От друга страна, книгата ни въвлича в уникална комуникативна ситуация, която трансгресира в дискурсивното си поле историческото. Реконструкцията на миналото се случва през първоличния глас на участника в събитията бачо Гичо. В същото време чрез този фикционален разказвач се постига обърнатият ефект – потискане на историчността за сметка на типологизирането на времена, събития, нрави и герои. И тук просветва интуицията на читателя за необходимостта от историческата дълбочина, в която да се огледат и да се умножат конотациите на „възвисяването” изведени в заглавието.Интертекстът в книгата активира мрежа от референции, свързваща различни нива на разказа. В този контекст фигурата на външните гласове, които нахлуват в съзнанието на фикционалния разказвач, деконструира темпорални и текстови граници: „И сякаш ми ся счу някакъв глас проговори в главата ми: „Като фърлиш въдиците, ще намериш Дяда Ювана!” И после: „Пушката… Пушката гръмва”. Препратката към един от ключовите императиви на Чеховата драма е експлицитна. Тя е генеративна по отношение на сюжета – историята на намирането и гръмването на „ливорвера” Колта, чиято кулминация става „възвисяването” във финала на книгата. Разказът се превръща в свод от гласове транслатори на чужди текстове, трангресиращи историческото в посока към трансисторичността.

Друга генеративна за сюжета референция е трансцендентното, снето в един друг глас – Съдбата. Въвеждането на съдбата успоредно с усилието за реконструирането на историческото и целия му конотативен ореол от събития, личности, текстове, език, отново притегля наратива към трансисторичното. Тъкмо очакването на чудото и вглеждането в „знаците” на съдбата, които съпътстват нейните „явявания”, оголват свръхсетивността на човека, чийто свободен дух е притиснат в една перманентно кризисна, гранична ситуация. Тези „епифании” задават и ритъм на повествованието. Те имат отношение към модусите на разказването, засягащи пътуването на героите във времето и пространството и съответно сдвояването на време и път, имплицитно заложено в заглавието на романа като фигура. Последният избор на пътя също е подчинен на „видимостта” на съдбата като „светлоструй”.

Пътят в книгата на Русков е сюжетоорганизиращ принцип. В същото време е и понятие, което повествованието активира чрез поемата „Горски пътник” на Раковски. Тя е своеобразен експлицитен текст-матрица, интертекстуалният сюжетен двойник на повествованието, чрез който се постигат осмисляния на изборите на героите. Цитирана е като документ и безспорен аргумент в диалозите им, като от друга страна, описанията на техните „страсти” „по пътя” пораждат не само напрежение, но и много смях. Особено комична е акцията с „френеца”, която е съпътствана с авантюрното преобличане и „цивилизаторската” настойчивост на бачо Гичо.

Основополагането на пътя като фигура, около която се разгръщат различните сюжетни ходове, води до лайтмотивно обговаряне на топосите на хайдушкия живот, респективно на националния мит. В повествовананието се преконцептуализират някои естетически парадигми с фокус в природата – просвещенска, романтическа, импресионистична: „Като започнахме да ся изкачваме по-нависоко в планината, аз ся успокоих, душа ми ся изпълни с ведрост и увереност. Сяка стъпка нагоре е стъпка към безопасността”. Краят на разказа едновременно опровергава и препотвърждава тези предчувствия на героя. Малко по-напред в текста се появява и едно „синьо цвете” като цел, което може да се обговори херменевтично през добре познатия Новалисов сюжет в посока семантиката на възвисяването, пътя „навътре”. Импресионистична е визията за „светлоструй” в дискурса, друг лайтмотивен образ, който отпраща към пътуването в природата като посвещение: „Светлината свети, а водата струи. Светлоструй… Чувал съм за някой си чиляк, който като видял как светлината ся отразява в водата, и получил просветление, просветлил ся за сичкото”. Прекодирането, дори пародирането на топоси от европейската култура в същността си явява модела, по който нашето Възраждане се случва като стихийно отношение към установените във времето стратификации, липса на утаеност на културни знаци, асиметрия на традициите, което в „нашия” случай не води до развитие, а до болезнени метаморфози и смърт.

„Възвисяването” в романа не е просто код за обръщане на перспективата и снизяване на понятието за героическото или на устойчивите универсалии от националния ни мит. То е болезнена, невралгична фигура в утопоса на националната ни и екзистенциална ущърбеност и неосъщественост: „Българин да си е зла съдба. Туй сякаш не е име на народ, а болест някоя. Вечно несполучил.” Отново се повтаря една от стратегиите на наратива – да сдвоява герои, събития, статуси. Нещата се обясняват и разпознават чрез своето друго. „Възвисяването” е модусът на откъсването от повторителността и предсказуемостта на битието и полагането на човека в полето на историческото съществуване – в случая на „делото”, „риволуцията”, където е подложен на неговите рискове. То е и съ-знание, което преобразява топосите на племето: „Бача ти Берона дума: со знанието ще се възвисят! Со знанието друг път! Туй е по начало тъй, но как по-точно да стане? Само с принуда ще ся возвисят те!” Пътуването и възвисяването се сдвояват, за да се постигнат високите кодове в края на сюжета, където пътят се оказва (не)прекъснат в отвъдното. От друга страна, и тук се долавя амбивалентно обговаряне на смъртта. В абсурдния разказ за своето умиране разказвачът е пресилено пунктуален в описанието на предсмъртното хранене с мъртвото тяло на дядо Юван, за да последва карнавализацията на същата тази смърт – куршумът уви безпощадно уязвява най-уязвимото място на героя…

Архаизираният език в своята екстатичност се оказва транслатор на ценности и смисли. Тук вече сме респектирани от писателските усилия на Русков да генеалогизира чрез езика, фактите, документите на миналото, като в същото време елегантно ги имплицира във фикционалното. Освен че е обект на рефлексии, езикът е в ролята на оптическо стъкло към хоризонта на миналото, през което се отлага нов, херменевтичен и субверсивен към настоящето смисъл. Авторефлексиите в словото на фикционалния разказвач игрово стопяват времевата дистанция, сдвояват миналото и настоящето в огрижеността за рецепцията и отговорността пред експлицитния читател: „И чилякът, който прочете това, сигур ще рече: Абе тоз Гичо какви ни ги разправя! Какво ни той вдивява! – ще рече читател”.

Добре е, че въпросът на кого и как говори тексът на тази книга остава отворен.