Започвам с второто – за мен е методологически проблем как назоваваме обществото, в което живяхме преди 1989 г. Нашите уважавани колеги от чужбина говорят за това общество като за “комунизъм”, за тях няма питане дали то се нарича социализъм или комунизъм. На брошурата, представяща проекта, обаче виждаме, че става дума за образи от социалистическото ни минало. Само този бегъл пример, а примерите са много, показва, че имаме потребност да си изясним понятията, защото самото наименуване носи в себе си определен тип конотации. Веднъж се използва думата “комунизъм”, втори път думата “социализъм”, говори се за “реален социализъм”, за “съветски режими”, за “общества от съветски тип”, голяма част от икономистите употребяват израза “командна икономика”, “държавна командна икономика”, има хора, които наричат това общество “държавен капитализъм”. Разбира се, “тоталитаризъм” е най-разпространеният етикет, но понякога понятието се стеснява до „сталинистки тоталитаризъм”. Аз мисля, че имаме нужда от един дебат върху назоваването, както и върху това, как исторически са се сложили понятията, а и кои страни как назовават времето преди 1989 г. В Румъния мисля, че използват думата “комунизъм”, в Унгария обаче се употребява “социализъм”, поне известният учен Янош Корнай настоява на това. В България се говори повече за “социализъм”, отколкото за “комунизъм”. Тези различни назовавания на времето преди 1989 г. за мене значат нещо и си струва да се дебатира върху тях.

Имаме една сложна картина на дискурса за „онова общество”, за която трябва да си даваме сметка и която е поне методологически свързана с двойна подмяна на език, така да се каже. Първата подмяна е по линия на прехода от марксизъм към ленинизъм – исторически т.нар. комунистическо общество възниква като „комунизъм от съветски тип” в Русия, където Ленин превежда доста безотговорно, в смисъл съобразно ситуацията, термини на Маркс. При Маркс ключовото понятие е “пролетариат”, при Ленин то е преведено като “маси”, понякога „трудещи се маси”; говори се и за “народ”, за да се обясни съветската власт като “народна демокрация”, която необходимо трябва да излъчи своя „народен водач”. Самият превод на марксистки понятия в ленинизма ми се струва една интересна задача, тъй като става дума за една първоначална идеология и за пренаписването й като уж същата идеология в друг социален контекст, но по този начин целите на промяната стават други – в първия случай обобщеното производство трябва да доведе до обобществяване на собствеността, във втория комунизмът се свежда до съветска власт плюс електрификация, тъй като не само обобщено, но въобще производство липсва, т.е. целта е ускорена модернизация с цената на всичко. На свой ред особената комбинация марксизъм-ленинизъм се пренаписва в останалите социални контексти, в които се появява или насилствено налага. Тук говоря за идеологическото целеполагане, не говоря за принципите на удържане на властта, за които ми се струва, че има консенсус, че са еднакво репресивни във всички страни. Струва ми се, че трябва да направим разлика в спецификата на комунистическите режими съобразно културното наследство на обществата, в които те се налагат – еднакъв ли е комунизмът в съветска Русия с този в Чехословакия, където контекстът е съвършено различен; много ли си приличат унгарският и българският комунизъм; да не говорим за сравнение с Монголия и Китай. Мисля, че реалната картина в различните комунистически страни е доста по-сложна от свеждането й до един или друг етикет, независимо, че има съществени общи характеристики като унищожаване на пазара и безпрекословното налагане на еднопартийната власт. Иначе казано, имаме един западноевропейски Просвещенски проект – този на Маркс, който е „имплантиран”, „засаден” в специфичната аграрна домодерна почвеническа Русия; и на свой ред „изнесен” в други страни, част от тях азиатски, други балкански, трети централноевропейски; и тезата ми е, че резултатът в различните типове страни е различен и специфичен, запазвайки общите черти на диктатурата /но тя не е на пролетариата/, т.е. конкретните „комунизми” ще имат особености, изискващи описание и обяснение. (Впрочем, посткомунистическото развитие на страните от стария Съветски лагер ясно показва съществувалите различия.)

И тук възниква въпросът с какви теоретични понятия и подходи си служим, за да разберем случилото се в различните комунистически страни, можем ли механично да вземем западни парадигми, за да концептуализираме комунизма, не са ли обяснителните схеми поредната езикова подмяна на живота по времето на тези режими?

Този въпрос ни отвежда пряко до втория фокус на това изказване – какви са теоретичните подходи в България, обясняващи комунистическата ситуация у нас. Не знам дали е изненада, но те са много и най-разнообразни. Ето само някои автори, чрез които се визира комунизмът: Макс Вебер, Фердинанд Тьонис, Марсел Мос, Хана Аренд, Дейвид Аптър, Барингтън Муур-младши, Клод Леви-Строс, Йозеф Шумпетер, Мишел Фуко, Пиер Бурдийо, Янош Корнай, Иво Можни. Всички те са взети на абордаж за обяснение на случващото се в комунистическите страни и в частност в България.

Ще дам няколко примера. В периода 1990 – 2003 г. комунизмът се концептуализира, от една страна, като “предмодерен патернализъм” /Румен Димитров/, а, от друга – като “хипермодерен проект” /Владислав Тодоров/ – от гледна точка на политическата естетика той е положен като футуристки проект, политически дадаизъм. Има виждане за комунизма и като тоталитаризъм през Хана Аренд /Румен Даскалов/.; но се появява и концепцията за комунизма като „държавен капитализъм” /Георги Найденов/ – тезата е, че случващото се в т.нар. комунистически общества не е истински комунизъм, а номенклатурата действа като държавен капиталист, тъй като е собственик на средствата за производство. Все по-популярно става виждането за комунизма като ускорена модернизация, през призмата на модернизационните теории на Дейвид Аптър и Барингтън Муур – младши /Георги Димитров/. Има книги, обясняващи комунизма през теориите за елитите – през призмата на тоталното надмощие на политическата власт над всички останали сфери /Петя Кабакчиева, Духомир Минев/. Излязоха серия публикации, концептуализиращи комунизма като общество на мрежите – има, така да се каже, българска традиция в това отношение, правеща връзка между „икономиката на дефицита” на Янош Корнай, капиталите на Пиер Бурдийо и ролята на семейството при Иво Можни. /Андрей Райчев, Деян Деянов, Андрей Бунджулов и др./ Дори в последни анализи на т.нар. „преход” като общество на мрежите се говори за техно-икономическите мрежи на Мишел Калон /Иван Чалъков/. Има и обяснение на комунизма като дарово общество, през Марсел Мос, Клод Леви-Строс и френската психоанализа /Ивайло Дичев/. Комунизмът се разглежда и през потреблението, стиловете на живот, като един вид модерен консумативистки проект /Мила Минева/.

Следователно, само в българската литература, посветена на комунизма, има серия различни концептуализации, показващи най-малкото две неща, можещи както да си противоречат, така и мирно да съжителстват. Едното е, че комунизмът не е едномерно и лесно обяснимо явление, а съобразно различните му функции и модификации в различните общества, и различните му фази на развитие, предполага различни теоретични подходи, зависими, разбира се, и от идеологическата позиция на авторите.

Второто е, че ние подхождаме доктринерски спрямо комунизма, съобразно собственото ни поле на интереси и сякаш невинно го пъхаме в една от тези схеми. Така или иначе, това многообразие от подходи заслужава аналитично внимание и е въпрос отново на сериозен методологически дебат как реконструираме това общество/общества и как удържаме собствените си ценностни предпоставки. Отново възниква проблемът дали да мислим по еднакъв начин чешкия комунизъм наред с българския, това, което се е случило в ГДР, наред с това, което се случва в Полша и т.н.

За мен основният въпрос е дали мислим комунизма като нещо идеосинкретично, специфично случило се в дадените страни или той е част от една по-универсална парадигма. Тук можем да отнесем и проблема за сравнението с нацизма – какво е общото между тях и какво е различното, как те стават възможни, по еднакъв начин ли стават възможни – въпрос, остро поставен от Хана Аренд. Като идеологии те са доста различни, въпреки че това, което ги сближава сериозно, е незабелязването на самоценността на човека – човекът и в двете идеологии е визиран като човешки материал, който трябва да бъде използван за едни или други цели. Но остава въпросът за предпоставките за възникването на двата режима, технологията на властта, резултатите, ефектите и следствията от тях – мисля, че наред с открояване на общото, трябва да представим и обясним и специфичните разлики. Стои питането до каква степен двата режима могат да се обвързват с общия модернизационен европейски процес – като наваксваща модернизация, като приемане и отхвърляне на едни или други модерни, а и християнски ценности. Според мен в някои комунистически страни може да се говори за ускорена модернизация или алтернативна модерност, но другаде концептуализацията по този начин е абсолютно погрешна. От гледна точка на политическата власт, пак казвам, нещата са по-еднозначни, доколкото виждаме навсякъде доминацията й над останалите сфери на живот, но съпротивите срещу нея са различни, икономическото развитие и резултати са различни, всекидневното живеене и нагласи също.

В последно време в България започнаха да се появяват сериозни изследвания, които не спекулират толкова методологически, а се опитват систематично, влизайки в архивите и вслушвайки се в различни гласове, да дадат емпиричния материал, върху който да мислим и теоретически да видим това общество – комунизъм/социализъм – и да потърсим на базата на емпирията адекватната методологическа концептуализация. Имам предвид издадените книги на Института за изследване на близкото минало, които удържат, първо, систематичното оглеждане на всички сфери в българското общество и как те са се развивали, а това дава възможност да мислим етапите на комунистическото общество и взаимната обвързаност на различните сфери; второ, представят и устни житейски истории /книгата на Даниела Колева/, помагащи да се реконструира и субективното преживяване на това общество. Въобще интересът към устната история в последно време нараства – излязоха два тома с интервюта със съставител Вера Мутафчиева, последната книга на Елена Михайловска ни предлага интересни житейски истории, в този жанр можем да впишем и книгата „Аз живях социализма” и т.н.

В този контекст – на възраждащ се интерес към субективното преживяване и реконструкция на комунизма, се вписва и проектът “Спомняйки си комунизма” (Remembering Communism), финансиран от Фондация „Фолксваген”, с ръководители проф. Мария Тодорова и проф. Щефан Трьобст. Проектът е сравнителен и обхваща изследователи от Румъния, България и Германия – историци, етнолози и социолози. Неговият фокус е върху процеса на спомнянето – как хората си спомнят обществото, в което са живели, какво оказва влияние върху този процес на спомняне, можем ли да говорим за колективна памет или само за индивидуални спомени. Доста изследователи проблематизират тезата на Морис Халбвакс за наличието на колективна памет по времето на комунизма. Аз принадлежа към тях, защото към това, което Сашо Кьосев каза за престъпленията спрямо всекидневието по времето на комунизма, аз бих добавила и абсолютната атомизация на индивидите /теза на Хана Аренд/ и разрушаването на всякаква групова идентификация и социална солидарност – а това означава и невъзможност за преживяна колективна памет.

Проблемът, с който аз лично се занимавам, е какви неравенства си спомнят хората от обществото на прокламираното равенство и какво оказва влияние върху различните оценки на комунизма. От направените интервюта по-скоро излиза, че като че ли семейните истории са решаващият фактор за позитивна или негативна оценка, не толкава предишна или сегашна социална позиция. Тъй като екипът е много голям, ще спомена предметите на изследване само на т.нар. социологически екип. Доц. Лиляна Деянова се занимава с проблема за пренаписването на официалната памет и битките отляво и дясно за контрола върху паметта. Албена Хранова се вълнува от т.нар. „памет назаем”, „loan memory” – как младото поколение изгражда представата си за комунизма, през какви канали тя стига до него. Студентите първи и втори курс, които е изследвала, имат много бегла представа за комунизма, а доколкото имат някаква, тя отново е през фамилни истории. Проектът на Мила Минева се казва “Socialism reloaded” и неговият предмет е как популярната култура в момента – видеоклипове, реклами, продукти, използващи етикети от времето на социализма, нормализират представата за него. Този проект има пряк аналог сред румънските колеги и сравнението е много интересно. Има и сравнителни изследвания на спомените за индустриални градове в Румъния и България; на дебата за архивите на Държавна сигурност в България и тези за Секуритате в Румъния, и т.н. Мисля, че резултатите от проекта, които ще бъдат представени на сайта му и ще бъдат публикувани, се очертават като много интересни.

И за да завърша, бих казала, че нас ни чака нещо доста амбициозно и сложно. От една страна, трябва да деконструираме идеологическото говорене за комунизма, анализирайки включително и идеологическия език на самия комунизъм; от друга страна, е важно да реконструираме спомените за това общество; накрая, трябва да се опитаме да концептуализираме резултатите. Това означава, че все още сме в търсене на методологическата рамка, чрез която да разберем и осмислим все още живото ни комунистическо минало.