„Влайкова”

             За района около „Иван Асен II” наистина може да се каже, че има нещо като квартална атмосфера – нещо в небрежното движение на живеещите или просто преминаващи от точка А до точка Б хора по тази улица, което го прави мястото за следобедно кафе. На чорчик на останалата част от квадратния център, от Царевец до Румънското посолство и надолу по павираните улици от Военното училище (в задните дворове по този хълм все още могат да се крадат череши), в този район едва ли има с повече от 4-5 прави ъгъла. Тъй рядко за София, хармоничната пропорция между къщите и кооперациите от началото на XX век и ширината на улицата създава усещане за равноправие с този град, за истинско триизмерно преживяване на пространството.
          И това можеш да правиш от разнообразни точки – като се почне от вездесъщата сладкарница „Пчела” на ъгъла (оригиналната, макар да казват, че бозата не е същата), през бетонирания в тротоара външен бар на кварталното „Екстази” отсреща на триъгълната градинка, от павилиончето в началото на детската площадка или от високите столове на лилавата сладкарница, които се спускат напреки от „Мизия” (така и не разбрах как се казва това място). Кварталът отглежда собствена кафе-култура, белязана от кръчми и еврофутболи и накъсана от железарии, бакалии и дюкяни за обикновени неща. Сред шарените и понякога безумни фасади (например „Денонощен тотопункт”), кино „Влайкова” е абсолютният анахронизъм на „Иван Асен”. Напряко от „Пчела”, зад дърветата, но стратегически разположено срещу първия клекшоп, може и да не го видите, защото то не е нито в началото на XX, нито на XXI век. Магическата ръка зад неговото съществуване е на съпругата на Тодор Г. Влайков, Мария, която построява и дарява сградата за читалищни цели през 1926 г. Единствените знаци, които загатват за неговото съществуване, са избелялата соц-табела •Кино•Влайкова• и зачатъкът на бар в преддверието, отдадено под аренда, сумрачна дупка към друго измерение. Това е една от онези изчезващи, блажено пропаднали квартални кръчми, в които винаги има едни и същи трима човека и винаги е шест следобед, часът на бирената мая, в който единствено мухите дискретно разсейват мислите. Всъщност всичко във „Влайкова”, от ламперията, мозайката и драпериите във фоайето до седалките в салона, изглежда така, както го е оставила 1989. Барът е от ключово значение за издръжката на мястото и в същото време е неделима част от него, също както леко объркващия знак „Ксерокс” и магазинът „Мотомания”, който до скоро се помещаваше в стая на втория етаж. За да си купиш билет за кино, трябва да натиснеш звънеца с надпис „Касиер” и да почакаш някой да се появи; понякога трябва да почакаш още някого, например втори зрител, за да ви пуснат филма, но в такъв случай делите билета на две. „Влайкова” не може да си позволи да работи с разпространителите-монополисти, поради което заглавията в афиша са приятно джет-лагнати в сравнение с монолитната програма на мултиплексите и други летищоподобни образувания.
                     Всъщност „Влайкова” е най-старото от единствените пет оцелели самостоятелни кина в София, но е известно повече като алтернативна сцена за арт и музикални събития, които не биха могли да си позволят и на които никой не би позволил да бъдат никъде другаде. Членове на старата гвардия рокендрол ценители, управниците на читалището не само поддържат музикална школа със собствена техника и репетиционна, но нямат нищо против да отворят вратите на салона за някой и друг пънк концерт. DIY подходът, както винаги, работи прекрасно: докато приходите от наема отиват за ново сценично оборудване, никой няма претенции към вехтите червени столове в салона, а и барът е съвсем на място. Всъщност обстановката във „Влайкова” чаровно напомня на тази на първия гиг на Секс Пистълс в Манчестър през 1976, така както е показан във филма 24 Hour Party People. На този гиг в The Lesser Free Trade Hall, гласуван за един от най-важните концерти на всички времена наред с Уудсток и Live Aid, присъствали 42 човека – предимно ученици, студенти и работници от доковете, част от които после щели да основат The Buzzcocks, The Fall, The Smiths, Joy Division, New Order, цялата Манчестърска музикална сцена и рейв движението на Стария континент. „Колкото по-малко е публиката, толкова по-голяма е историята”, казва Тони Уилсън, музикален журналист, основател на Factory Records и основен протагонист в горепосочените събития.
                    Непреднамереният ост-ефект на „Влайкова” я направи естествен терен за фестивала „Нова градска музика” и самостоятелни изяви на групи като „Кака Сяра”, „КПД-0″ и „The Headstall” през последните десет години и създаде малък, но стабилен контингент от ценители на часа на бирената мая. Все по-често напоследък художници, музиканти, поети и градски герои от всякакъв сорт мирно кръстосват бирите си с кварталните алкохолици, метъли и тук-таме някой ултрас. Кой смее да каже какво ще излезе от това?

Нагоре ↑

« »