав. В него е залегнало задължителното членуване на всеки лекар, упражняващ медицина в страната, в БЛС. Това изискване отговаря напълно на желанията и стремежите на съюза, който вече ще се представлява от трима свои членове във ВМС и ще участва съответно с по трима и петима членове в окръжните и във Висшия дисциплинарни съвети. С тези положения се затвърждава правото на съюза за участие в заседанията на ВМС, което е прокарано по законодателен ред още през 1911 г. със Закона за опазване на общественото здраве, но новите законови положения предвиждат участието на трима представители на БЛС в състава на ВМС, а не само на председателя на съюза. Членовете на БЛС, участващи в дисциплинарните съвети, ще следят отблизо дейността на лекари при упражняване на професията и ще следят за спазването на лекарските етични правила⁵.

През 1931 г. членове на БЛС с по-радикални интереси се отделят и оформят групата „Обществен лекар”. Нейни представители са д-р Р. Ангелов, д-р Ас. Панев, д-р Д. Матеев, д-р К. Куситасев и др. Представителите на групата защитават своите професионални интереси и тези на общественото здравеопазване. В своите програмни искания те включват безплатна медицинска помощ, по-добри условия на труд и в бита, увеличаване броя на лечебните заведения и др.

През 1935 г. е проведен ХХІІІ редовен събор на БЛС. На него е повдигната и обсъдена идеята за създаване на специален „Здравен фонд” при Главната дирекция на народното здраве, който да поеме всички разходи по борбата със социалните и заразните болести, детската смъртност, подобряването на битовите условия в населените места и др. Поради лошото финансово състояние на държавата и невъзможността на населението само да поеме част от грижите за своето здраве, БЛС предлага организирането на мерки против епидемичните заболявания и реализирането на санитарни мероприятия да се издържа от Здравния фонд. Източници за финансиране на фонда е предвидено да бъдат: основна вноска от държавата в определен размер; приходи от здравни фондове, образувани към окръзи и общини; такси от прегледи и издаване на медицински свидетелства; глоби, налагани според постановленията на ЗНЗ; помощи и дарения⁶.

 БЛС прекратява дейността си през 1947 г. поради закриване, а през 1971 г. е премахната и частната практика. В следващите години лекарите са членове на Профсъюза на здравните работници.

Историята на БЛС е свидетелство за активното участие на организацията не само в професионалната дейност на българските лекари, но и в социалния живот на обществото.

1. 1. Апостолов, М. История на медицината и социалното дело. С., 1994, с. 78 [↩]
2. 2. Летописи на ЛС, 1908, кн. VІІІ, с. 644 [↩]
3. 3. Давидова, В., История на здравеопазването в България. С., 1956, с. 123 [↩]
4. 4. Летописи на ЛС, 1929, кн. І, с. 17 [↩]
5. 5. Пак там, 1929, кн. V, с. 160 [↩]
6. 6. Пак там, 1935, кн. ІХ-Х, с. 311 [↩]