Резюме, ключови думи и биография:

На нивото, на което организира обитаемата среда, с правото си да рамкира света и да контролира личното и общественото пространство, архитектурата  борави с пълния инструментариум и философия да прескача от реалното към въображаемото, създавайки така или иначе изкуствена, различна от природната среда за съществуване в действителността. В полиморфната действителност на постмодерността, при отсъствие на  стриктни  правила и търсене на значение  в произволни  форми и стилови позовавания,  авангардната архитектура потопи градовете на света в сюрреалистични образи на въображението –  „дефицитът  на истинност винаги поражда склонност към фикции”. Форматите на репрезентация прескочиха обичайните граници на архитектурното поле и заедно с  рекламата, киното и новите визуални изкуства въобще,  се смесиха в общ комуникативен мега-проект на зрелищността и диснификацията.

Съвременното урбанизирано пространство,  с което архитектурата борави като своя основна сцена и инструмент, се трансформира в КОМПЛЕКСНА ТЕХНОЛОГИЧНА МЕДИЯ. Семантичното поле на съвременния мегаполис е особено богато и ако въобще има нещо като обща тенденция в неудържимия плуралистичен архитектурен  поток, това е стремежът към изразяване на митологичната абсолютност на преживяването на града – по безбройни начини и всевъзможни форми. Това е идеята за въображението на града днес – симулакруми от експлодираща, антигравитационна архитектура, изследваща възможностите за проникване на границите, разграничаване на категории и смесване на усещания, която се осланя, до границата на критичността, на дезориентацията. Екстазното „течно” пространство, разпръснати, разтварящи се фасади, пулсиращи от движение, могат да се приемат като съвременно продължение на проекта за Вавилонската кула – предизвикателство към Бог и поставила под съмнение самия Божи ред. По своята същност, проектът на екстазния град на новото време е насочен срещу обичайните принципи на градския ред, с нарастващото объркване на архитектурните езици, чрез които се освобождават плуралистичните проявления на духа на разнообразните градски пространства.

Ключови думи: архитектура, въображение, пространство, медия, преживяване на града, дигитализация, мега-проект.

Мария Диамандиева е архитект, доктор по теория и история на архитектурата, главен асистент в сектор Архитектура към Института за Изследване на Изкуствата на БАН, с основен научно-изследователски фокус създаване на схема за възприемането  на архитектурата като специфична система на комуникация и възможностите за аналогизиране на отделните елементи в стилизирани аналитично податливи модели. Автор е на редица научни публикации и на предстояща монография в сферата архитектурата и нейното разположение в по-общото хуманитарно знание.

…………………………………………………………………………………………………………………………………………………………………

Архитектурата като симулант в халюцинациите на съвременните градски симулакруми

 

 

„Само в докладите на Марко Поло Кубилай хан успяваше да различи посредством стените и кулите, осъдени да рухнат, филиграна на един тънък рисунък, който убягва от челюстите на термитите”.

 

Защо Кублай Хан от „Невидимите градове” облече собствения си копнеж по живота в сгради и защо носталгията по всевъзможни изгубени или недосънувани илюзии, трансформирала се в приказен философски дебат,  трябваше да бъде разказана чрез градове?  Защото това е дълбоката природа и смисъл на градското пространство – то представлява материална летопис на хилядолетното колективно въображение.                                                 

Градът е външната памет на човешката цивилизация. Топографията на нашите емоционални терени се изписва в градските преживявания, чрез пространствени структури, които хората постоянно организират по силата на архаичен архитектоничен код, който като своеобразен биологичен софтуер, макар и затрупан в напластяванията на многообразието, всъщност вероятно може да бъде сведен до един основен генеративен алгоритъм. Затова градският пейзаж присъства като един модел, съставен от спомени, внимание и въображение, знанието за който сме изгубили някъде по пътя на еволюцията и сега, с оръжията на дигиталната си зрелост, се опитваме обратно да изчислим и преосмислим. Всички ние, които  измисляме градовете и които ги потребяваме, фактически ги създаваме, като ги преживяваме – равностойни участници в един и същ колосален спектакъл на санкциониране на логиката на някакъв вероятен Вселенски закон.

Разкодирането на пространствения синтаксис, който съставлява матрицата на процесите, на движенията в тъканта на града, които са същността на градската виталност, е инструментално в успешните подходи  на ефективна градска акупунктура,  или на намеса по подходящ начин в деликатния самоорганизиращ се организъм на обитаваните структури с тяхната специфична математика. Неотдавна Бил Хилиър, който създаде  една от най-интересните методологии за разчитане на пространствени модели, предположи, че  вероятно хората разполагат с един универсален пространствен инстинкт, едно дълбоко сърцевинно знание как да съхраняват натрупания цивилизационен опит в материални изражения.  А най-вероятният инструмент за реализиране на това знание, на превръщането му в градски артефакти, монументи-репери на трайността, е човешкото въображение. Въображението на града е медия, средството, което изразява вариативните условия в статичните пространствени организации на симулакрума, който наричаме градска реалност. Реалността, пише Уолъс Стивънс, е плод на изключително богато въображение.

Има нещо почти не-физиологично в това да се приеме, че осезаемата реалност е до голяма степен въображаема, а истинската реалност съществува виртуално. Създава се от ума, а не стои някъде в очакване да бъде видяна. Въпреки че науката разкри шокиращия факт, че всъщност мозъкът тълкува безразборните петна светлина от възприятията ни и ги навързва в наше собствено живописно платно – истина, която постимпресионистите като Сезан  осъзнаха художествено преди 120 години. Както пише Райнер Мария Рилке, „Сезан прави плода толкова истински, че той не може да се яде – ето колко веществен  и реален е станал този плод”. „Ябълките се превръщат в онова, което винаги са били – картина, нарисувана от ума, образ, който е толкова абстрактен, че изглежда реален”¹. И затова не е изненадващо, че   съвременността безпристрастно наложи необходимостта от преосмисляне на науките за града, провокирана от дискурсите на кибернетиката, която съчета в хибрид идеята за виртуалното пространство и реалното време. Всъщност отношението ОБРАЗ/РЕАЛНОСТ неузнаваемо се промени още в предхождащия 20-ти век, в по-общата философия на заличаване на границите между реално и художествено в  тежненията на модернистката абстракция. Но в самия му край пространственото мислене придоби нова енергия, повлияно от разразилите се възможности на съвременните електронни комуникации.

Една от основните особености  на нашето време е настъпателно превръщане на огромния действащ музей, наречен съвременен град, в едно гигантско дигитално четириизмерно кино. Киното е  способно да създава динамични хетеротопични образи на действителности без ограничение и да стимулира вътрешни пътувания и преживявания в симулацията, която наричаме осезаема реалност. Образите, които проникнаха пространството на града в несравними в традиционния смисъл мащаби и качество, са всъщност една посредническа инвазия, нахлуваща  от невидимото киберкопие на виртуалната реалност, която налага доминацията си като един вездесъщ успореден невидим свят.

Архитектурата като културен феномен  е дълготрайна и бавноподвижна. Тя е удовлетворявала векове наред необходимостта на хората да отчитат света си като спокоен и овладян чрез усещането за вечност и стабилност  на собствените си построени структури. Като понятие за организирана жизнена среда  на обитаване, в качеството си на „култура на града”,  архитектурата се включва в обвързано противопоставяне „на примитивния начин на живот сред природата.”² като по-общ културен изразител. Защото по своята същност създава изкуствени културни светове,  контрапункт на природата. Те са измислени, медийни и ефимерни като произход, но с материален резултат, който е наситен с внушения и смисли, крайни метафори от камък и стъкло.  Когато обаче всеобщият дух на изходната действителност сам по себе си се дематериализира до крайност,  градовете потъват в реалност, интегрирана в новата действителност по нейните правила. Получава се една мултипликация на виртуалното – архитектурата е принудена да създава медиатизирани образи на ефимерни репрезентации. Обичайно статична по силата на гравитацията, тогава тя участва, като отново материализира този ефимерен свят,  но с цената на деформация на собствената си твърда природа. Допълнително взривена от възможностите на съвременните технологии като изпълнение и материали, съвременната архитектура регистрира трайна тенденция с експоненциално прогресиращ ход да динамизира до крайност визуалните си послания.

В този хипертрофичен възход на всевъзможните превъплъщения на архитектурни форми, обеми, текстури, мащаби и перспективи, почти достигнали  предела на художествено-образната експресивност,  може да се прочете всъщност една крайна, но  логична реакция срещу инвазията на нетрайното, невидимото, присъщо на комуникационната култура на глобалните мрежи.  Генералният концептуален дрейф към нематериалност в развитието на съвременността, който е в състояние  да сведе дори неподвижното архитектурно произведение до съчетания от единици и нули, (Augmented Reality) проникна дълбоко в творческата същност на архитектурата, но изначално материална по природа, тя реагира с неочаквано подчертан афинитет  към засилено въздействие на сетивното чрез сублимния ефект на формите. Затова мегаполисите по света се населиха със сгради, които често  изглеждат толкова изключителни, като пришълци от други светове, спрели по своя интергалактически път. Или като „влакови катастрофи”, готови да бъдат превърнати в скрап. В някои съвременни постижения на архитектурата носещите елементи са антистатично дезинтегрирани в пространството като гравитационно предизвикателство, дори част от сградите  присъстват като построени експлозии.

Ние все повече изоставяме идеята за трайността, особено чрез колапса на понятието за разстоянието като фактор за време. Това е особено, определящо  основание за превъзходство на фикцията, за налагане властта на въображаемото.

Днес технологичните възможности на усъвършенстваните медии дават нов шанс на творческата фантазия,  освободени почти напълно от неизбежните ограничения на строителното изпълнение. Това „медийно” отношение повлиява  общия творчески подход на архитекта, трасетата на полета на артистичното въображение.  Заха Хадид и Даниел Либескинд, например, са двама архитекти, чиито чертежи, начин на представяне на проектите и умозрителни теоретико-формалистични експерименти сами по себе си им донесоха известност още през 70-те, превърнали се в „хартиени икони”  въпреки дългогодишното отсъствие на реално построени обекти.

Дигитализацията е цивилизационен параметър на съвременното общество. Навлизането на дигиталните технологии в процеса на архитектурно проектиране придаде съвсем нова същност на процеса на проектиране, която подмени не само традиционната чисто техническа изразност, а синтезира напълно различен тип творческо мислене в изграждането на архитектурния художествен образ. Ненапразно Николай Орозов нарича Хадид „Дива на Дигиталната ера”³.

Използването на виртуални реалности в механизма на изследване на бъдещи сгради е на практика дигитален оглед от гледна точка все пак на традиционното човешко пространство. Но все по-голямото осланяне на вътрешните програмно дефинирани детерминанти на софтуера постепенно води до състояние, в което проектираната сграда неусетно започва да конструира своя собствена идентичност. Този процес Антъни Видлър нарича „съживяване на динозавъра, намиращ успокоение в собственото си себепоглъщане” в „Деформирано пространство”⁴.

Услужливият чертожен софтуер е с почти безгранични възможности. При експоненциалното ускорение на техническия прогрес за около 20 години може да се очаква детайлен завършен модел на значителна част от човешката мозъчна кора и човешкият мозък да се прехвърли в компютъра⁵. Това, без да се правят предсказания, са гигантски възможности, като се знае, че дори при съвременното качество на технологиите може да се визуализира всяка дори наченка на мисъл и експериментирането на съотношения на обеми, повърхности и цветове е безгранично. Нищо не е достатъчно трудно за начертаванe – пресичане на сложни обеми, усуквания, аморфни форми, органични структури, експлозии и имплозии, като сградите се превръщат в еластични обекти, които могат да се усукват и деформират до безкрайност на екрана. Тези  сложни форми и възможности неусетно повеждат към все по-ненаситно желание за експерименти  и  безкрайни симулации, една запленяваща игра, плод на тази нова колаборация с компютъра, който като във фантастичен филм, от машина, заменяща досадни рутинни операции, се превърна в първоопределящ съдник и вдъхновител на ползвателя си.

И в резултат, реализираните сгради, които по закона за гравитацията, все пак са стъпили статично на терена, се превръщат в материален изразител на флуидната динамична неограниченост на компютърният екран.

Творчеството на австрийския култов архитект Волф Прикс например – (СЛАЙД Прикс) експлодиращата му антигравитационна архитектура, изследваща възможностите за проникване на границите, разграничаване на категории и смесване на усещания, се осланя, до границата на критичността, на дезориентацията. Екстазното „течно” пространство, разпръснатите, разтварящи се фасади, пулсиращи от движение, могат да се приемат, според разбирането на Прикс, като съвременно продължение на проекта за Вавилонската кула, която била съградена като предизвикателство към Бог и поставила под съмнение самия Божи ред.

Пространството, като основен обект и инструмент на архитектурата, се преорганизира в пространство на потоци знание, структурирано в мрежи; то престана да бъде форма, а се превърна в процес, в нова пространствено-времева компресия. Архитектите пожелаха да изучат дори медията на числовите данни, отнасящи се до града, достъпни чрез компютърни технологии, които резултираха в движещи се образи, контури и обеми, които те пространствено организираха и синтезираха в Метаград на бъдещето. Като че ли в това няма никакво откритие – това е визуализация на информация, което е добре позната в хилядолетните цивилизационни практики да се изграждат градове. Това е същото използване на визуални метафори за представяне на структури и отношения в абстрактни модели. Аналогията на резултата е безкоментарна. Само че на някакво друго и вероятно по-високо ниво на еволюционната спирала. Във всеки случай, на различна равнина.

Киберпространството, което хората синтезираха като информационна реалност за управление на собствения си живот, само по себе си е една доброволна халюцинация, синтезирана от безбройни клъстери от данни. И архитектурата, която е задължена да се грижи за неговите материални аватари, не само че не пожела да противостои на магията на тези пленителни потоци, а постави себе си в позицията на активен участник в тяхното неудържимо настъпление. Тя не само се постара да представи най-подходящите сцени за преживявания на безконечни пермутации на заливащите градския обитател образи, а в кинематична аналогия директно превърна самата себе си в тези преживявания. Не само приютява развлечението, не само осигурява среда, която го стимулира, тя Е самото развлечение.

Ненапразно Музеят на евреите в Берлин дълго време остана без експозиция и всяка една от  арт галериите на Франк Гери самодостатъчно ще привлича посетители от всички дестинации на света и без колекции.

Някога Уилям Мичъл каза, че един ден сградите ще се превърнат в компютърен  интерфейс, а компютърният интерфейс – в сграда. Градът все по-малко се отнася до размер, структура и ордер и въобще обичайните принципи на градския ред, чрез който се освобождаваха плуралистичните проявления на духа на разнообразните градски пространства. Той се превръща в движение и взаимодействие – един динамичен интерфейс на всевъзможни влияния на виртуалността, която го контролира и осмисля.

И тогава архитектурните обекти ще се сведат до, най-общо казано, роботи с основи – пространствени самоорганизиращи се системи, които реагират на атмосферните условия, на изискванията и чувствата на своите ползватели, притежаващи собствена нервна система, чрез която са способни да се учат и самоусъвършенстват.

Днес катедралите  и агорите на съвременния човек са символични. Виктор Юго се оказа прав в „Парижката Св. Богородица”, когато предрече, че книгите ще убият архитектурата. Че текстът ще изземе правото на сградите на посланици, които съхраняват памет. Може би архитектурата-стимулант означава края на самата архитектура като културна модалност.

Освен ако самите сгради не съумеят да се превърнат в текст, вписан в комуникационни матрици, които са контекстуализирани в градското пространство и по този начин продължават да живеят своя подвижен, ефикасен, променлив живот. За всичко това ще ни бъде нужно въображение, тайното знание, което винаги сме имали, –  само трябва да си го припомним…

 

 

 

1. 1. Лерър, Дж. Изкуството, сталкерът на ума, С., 2012, стр. 154 [↩]
2. 2. Стефанов, Ив. Природата на културата, С., 2001, стр.40 [↩]
3. 3. Ouroussoff, N. A Diva of the Digital Age, The N.Y.Times, 02.2006 [↩]
4. 4. Vidler, A. The Warped Space, MIT Press, 2001, стр.243 [↩]
5. 5. Кързуайл, Р. Citius, Altius, Fortius, Култура, бр.27(2660),16.07.2010г [↩]